Някога, някъде имало един Велик Творец. Той имал безкрайната дарба да създава. Давал на всяко свое произведение частица от себе си. Но изпълвала го такава безгранична любов, че с всяко свое начинание му се искало да даде всичко което E... А той бил изпълнен само от Чиста Сияеща Светлина и Любов.

И така един ден... сияейки, зареден с невероятна творческа сила, решил да сътвори едно уникално по рода си произведение. Ваял форми от Светлина и ги изпълвал с Любов, влагайки цялото си майсторско умение.

Казал: „И нека бъде в любовта ми и нека сияе в Светлината ми, нека Е...“.

И Създаденото наистина било най-големия му шедъовър... извисявало се високо в небесата, стъпвало и здраво по земята, било в морета и океани, сияело като слънцето и като звездите и в него горял живеца на Създателя.

Всяка частица от Творението трептяла и то било толкова сияещо, че останалите произведения на Великия Творец или се заслепявали, или потъвали в мрака на неговата сянка.

Бидейки, Творението станало студено и самотно. Защо да е носител на такава Любов, Светлина и Красота след като не може да я споделя с останалите творения? Мъка и безконечна тъга започнала да изпълва съществуванието му.

Искало да разбере идеята на своя Създател, искало да разбере защо след като му е дало толкова любов, го е оставило така студено и самотно.Молело се да го разбере и да му прости за неблагодарността, искало да заживее в идеята на своето сътворение и да споделя с всички даденото му.

Един ден Великият Творец му показал: „Ти СИ...и това което носиш в себе си е израз на безграничната ми любов, не мога да ти дам повече, нито по-малко... това което си Ти...това съм АЗ... и ще ти споделя една малка тайна... ти също имаш дарбата да ваеш. Не тъгувай... имаш цялата ми Любов и сияеш в Светлина ми... имаш и дарбата си, използвай я..."

„Имам дарба.... да я използвам!? ... Но как да съм в едно с останалите творения, как да се забележим и да съществуваме в хармония!?“

И трептейки започнало да вае... ваело собствените си форми от Светлина. И колкото повече трептяло и използвало дарбата си, толкова повече формите от Светлина се превръщали в безформени, а Любовта изпълваща ги и ограничена, започнала да прелива в останалите творения. Раздавало Светлина и преливало от Любов. Губело първоначалните си форми и се разтваряло в Цялото на своя Създател...

И колкото повече давало толкова по топло ставало. Студенината изчезвала. Вече не хвърляло и толкова голяма сянка, защото Светлината му била поглъщана от тези, които имали нужда от нея... заслепяваните преди, проглеждали.

И колкото повече давало и се стопляло, толкова повече привличало останалите творения към себе си.

Вече не било и самотно, защото съществувало чрез Любовта си. Любовта, не тази ограничената във формите на неговото съществуване, а тази безграничната получена от всички на които било дало...

И то давало толкова много докато един ден съвсем не се изгубело, разтворено в своето безформие. От него останала само една мъничка искрица, един импулс от живеца на Създателя.

Там никъде, в безвремието...нея я има в идеята на своя Създател – мъничка, трептяща искрица, разбираща своето единствено призвание... да Бъде... и никога да не угасва!...."

Sunlight 20.09.2010