В тези секунди, минути и може би часове, не съществувах.

  Бях прашинка във вселената. Част от света. Искра светлина. Капка вода...

Светът и аз - едно бяхме. Всичко, което се случи, случва се и ще се случи (с ненамеса в естествения ход на събитията) ми беше известно в тези моменти.

  Знаех как се променят контурите на земята, сега гъсто населена от различни народи. Как островите потънаха под водата и се издигнаха планините. Как горите запълниха огромни площи, а след това бяха изсечени, за да направят място за обработваеми земи и села. Как един вулкан изригна далеч, далеч оттук и как след това животът се възроди около него.

  Как драконите дойдоха тук от друга реалност. Тогава имаше много малко от тях, само два клана. Как се родиха нови дракончета и старите, ако това може да се приложи към вечно живущите народи, отидоха при Неумолимата, давайки път на младите. Как беше изтрито от паметта, че този свят не е роден за драконите.

  Преди колко време беше... Те самите помнят ли това?

  И сидхе. Моите съплеменници...

  Душата на света. Как се опитваха да помирят всички раси помежду си. Трудно е, когато всяка нация има свои собствени ценности, култура, традиции и обичаи. Когато продължителността на живота е толкова различна и несъпоставима.

  Сега знаех защо са си тръгнали.

  Кръвта на дошлите от друг свят, е толкова силна, че потиска всички останали. Във всяка двойка, в която един от родителите е дракон, детето винаги се ражда дракон.

  Със странната си отстраненост. С непримиримостта си. Със студенината си. С онези качества, които не са характерни за сидхе, за които емоциите, чувствата, откритостта са най-важните черти.

  Но... друго е по-лошо. Сидхе, първоначалните жители на този свят, станаха заложници на своите особености и своето вълшебство.

  Това е толкова вкусна хапка - да използваш за лични цели някой, който е лесен за убеждаване, който не е войнствен по природа. Именно последното послужило като последната капка.

  Ние трябва да носим мир. А се опитаха да ни превърнат в поразяващо острие. Пей, какво ти коства това, а - крепостите ще паднат. Изпълни една мелодия и градът на враговете ще падне в руини. Прочети стихотворение и моят враг ще бъде победен.

  И сидхе си тръгнаха, напускайки дома си завинаги. Единственото нещо, което направиха преди да заминат, беше да блокират достъпа до своя град. И съвсем не защото искаха да се върнат някой ден или да защитят имуществото си. А защото тук се намира Източникът на света.

  Видях ги. Мъже, жени, деца. Начинът, по който вървяха по улиците на Силиария. Музицираха, рецитираха, смееха се и пееха, отглеждаха цветя, любуваха се на небето...

  И - как си тръгнаха. Взимайки скъпи на сърцето неща, изоставяйки домове и домашни любимци. Последните ги изведоха извън купола, без да вземат никой: нито птици, нито кучета, нито котки, нито дори коне.

  По Пътя, който отвориха, могат да минат само те самите или интелигентни, които ще водят за ръка. Но такива нямаше... Никой! Нито приятели, нито роднини.

  Всички чистокръвни сидхе напускаха света, дори тези, които имаха семейства в други страни. Даже тези, които имаха деца и съпрузи от други раси. Всички до един, в който течеше чистата кръв на вълшебните хора, си тръгнаха, оставяйки миналия си живот завинаги.

  Те плачеха, оставяйки най-милото за тях, но си тръгнаха, СПАСЯВАЙКИ САМАТА СИ СЪЩНОСТ.

  Защото не им оставаше друго - Или да си тръгнат, или да умрат като народ.

  И... зазвуча песен, разкъсваща душата. Те пееха, с надеждата, че някой ден ще се върнат...


  ...


  Аз съм сред хора и нехора, редом до близки, но сама... Сама, с непосилното си бреме и невероятна сила.

  Как да живея по-нататък?..

  Как да не се сломя от самота сред тълпата?..

...


...Единственото страшно нещо е глобалната самота. Всеки понякога има нужда да е далеч от тези, които ни влияят и ни принуждават да действаме по различен начин, отколкото бихме искали.

Това е моят избор, моят път и искам да го извървя сама.

  Цитат от книга с автор: Милена Завойчинская

  Превод делфин-хадзапи