Четвъртък, 22 Януари 2015 07:05

 

Настоящият материал представлява ексклузивно интервю с Рейлън Алън, основател и редактор на уеб-списанието „Rumor Mill News Agency“, което започва своя живот с цел разкриване на вътрешна информация. В един момент от своя живот Рейлън била част от „ню ейдж общество“ и силно вярвала, че е избрана да получава‚ „ченълинг послания“ от звездната система Сириус. След редица странни обстоятелства и преживявания, тя се оказва омъжена за агент на ЦРУ, който е дълбоко инфилтриран в редиците на другата голяма (и същевременно съперническа) разузнавателна агенция на САЩ. От него тя научава че „канализираните гласове“, произхождат от „малко по-земен източник“ – разузнаването на флота. Посредством странно пътуване до Австрия в което съпругът ѝ разкрива, че всъщност е тамплиер, тя разбира още, че произхода на предадените съобщения се крие в намерени древни ръкописи от тамплиерите през Средновековието. Рейлън разбира, че голяма част от ню ейдж контактьорите получават своите съобщения по същия начин по който и тя ги е приемала – чрез модерна технология. Тя открива още, че има няколко съревноваващи се фракции, които са замесени в изпращането на тези послания. Удивителната история на Рейлън, ще ви отведе отвъд света на „ченълинга“ и ще ви запознае с тъмната страна и света на разузнавателните агенции и използваните от тях извънземни технологии за контрол над съзнанието.

 

 

Интервюто

Въпрос (В): Рейлън, повечето хора те познават като издател на „Rumor Mill News“ – едно от най-уважаваните алтернативни списания в интернет. Ти си била жена на агент на ЦРУ замесен косвено в някои от най-големите политически скандали и същевременно си автор на книга свързана със смъртта на принцеса Даяна. Твоят публичен образ е на изследовател и писател, който се опитва да предупреди общността, за опасността идваща от много влиятелна група хора, които вярват в основаването на единно световно правителство. Освен това си една от първите, които разкриват концепцията за две противопоставящи се фракции, които водят битка за контрол над света. Има обаче и доста други аспекти свързани с теб за които не става ясно от това което показваш като издател на „Rumor Mill News“. Била си успешна и известна доста дълго преди да се омъжиш за агента на ЦРУ Гюнтер Русбахер. Пътувала си из цял САЩ организирайки различни симпозиуми и дори си изнасяла лекции в ООН. Била си много активна в политиката и дори ти е била предложена работа като помощник на сенатор. Бих искала да ни разкажеш повече за другата страна на твоя живот, която остава в сянка. Можеш ли да започнеш с написаната от теб книга „Хрониките на Обергон“. Какво точно представлява тя?

Отговор (О): „Хрониките на Обергон“ са серия от биографични истории за същества от звездната система Сириус, които идват на Земята.

В: Откъде идват тези хроники?

О: Аз ги получих посредством ченълинг – по същия начин по който ню ейдж контактьорите представят своята информация.

В: Какви са тези „същества“ от Сириус и защо са дошли на Земята?

О: Според историята, много от душите дошли на Земята идват от Обергон (водещата планета в системата). Те идват тук защото родните им планети били унищожени когато слънцето им се превърнало в червен гигант. Тези същества не били приключили със своите уроци в материалния свят преди унищожението. По-опитните души били изпратени да подготвят нова планета, която ще се превърне в „училище“ за по-младите души. Тази нова планета била Тера... Земята. Историите са фокусирани върху трудностите при подготвяне на планетата, както и върху някои основни аспекти, които представляват архетипите, които могат да бъдат открити във всеки съзнателен живот. Повечето истории са свързани с 4 основни персонажа. Аталон и Раелон са две души, които са създадени като експеримент. Техният баща Одон се опитвал да създаде свръхдуша. В определен момент в бъдещето Аталон и Раелон ще се съберат заедно, за да изпълнят мисия, която само свръхдуша може да осъществи. Другите два персонажа са Шалма и Занос. Те са една душа, която се разделя на две части, за да може по-бързо да приключи със своите уроци в материалния свят и да придобие познание от което ще има нужда, за да изпълни своята основна мисия на Земята.

В: Какви бяха обстоятелствата при които започна всичко свързано с книгата? Как реши, че трябва да започнеш да я пишеш?

О: Ами всъщност аз просто нямах избор! Знам че звучи странно, но е самата истина. В деня в който започна всичко аз бързах за среща в Лос Анджелис. Точно бях продала малка фантастична история на компанията Дисни и отивах там, за да подпиша договор. Бързах да вляза в колата си, защото пътят от къщата ми дотам бе дълъг. Но на практика този ден беше просто началната точка на създаване на „хрониките“, тъй като феномена на канализиране на информация бе започнал много преди това. Започнах да получавам информация, която идваше „извън“, моето собствено съзнание цели три години преди този момент. Същият феномен, който днешните ню ейдж общества наричат „ченълинг“. Съобщенията които чувах, ми бяха диктувани с мъжки глас. По това време аз наистина вярвах, че приемам съобщения от различни „възнесени учители“. Същият ден, бързайки да вляза в колата си, гласът на един от „редовните ми учители“ или „духовни водачи“ каза: „Седни, трябва да ти издиктуваме нещо!“ Аз възроптах като отговорих, че ще закъснея за срещата си. Гласът обаче стана толкова силен и настоятелен, че просто нямаше какво да направя така че седнах и започнах да пиша това което ми се диктуваше. По това време ми предадоха 2 истории, които в началото не разбрах, че са свързани. Те бяха напълно различни, но после осъзнах, че имат връзка.

В: Добре, как се почувства когато за първи път в живота си започна да чуваш този глас? Не сметна ли че може би трябва да потърсиш психиатър?

О: През 70-те години, когато започнах да чувам тези гласове точно бях завършила бакалавърска степен по психология. В първия момент съвсем естествено помислих, че вероятно развивам симптоми на шизофрения или раздвоение на личността. Не исках да казвам на никого, но знаех, че все пак трябва да говоря със специалист. Обадих се на психиатър с претекста, че съм „депресирана“ и си назначих среща. След няколко посещения психиатърът ми каза, че ми няма нищо и че „просто съм се отваряла духовно“. По това време изобщо не се усъмних в това което той ми каза – просто си помислих че съм нацелила един от малкото просветени психиатри в района. Сега се чудя дали „психиатърът“ при когото отидох не работеше за правителството! (Всъщност предвид всички последвали събития няма място и за грам съмнение и „чудене“ относно факта, че „психиатърът“ е бил оперативен работник имащ за цел да продължи обучението на подготвяния грижливо „кадър“. – бел. Alien) Освен това психиатърът ме насочи към „здравно общество“, което провеждаше своите срещи в Кармел, Калифорния само на няколко мили от дома ми. Дори Д’Анджело – „Ангелският лечител“ от Кармел бе лидер на групата. Започнах да посещавам мероприятията всяка седмица. Чрез хората, които срещнах в тази група започнах да осъзнавам, че имаше цял един нов свят, който доскоро не осъзнавах, че съществува. Хората които посещаваха мероприятията правеха и говореха за неща, които никога не съм си и представяла.

В: Какво те накара да си мислиш че си ню ейдж контактьор?

О: Срещнах се с жена която посещаваше сбирките, тя получаваше информация от същество, което даваше на хората различни съвети. Тя изяви желание да ми помогне да разбера какво ми се случваше. След като работих с нея и нейният духовен водач за няколко седмици започнах да вярвам че гласовете, които чувах са част от набиращ сила феномен, който скоро щеше да бъде наречен ченълинг. По съвет на хората с които започнах да се срещам, започнах да посещавам йога. Започнах да уча и за храната, медитацията, лечението, духовното пробуждане – въобще целия арсенал от неща, които днес приемат етикета „ню ейдж“. Споменавам етикета „ню ейдж“ само защото по това време когато бях въвлечена във всичко това, термина още не бе създаден. Той започна да добива популярност когато Шърли Маклейн започна да говори по въпроса. Когато се потопих в този нов свят това просто се наричаше „да вървиш по духовния път“. Повечето от нас които го „вървяхме“ усетихме, че подхода на Шърли Маклейн към духовните истини бе подобен на бърза закуска – засища ти бързо глада, но му липсва истинско хранително съдържание.

Попита ме дали чувствах, че полудявам. Отговорът на този въпрос е „да“. Въпреки че психиатърът ме обяви за „нормална“ и здравомислеща, като ме увери, че просто се „отварям духовно“, в дома си и в социалния си живот бях обкръжена главно от физици и техните съпруги, които със сигурност щяха да ме обявят за луда, ако им бях разкрила какво ми се случваше. Поради факта, че бях омъжена за физик и разбирах начина му на мислене, знаех че просто няма начин който и да е от неговото обкръжение да разбере през какво преминавах. Знаех, че ако само спомена дори малко относно моя „духовен път“ щях да навлека проблеми не само за себе си, но и за съпруга ми. Светът в който живеехме беше толкова по-различен от този сега, че просто не мога да повярвам, че трансформацията стана за толкова кратко време. Бих искала да спра за момент, за да се опитам да създам картина в главата си на тогавашният свят, точно когато започнах да чувам гласовете. През 1975 г., когато станах съпруга на председателя на департамента по физика на флотската школа за следдипломна квалификация, военните традиции и формалности бяха почти същите като през 50-те години. Школата бе място в което служители на армията получаваха своите магистърски и докторски степени. Това беше сборен пункт на хора, които идваха от всички военни академии. Културата на школата беше здраво закотвена към формалностите на войнишкия живот. Въпреки че след виетнамската война някои от порядките плавно избледняваха, когато пристигнах там през средата на 70-те години тяхното влияние все още бе доста силно. Беше ми казано от една от съпругите, че ТРЯБВА да се присъединя към женския клуб на съпругите на работещите в школата и дори в бъдеще трябваше да го оглавя. Жената, която ме въведе в обстановката и ми каза какво трябва да правя, за да изпълнявам правилно задълженията си на съпруга на председател, всъщност бе съпругата на пенсиониран такъв. Тя ме покани на „дамски обяд“ като ми съобщи че трябва да се „облека“ за събитието. Нямах си представа какво имаше предвид под термина „да се облека“. Когато влязох в залата почувствах, че съм пристъпила в свят на елегантност и аристократични обноски.

Бидейки по-скоро хипарка, само 7 години преди това, промяната бе поразителна. Бързо научих, че трябва да променя изцяло гардероба си. Бях част от свят, който не разбирах и бях сигурна, че и те нямаше да разберат ‚духовния път“. Реших че няма да обсъждам нещата, които научавах в класовете които посещавах, както и от книгите, които четях, с който и да е от членовете на факултета или техните съпруги. Това обаче включваше и собствения ми съпруг. Поради това си решение започнах да водя двоен живот. През деня докато мъжът ми беше на работа аз четях, посещавах класове и същевременно събирах приятели на по чай и разговори.

Вечерите имахме социални ангажименти и тогава се превръщах в перфектната съпруга и домакиня на различни събития. Когато съпругът ми беше повишен и зае поста на декан на факултета по наука и инженерство, социалните ни ангажименти нараснаха. Като съпруга на декана от мен се очакваше да забавлявам много от гостите. Често организирах партита, които бяха изпълнени с ръководни личности от военните академии, учени от Лос Аламос, високопоставени бюрократи от Вашингтон, адмирали, капитани, конгресмени и посланици. Да говоря за моя живот във връзка с „духовния път“ бе нещо което дори не си помислях да направя на тези партита.

По това време изобщо не се интересувах от политика, армия, правителство или пък каквото и да от това което ме вълнува сега. Научих се да бъда добра компания за коктейли. Удивително е какви неща можеш да научиш от тези „коктейлни партита“. Можеш ли да си представиш какви неща можех да науча само ако задавах правилните въпроси, вместо да съм просто слушател?

В: Каза че съобщенията са ти били диктувани от мъжки глас. Този глас в главата ти ли беше или се чуваше все едно някой е в стаята и ти говори?

О: Първият път когато се случи си помислих, че някой е с мен в стаята ми. Всяка сутрин единственото нещо, което трябваше да направя беше да нахраня котката си и трикраката немска овчарка. Така една сутрин, отивайки при животните, минах покрай масата на която се храним и ми се стори, че чух нещо. Огледах се да видя дали не е включено радиото или пък дали мъжа ми не се е прибрал. Нямаше никой наоколо и радиото и телевизора определено не бяха пуснати, така че счетох че е нещо, което идва отвън. Нахраних кучето и котката и тръгнах да се връщам към спалнята си.

Този път чух гласа много по-ясно. Той каза: „Вземи хартия и химикал. Ще те научим как да записваш диктовки.“ Огледах се наоколо, тъй като гласът бе толкова силен и ясен, че наистина си помислих, че някой беше с мен в стаята. С други думи, гласът не идваше от главата ми. Изглеждаше все едно идва някъде от къщата. Не знаех какво да правя, така че просто изпълних нареждането, но взех молив.

В този момент гласът се чу отново: „Казах химикал.“ Можех да доловя раздразнение в гласа, а той продължи с разясненията. „Моливът вдига прекалено много шум – това ще те разсейва. Вземи химикал.“ В този момент си помислих: „Боже, не само че чувам гласове, но на всичко отгоре те могат и да ме виждат.“ Оставих молива и взех химикал. След това взех бял бележник. Гласът се обади отново, като ми обясни, че това също ще ме разсейва и че трябва да взема жълт такъв. Имаше жълт на масата, така че го взех и насочих химикала към него в готовност да запиша това, което щеше да ми се продиктува.

Гласът започна: „Моето име е Ишам, аз съм тук заедно с Кандор. Ние не сме мъртви. Ние комуникираме с теб използвайки форма на усъвършенствана телепатия. Нашата задача е да те научим как да не пречиш на посланията, които ще ти предадем, защото мисловният ти поток може да повлияе на диктовката и да промени смисъла на съдържанието. Когато се убедим, че можеш да го направиш, ще те запознаем с твоя пръв учител.“ Ишам ми каза, че ще се срещам с него за 30 минути всяка сутрин между 8 и 8:30. Той ме научи как да отмествам мислите си от съдържанието, което ми се диктуваше така че да не му влияя. След това ме предаде на моя първи „учител“, чието име беше Нистър. Той имаше английски акцент и бе очарователен. Представяше за учител, съветник и лечител.

Много скоро силно се привързах към Нистър и дори го обикнах. Той бе моят най-добър приятел, но същевременно и учител. Учих с него около 2 години, дори може би повече. Той ми помогна емоционално, интелектуално и духовно. Когато най-накрая ми каза, че е направил всичко възможно за мен и че ще ме предаде на следващия учител, направо ми разби сърцето. Почувствах се така все едно загубих най-добрия си приятел. Помислих че няма как да стане по-зле от факта, че загубих Нистър, но всъщност за известно време стана дори още по-лошо. Новият „учител“ нямаше нищо общо с Нистър. Беше арогантен и безочлив глас с ирландски акцент, чието име бе Шамус. Той не ме учеше на благост и любов. Неговият метод беше чрез използване на злобни шеги, лични обиди и присмех. Той беше пълна противоположност на всичко, което бях научила за духовния път. Той не бе светец, а точно обратното и на всичкото отгоре се гордееше с това.

Отне ми известно време, но в крайна сметка свикнах с него и осъзнах, че той ме подготвяше да работя в един свят, който функционираше по начина по който и той го правеше. Той се опитваше да ме „закали“, така че да не колабирам в море от сълзи още при първата атака. След като открих, че той искаше да представя съобщенията, които приемах, в един свят в който хората се държат по начина по който и той го правеше, разбрах в какво точно ме обучаваше. Впоследствие го обикнах толкова колкото и Нистър. За разлика от него, обаче, Шамус имаше възможностите да привиква „гостуващи учители“ от „по-висши светове“. Някои от тези други учители всъщност ми предадоха „Хрониките Обергон“.

В: Колко дълго продължи този „двоен живот“ и какво се случи, за да се промени всичко това?

О: Живях по този начин от момента в който започнах да получавам съобщенията докъм 1985 г. Причината поради която нещата се промениха е, че имах преживяване близко до смъртта, което промени живота ми завинаги. През януари 1984 г. се разболях от вирусен менингит. Лежах в леглото два дена с главоболие, което беше толкова силно, че не можех дори да помръдна. Съпругът ми в крайна сметка ме заведе в спешното отделение. Докторът там ме прегледа и извика невролог, който ми направи лумбална пункция.

Спомням си, че лежах сама в тъмна стая и слушах лекаря, който говореше с мъжа ми. Те говореха за мен. Докторът му каза, че имам вирусен менингит. По това време нищо не можеше да се направи относно състоянието ми. Лекарят каза на съпруга ми: „Заведи я вкъщи. Или ще умре или ще оздравее.“ Дадоха ми обезболяващи таблетки, които ми позволиха да заспя. Една нощ по време на дългия ми период на възстановяване бях събудена от някакъв глас. Той каза: „Време е. Време е!“ Мислейки че идва от телевизора просто го игнорирах. След това обаче гласът стана по-настойчив и отново каза: „ВРЕМЕ Е!“

Погледнах в посока към гардероба си, понеже гласът изглежда идваше оттам. Вместо да видя затворените врати на гардероба, видях научна лаборатория пълна със студенти и преподаватели. Всички гледаха към мен, чакайки да се присъединя към тях, така че урока да може да започне. След като заех мястото си на един стол, който беше позициониран близо до някаква маса за експерименти, инструкторът съобщи, че днес ще учим за холографската природа на вселената. Той обясни, че всичко във вселената носи със себе си паметта за всичко, което е било или е извършено... от началото на времето. Всеки атом носи със себе си частта от вселенската история, която е изпитал лично. Чрез взаимодействието си с другите атоми, всички те могат да се превърнат в холограма на цялата вселена.

Учителят каза, че атомите които изграждат тялото на човек са избрани предварително от душата, за да ѝ помогнат успешно да свърши, това, за което е дошла на планетата. После премина на друга тема и започна да говори за това как се формира ДНК и как тя носи историята на всеки прародител и всичко което той е изпитал до момента в който ДНК-то е било предадено на ембриона на неговият наследник.

След това той отново бързо смени темата и каза: „Клетките във вашите тела носят със себе си паметта на абсолютно всичко независимо от начина по който вие го възприемате „добро“ или „лошо“. Всичко което вие сте преживели през този живот. Миналите травми се преживяват отново и отново поради това, че клетките се закотвят към „енергийния емоционален заряд“, който създава спомена за инцидента. Миналите травми се превръщат в нещо като „воденичен камък на шията“, който ви възпрепятства да достигнете своя потенциал. В резултат на това нямате възможност да изпълните плана, който сте избрали преди да се инкарнирате. Травматичните спомени ще се задействат отново и отново и ще продължават да го правят докато клетъчната памет не се изчисти.“

Инструкторът се приближи към мен, затвори очите си и наведе главата си. Той вдиша бавно и дълбоко, задържа въздуха за известно време, след което мощно издиша в посока към мен. Усетих мълния от енергия, която навлезе в тялото ми. В момента на издишване инструкторът ми предаде знанието, което ми позволи да разбера тайната, чрез която се активира клетъчната памет и начина по който да се изчисти от тялото. Освен това получих информация, че на „моят клас на Земята“ му предстоеше завършване. Но преди това да стане факт и всички да завършват успешно и да напуснат материалния свят, трябваше да се освободим от излишния багаж – травматичните и болезнени спомени, които са складирани на клетъчно ниво. След като учителят ми предаде уроците, аз знаех че знанието за процеса бе вътре в мен и той ще достигне до съзнателния ми ум след като изчистя собствената си клетъчна памет и се освободя от емоционалния си багаж.

Трансферът на информация от инструктора към мен отне само миг. Той отиде до всеки ученик предавайки им по този начин тези нови „дарове“. След това той каза, че ще покаже на класа как се усеща всеки един етап на изчистващия процес. Той започна с клетките в тялото. Почувствах ръка, която се докосна до главата ми. Помислих, че е на инструктора. Аз винаги съм мразела да ми се докосва върха на главата. Всеки път когато някой го правеше по този начин, дори когато го правеха свещеници благославяйки ме, аз изпадах в паника и се съпротивлявах в опит да махна ръката от главата си. Внезапно всички чувства на паника и страх се завърнаха.

Задушавах се от ужас. Чух гласа на инструктора: „Дишай! Дишай на дълги и бавни порции. Не задържай дъха. Издишвай веднага. Гледай на дъха като на сферично свързан продължаващ дъх. Дишай!“ Докато дишах по този начин преживях наново инцидент от детството си, когато брат ми ме постави в сандъка, в който семейството държеше дърва за огрев. Знаех че вътре е пълно с паяци и други гадини. Брат ми постави ръката си на главата ми и ме натисна надолу така, че да може да затвори капака докато съм вътре. След това седна върху сандъка, за да не мога да изляза. Беше тъмно и тясно. Усетих някакви неща да пълзят по мен и изведнъж вече не можех да дишам. Усетих, че умирам. Започнах да пищя. Баба ми чу ужасните ми крясъци и ме спаси.

Ужасът от това събитие все още се беше закотвил в клетъчната памет на тялото ми. Ръката върху главата ми направи така, че да преживея всичко наново. Почувствах клаустрофобия. Почувствах паника. Не можех да дишам. Усетих, че умирам. Тогава чух инструкторът да казва: „Дишай през него. Ти си добре, ти си в безопасност, ти си защитена. Дишай и го остави да отмине.“ Направих така, както ми бе казано. С всеки дъх се изправях срещу страха. Накрая знаех, че бях освободила травмата, не просто тази от сега, но и тази от миналото.

За момент се превърнах отново в дете. Но този път вече не бях „в капана“ на дървения сандък. Аз бях в сандъка, защото играех игра с брат ми. След като освободих болезнените спомени, които бяха вкоренени във физическите клетки на тялото ми, успях да пренапиша личната си история и да премахна пораженията. Отваряйки очите си видях другите студенти да дишат по същия бавен начин като мен. Изглеждаше все едно всеки от тях бе преминал през травматични преживявания точно като мен.

Тогава инструкторът каза: „Сега ще ви покажа какво е да си спомниш нещо от собственото си ДНК.“ Той отново затвори очите си и вдиша. Докато издишаше внезапно се озовах в някаква гора гледайки как баща ми цепеше някакъв пън с клин и чук. Аз държах бебе от мъжки пол в ръцете си. Баща ми беше на около двайсетина години. Внезапно нещо изхвърча от пъна и ме удари по устната. Започнах цялата да кървя, а кръвта се стичаше не само по мен, но и по бебето. Баща ми погледна към мен и видя какво се беше случило. Имаше сълзи в очите му. Той каза: „Скъпа толкова много съжалявам. Толкова много съжалявам.“ Той извади някакво стоманено парче от горната ми устна и притисна мястото с парче плат, за да спре кървенето. Част от чука се беше отчупила от него, беше полетяла към мен и забила в устната ми. След това баща ми ме прегърна, взе бебето от ръцете ми и ме заведе до хижата. Никога не бях виждала тази хижа преди, но ми се стори позната, като снимка от семеен албум.

Баща ми се обърна към мен с името на майка ми. Осъзнах, че изживявам един от майчините си спомени. След това си спомних за белега който майка ми имаше на устната си. Аз бях изживявала ДНК-спомен на нещо, което се бе случило още преди да се родя. Бебето беше моя по-голям брат. Хижата бе място където родителите ми са живели, когато са се оженили. Инцидентът се беше случил 10 години преди моето зачеване. Впоследствие попитах майка си как е получила белега на устната си. Тя потвърди, че се е случило точно както го бях преживяла.

Можех да кажа от израженията на лицата на другите студенти, че те също бяха изживели нещо подобно свързано с тяхното ДНК. Инструкторът след това се изправи пред класа и каза: „Сега ще ви покажа какво е да усетите спомените на звездите.“ Той каза на всички да поставят показалците си над техните сърца. След това им каза да натиснат надолу с ноктите си докато почувстват натиска върху малка зона в областта.

„Насочете вниманието си към тази зона.“, каза той. „Започнете да дишате бавно и продължително. Това е вашата сърдечна чакра. Тя е центърът на вашето тяло. Това е мястото където Богът Отец и Майката-Земя се срещат с любов. Богът Отец е духът, а Майката-Земя е неговата противоположност, тя е материална. Той е без форма, тя е с форма. Хората са създадени по образа на своя Отец и тяхната Майка. Човек носи духът на своя Отец и материалното тяло на своята Майка. Когато човек достигне до перфектно състояние на баланс, енергиите на Отеца и Майката могат да се срещнат в сърдечната чакра. Запомнете да дишате бавно и продължително. Енергията на Майката е червена. Тя навлиза в балансираното физическо тяло чрез коренната чакра. Енергията на Отеца е бяла. Тя навлиза в тялото през коронната чакра. Има седем чакри. Енергиите на Майката и Отеца пътуват през три чакри и двете се срещат в средата на човешкото тяло – сърдечната. Когато това се случи в човешкото тяло мистиците и медиумите виждат сърдечната чакра да излъчва красива розова аура. Майката и Отеца общуват с любов. Продължавайте да насочвате цялата си енергия към мястото под нокътя ви. Изберете една клетка и влезте дълбоко в нея. Запомнете, че трябва да продължавате да дишате. Фокусирайте цялото ваше внимание върху тази клетка. Вижте се как влизате в нея. Дишайте... Сега изберете един атом и поставете вашето съзнание в този атом.“ Инструкторът едва бе завършил изречението си, когато усетих силен бучащ звук. Беше подобен на реактивен двигател. Всичко стана черно. Почувствах все едно пътувах със скоростта на светлината вътре в някакъв тунел. Изведнъж се освободих от тъмнината и се озовах носейки се из космоса. Звездите бяха красиви. Бях много щастлива. Плавах през пространството сякаш бях малък самолет.

Правех салта, гмурках се и всякакви такива неща. След това се спуснах към една планета и видях красиви същества подобни на сърни събрани на място, където имаше висока растителност подобна на пшеница. Приближих се, за да мога да ги наблюдавам по-добре. Изведнъж се озовах в тялото на едно от тези създания. Усетих неговата радост и щастие докато препускаше заедно със своя брачен партньор скачайки из високата растителност сякаш изпълняваха сложен балетен танц. Усетих интелигентността и любовта на тези създания. Те не бяха глупави животни, те имаха души, чувства и мисли, много подобни на моите. Те бяха на планета развивайки способностите си да мислят и да разсъждават. Мъжкия елен беше математик, женската беше философ. Тя ми каза, че ще се превърне в известен гръцки драматург.

Звездите ме зовяха отново и аз напуснах тялото на хората-елени. След това отново плавах из вселената. Носех се към моят дом, който знаех, че беше близо до Сириус. Бързах да се прибера, защото тъгувах с цялото си сърце за дома и исках отново да съм с баща си и семейството си. Но радостта да бъда извън тялото си и свободна да се скитам из вселената бе всепоглъщаща. Веселях се с новооткритата си дарба да летя. Вместо да се насоча директно към „дома си“, аз си играех в пространството. Кръжах и се спусках до още няколко планети. След известно време мисълта да се прибера вкъщи отново ме изпълни с радост. Спрях да посещавам други планети и се запътих към целта като продължавах да правя салта и всякакви подобни движения, наслаждавайки се на свободата която ми беше дадена, бидейки извън физическото си тяло. Изведнъж пред мен се появи огромна бяла стена, която блокираше пътя ми. Намалих скоростта, за да не се натреса в нея и прелетях надясно, но стената все още бе там. След това завих наляво но пак не можех да я премина. Спрях се и се вгледах в нея.

Бялата стена всъщност не бе стена. Беше нещо подобно на мантия – някаква кръстоска между платно и канава. На дъното на мантията се виждаха два огромни крака обути с тъмнокафяви сандали. Внезапно осъзнах, че съществото в странната одежда беше сложило ръката си върху главата ми пречейки ми по този начин да продължа пътя си. Чух думите му вътре в главата си: „Накъде си се забързала?“ Когато отвърнах, че се прибирам вкъщи съществото каза: „Ти дори още не си започнала твоята работа на Земята. Обърни се обратно и погледни към Земята. Ти притежаваш тайната чрез която да подготвиш твоите съученици за техния следващ еволюционен скок. Без твоето присъствие, твоето парче от пъзела ще бъде загубено и целия експеримент може да пропадне.“

Обърнах се към Земята. Видях планетата обгърната в кафява мъгла. Тя беше от гняв, омраза, войни, и нечовечността на хората едни към други. Побиха ме тръпки и промълвих тихо: „Благодаря на господ че съм тук. Няма да се върна. Не искам да се върна.“ Изглежда съществото в бялата одежда чу мислите ми и каза: „Как ли ще се почувства съпругът ти, когато се събуди на сутринта и открие твоето мъртво тяло да лежи до него?“

Изведнъж вече можех да видя какво става в стаята ми. Видях съпруга си и в същия момент вече бях в леглото до него. Влязох в тялото си внезапно и цялата се разтресох. Бях напълно будна и изпълнена с енергия, която не бях имала от месеци. Станах от леглото и записах всичко, което се бе случило. Започнах да възвръщам силата си, но все още бях доста слаба. Все още трябваше да прекарвам доста часове в леглото. Използвах времето да практикувам техниката на дишане, която ми показа инструктора. Докато дишах усещах различни чувства, които се надигаха в отделни части на тялото ми. Понякога усещането се беше загнездило трайно и не искаше да си отиде. Тогава насочвах енергия в тази зона. Забелязах, че когато правя това чувството бързо отминаваше.

Понякога минавах през спомена, който беше прикрепен към конкретното чувство. Друг път просто го усещах без да навлизам по-дълбоко, за да открия какво точно стоеше зад него. Скоро разбрах, че тези усещания бяха като малки контейнери с боклук. Можех да изтърся боклука без да минавам през него и да го изживявам наново, но можех да се разровя в боклука и да изпитам болката отново. Бързо реших, че е доста по-лесно и бързо просто да изхвърлям боклука, без да трябва да се ровя в него.

До месец април вече се бях възстановила. Когато станах от леглото обаче, знаех, че нещо се е променило. От смъртното си легло преминах на трескав работен режим. Никога не бях се интересувала от политика или пък от градския съвет. Изведнъж се озовах в комисия, която сътрудничеше на местната власт на град Монтерей (Калифорния). В допълнение към това, приех работа набирайки средства за неправителствена организация. Станах и помощник-редактор на бюлетина на местния женски демократически клуб. След това станах медиен координатор на сенатор Гари Харт, който се състезаваше на вътрешните избори за президент на Демократическата партия. Преди моето извънтелесно изживяване никога не се бях интересувала от политика. По това време започнах да експериментирам с новия изчистващ процес, който бях научила извън тялото си. Експериментирах с музика, чрез която балансирах чакрите си и с дишане, чрез което изчиствах запазените спомени. Поканих някои приятели, които да се присъединят към мен и да научат метода като група. Освен това провеждах и частни сесии отново експериментално с определен брой доброволци.

Към 1985 г. аз и мой приятел провеждахме симпозиуми свързани с активирането на клетъчната памет – това беше името, което бях дала на изчистващия процес. През 1987 г. започнах да пътувам в цялата страна давайки частни и групови сесии. Отзивът на хората, които посещаваха тези симпозиуми бе невероятен. Почти 98% от моите ученици можеха да се освободят от телата си и да пътуват през вселената, както бях направила и аз. Всеки един от тях донесе ценни уроци от своите пътувания. Освен това те успяха да се освободят от емоционалния боклук, който се бе закотвил в клетките им. Няколко жени, които бяха на лечение от години ми казаха, че само от една моя сесия са стигнали до корена на проблемите си и са успели да се освободят от травмата.

В: Очевидно е че си продължила по твоя духовен път, но дали това важеше и за политическия ти такъв?

О: Да, определено. Известно време работех в рамките на по-обикновени политически организации. След това се срещнах с една жена – Барбара Хонегер. Тя беше работила за кампанията на Рейгън през 1980 г. Когато Рейгън бе избран, тя се премести във Вашингтон и зае позиция в западното крило на Белия дом. Тя беше жената, която правеше изследване за възможните начини, чрез които да се приложи алтернативата на Рейгън свързана с поправката в конституцията за равни права на жените.

(Тази поправка е предложена още през 1923 г. Въведена е в конгреса чак през 1972 г. и е одобрена и в двете камари, след което трябвало да бъде ратифицирана от всеки щат, за да влезе в конституцията. Крайният срок за това е 1979 г. До 1977 г. поправката получава 35 от 38 необходими ратификации, но преди да изтече крайният срок 5 щата оттеглят своите ратификации, въпреки че според някои твърдения, това е незаконно. Презумпцията на противниците на тази поправка е че 14-тата поправка вече напълно защитава жените и че друга не е необходима. Някои членове на върховния съд на САЩ дори и днес са на мнение че 14-тата поправка се отнася само за раса, но е и за пол и жените не са защитени. По тяхната логика, всички други федерални и щатски закони свързани с въпроса, са невалидни ако правата първо не са защитени в самата конституция. През 1978 г. срока на ратификациите се удължава до 1982 г., но други щати така и не ратифицират поправката преди да изтече и вторият краен срок. Няколко феминистки организации и до днес работят активно, за да въведат поправката оспорвайки валидността на крайните срокове за ратификация. – бел. Alien)

През 1983 г. Барбара осъзнава, че Рейгън няма намерение да спази програмата си. Тя била много разочарована, защото искрено вярвала, че това ще се случи. В крайна сметка тя подава оставка от поста си в Белия дом като го прави публично, като „Washington Post“ я отразява. Така името ѝ стои няколко седмици на първа страница на всички вестници. Националната организация на жените я приема под крилото си и я прави знаменитост. Тя слиза от първите страници на вестниците когато корейски самолет е свален от Съветския съюз.

Тогава не знаех че Барбара е от моя район. Когато видях писмо от нея до редактора на нашия местен вестник, вдигнах телефона и се обадих на единственото такова име в телефонния указател. Оказа се че това е къщата на майка ѝ, но тя също бе там, така че се свързахме. Сприятелихме се и работихме по няколко проекта заедно.

Барбара имаше доказателства, че хора от кампанията на Рейгън са крали документи от кампанията на неговия опонент Джими Картър, което му бе дало сериозно предимство по време на дебатите. Дори имаше фотографии, които изобличаваха това. Тя прекара няколко седмици пишейки статия по въпроса. В тези времена нямаше къде да публикуваш такива статии. Дори не знам дали в крайна сметка успя да я публикува някъде. След като приключи с това двете заедно се заехме да изготвим малък бюлетин, който предупреждаваше, че Рейгън е под влиянието на хора, които силно вярват в библейското пророчество за Армагедон и че то трябва да бъде изпълнено в рамките на неговото президентство. Един член на неговият кабинет дори беше заявил публично, че няма проблем постоянно да се копае за природни ресурси, защото така или иначе ние сме последната човешка генерация. Няма нужда да пазим природата, защото идва второто пришествие. Така че Барбара и аз решихме да съставим нещо като листовка, която може да се прегъва, за да бъде сложена в плик и изпратен по пощата. Листовката беше от 8 страници и я изпратихме на практика до всяка телевизия, радио, вестник и списание по целия свят.

Някъде по това време, отново се разболях. Не знам дали отново бе менингит или пък не се бях възстановила напълно от първоначалната болест. Отново се озовах в леглото за няколко месеца. През цялото време практикувах уроците научени по време на извънтелесното ми преживяване. Освен това използвах времето да слушам касети и да чета. Четенето беше трудно поради факта, че трудно движех главата си. Повечето от времето просто си лежах и гледах в тавана. Бях много гневна на бог и го обвинявах за болестта си. Един ден след като мислено му крещях, се изтощих напълно, като в същото време усетих, че най-накрая мога да поспя. Не знам дали наистина заспах в крайна сметка или бях будна когато се случи нещо. Отново чух глас. Той каза:

„Знаеш ли какъв ти е проблема?“ Не знаех какво точно имаше предвид гласа с този въпрос затова и не му отговорих. Той обаче продължи: „Проблемът ти е че мислиш и действаш като войник, а един войник никога не се предава. Ти мразиш християнския израз „да се предадеш на бог“. Ти не би се предала пред никого – дори и пред бог. Вместо да се предаваш, защо просто не се откажеш от схватката? Спри да се бориш с бог! Бог не отвръща на удара, следователно няма война и следователно не можеш и да се предадеш. За да има война трябва да са налични две групи, които водят схватка една с друга. Две армии трябва да водят битка преди едната от тях да се предаде. В твоята битка с бог единственият, който се бие си ти. Спри да се сражаваш с господ. Откажи се от боя. Прекарваш толкова много време гневейки се на бог, защото те е поставил на легло, като по този начин не осъзнаваш, че така той ти дава чудесна възможност да останеш сама в уединението на твоята „пещера“, така че да прекараш време да работиш над себе си.“

В този момент си спомних за моето извънтелесно преживяване и знаех, че бог ми дава това‚ „свободно време“ така че да го използвам и да работя над боклука, който се съдържаше в тялото ми. Прекарах общо около два месеца и половина в леглото. Единствената причина поради която изобщо станах беше защото приятелка ми каза за един архиепископ в Санта Барбара, който се казваше Уорън Уотърс. Не знам защо, но просто ЗНАЕХ, че този човек трябва да ме кръсти.

Уговорих си среща с него и отидох да го видя. Когато го срещнах се разбрахме относно кръщенето и то се осъществи следващия уикенд. Останах в неговия дом заедно със съпругата му Елън. Уорън беше на 93, а тя над 80. Те бяха най-прекрасните и любящи хора, които бях срещала. И двамата имаха излъчване около себе си, което всеки можеше да усети. Към края на уикенда в който бях отседнала при тях, Уорън ме попита дали искам да бъда ръкоположена в неговата църква – Църквата на Анитох. Не знаех нищо за нея, но бях убедена, че „бог“ нямаше да ме изпрати там, ако не трябваше да се ръкоположа.

Уорън и Елън имаха малък параклис прикрепен към тяхната красива къща. Имаше 4 реда с пейки и олтар пред тях. Изглеждаше като християнска църква, само че по-малка. По време на ръкополагането, Уорън внезапно стана много тих. Елън го попита дали нещо не е наред. Денят бе много горещ и мисля че тя се притесняваше, че му е лошо. Той обаче отговори че „Учителя Мелхиседек“ точно се е присъединил към нас. Видях Елън да поглежда нагоре. Очите на Уорън бяха затворени. Аз също погледнах нагоре и видях най-невероятната гледка.

Таванът бе изчезнал. На негово място имаше многопластов конус, който се издигаше нагоре до момента, в който не изчезна напълно. Около всеки кръгъл ред, който съставляваше конуса стояха стотици хора, които ме гледаха как се ръкополагам. Уорън по-късно каза, че това бил Ашрамът на Мелхиседек и аз съм била ръкоположена и пред него.

След церемонията попитах Уорън относно другите хора, които видях и той ми каза че това е първият път когато му се случва нещо подобно. Попитах го кой е Мелхиседек и той ми сподели, че това е първоначалният велик жрец на Йерусалим. Не разбрах нищо от това, което Уорън ми каза по въпроса и не можах да възприема информацията по логичен начин, така че реших да не предприемам каквито и да е стъпки с цел да науча повече.

След като се завърнах от Санта Барбара прекарах по-голямата част от времето си работейки над активирането на клетъчния процес. Започнах да го преподавам. В същото време помагах и на Барбара Хонегер, която пък се занимаваше с нейните квази-политически проекти. През 1986 г. двете заедно отново влязохме в действие, тъй като Рейгън беше издал заповед да се бомбардира Либия и бе заплашил и Сирия. Библейският сценарий изглеждаше все по-реален затова трябваше да преработим всички материали, които бяхме събрали преди и да ги изпратим наново.

В: Знам от предишни разговори с теб, че по време на този период си имала някои изживявания, които са дори още по-странни от тези които току-що описа. Ти каза, че някои радиоводещи и други добре известни личности са ти казвали директно да си мълчиш за тези изживявания, защото, ако продължиш да го правиш, нищо което вече кажеш няма да звучи правдоподобно. Мислиш ли че вече можеш да споделиш някои от тези случки сега?

О: Била съм предупреждавана да не говоря за определени неща. Често съм се чудела дали хората, които го правеха наистина се притесняваха за мен или просто искаха да потулят нещата и те да не излязат на бял свят. Сега ще ви разкажа за едно изживяване, което споделям публично за първи път.

Тази история е много трудна за разказване, тъй като просто не знам откъде да започна, така че да следите логично случващото се. Предвид технологиите, които вече знам, че са в употреба не мога и да бъда сигурна, че това бе напълно физическо преживяване или просто астрално такова. То беше прекалено реалистично, за да го свържа с астрална проекция. В съзнанието ми е запечатано като физическо. През 1986 г. посетих Марс, а човекът, който ме отведе там впоследствие се оказа, че е адмирал от разузнаването на флота и пряк началник на бъдещия ми съпруг. Това се случи цели три години преди да се омъжа отново и цели четири преди да се срещна с адмирала „официално“.

Започвайки с предисторията, трябва да кажа че през 1986 г. имаше серия от събития, които бяха много интензивни и се случиха в рамките на два дни. Това се случи точно докато работех с Барбара по нашия проект свързан с подобряването на споменатия вече информационен бюлетин. Тогава една вечер отново се „включи“ гласа на моя „духовен водач“ Шамус, който ми каза че днес е особен ден, тъй като ще има звездно посещение на много високо ниво. Шамус ми каза да изляза навън и да гледам в небето. Аз бях с приятелка, така че двете излязохме навън. Бе студено и влажно. Тъй като нищо не се случваше в продължение на доста дълго време, казах на Шамус да ни даде някакъв знак, защото иначе ще се приберем на топло. Почти мигновено двете видяхме най-голямата „падаща звезда“, която бяхме виждали през живота си. При това положение очевидно трябваше да останем на студа.

Приятелката ми отиде да вземе одеяла и двете прекарахме известно време наблюдавайки небето. Най-накрая тя посочи в определена посока и ми каза да погледна натам. Тогава видях същото, което и тя бе забелязала. Приличаше на гигантска заря. Предвид, че това се случи през 1986 г. впоследствие осъзнах, че това което съм наблюдавала всъщност е описание на звезден портал (старгейт). Поне начина по който изглеждаше беше същият като във фантастичния филм, който излезе после.

Шамус отново се включи и каза, че „представители на галактическата федерация“ пристигат на Земята за среща с всички световни лидери, която ще се състои на територията на резервата Гранд Тетонс. Освен това каза, че там ще има представители на почти всички обитаеми планети. В този момент чухме, че се звъни на вратата и се прибрахме отново вътре. Беше друга приятелка, така че седнахме и започнахме да обсъждаме това, което бяхме видели.

Докато си говорехме започна да става нещо странно и една от приятелките ми посочи към килима върху който беше започнало да се материализира някакво същество. По това време на моето развитие, аз не знаех страх и веднага се отправих към него питайки го кой е и какво иска. Тогава той придоби още по-плътна и дефакто физическа форма. Бе облечен в сребрист костюм. Представи се като командир Шубред и поиска разрешение да инсталира някакво устройство в дома ми. Той обясни, че това устройство има защитни функции и трябва да бъде инсталирано точно в моя дом. Той отговори на още няколко мои въпроса след което къщата изведнъж се напълни с хора в подобни сребристи костюми и те започнаха да инсталират устройството. По това време отново се позвъни. Беше племенницата ми, която също видя какво се случва. След като инсталацията приключи командирът дойде и каза, че са приключили и че инсталацията работи автономно, а след известно време, когато повече няма нужда от нея, тя просто ще избледнее и няма да бъде видима. Около 3 през нощта приятелките и племенницата ми си тръгнаха и аз реших да лягам да спя.

Едва стъпила на леглото се озовах в коритото на някаква пресъхнала река. Пръстта беше червеникава и някак си знаех, че се намирам в Аризона. Беше нощ, а всичко около мен бе облято от лунна светлина. Огледах се наоколо и видях 10 или 11 жени. Те всички бяха по нощници или подобно облекло за сън, точно както и аз. Никоя не продума нищо. Вървяхме бавно, гледайки се една друга, както и околността. Изведнъж, без какъвто и да е звук, пред нас се материализира някаква златиста сфера. Беше висока между 5 и 6 метра. От нея се отвори врата и по стълбите слезе мъж с бяла коса. Той каза, че е време да тръгваме и ни прикани да влезем вътре.

Аз бях една от първите, които влязоха. Всяка жена седна до свой собствен прозорец. Имаше 12 прозореца и врата. Мъжът седна на мястото, което бе пред вратата. Той ни каза че ще направим кратко пътуване. Освен това ни посъветва да гледаме през прозорците, защото гледката щяла да бъде красива. Аз последвах съвета му. Не помня да ни е казвал че ще ходим на Марс и въпреки това знаех че отиваме там. Можех да видя планетата от разстояние. Тя ставаше все по-голяма и по-голяма докато не изпълни целия прозорец. Всички жени също гледаха през прозорците.

Без никакво звуково предупреждение мъжът с бялата коса се изправи и отвори вратата. Пътуването трая 30 мин. или дори по-малко. Една по една всяка жена бе посрещната от мъж в сива униформа с жълти кантове и нашивки. Гледах към другите жени, които бяха водени към различни зони. Мястото на което бяхме кацнали наподобяваше на система от подлези на голяма магистрала. Имаше няколко големи входа, които отиваха надолу под земята. Златистата сфера се бе приземила на равно място, което бе точно върху подземните проходи. Имаше и някаква ограда около мястото за кацане. Докато стоях на вратата видях как две от жените бяха прегърнали мъжете, които ги посрещаха. Изглеждаше, че те ги познаваха и обичаха.

Мен, обаче, никой не ме посрещна. Погледнах към мъжа с бялата коса. Той като че ли прочете мислите ми, той ми отговори: „Аз ще бъда твоят водач.“ Той се отдалечи от мястото на кацане и подземните проходи и се запъти към червените скали, които бяха пред нас. Мога да си спомня, че в този момент си помислих как така има атмосфера на Марс и защо нашите учени не са ни казали за това? Мъжът ми отговори почти веднага: „Ако ви бяха казали щеше да има неистов наплив за колонизация на Марс. Ние обаче не желаем това.“

Приближавайки се до червените скали можех да видя, че в тях имаше пещери. Мъжът обаче ме поправи: „Това не са пещери, а скали. Това са живи структури. На земята ние ги наричаме апартаменти, но тук тези апартаменти са направени от живи кристали. Кристалите създават енергийно поле, което запазва здравето на тези, които живеят вътре в перфектно състояние. Когато марсианците са живеели тук е нямало болести и дори смърт.“ Влязох в една от живите структури и усетих, че нещо ме докосва. Направо ме побиха тръпки. Тогава мъжът се обади: „Не се притеснявай няма да те нарани. Просто опипва твоята енергийна система. Ако прекараш една нощ тук ще си отидеш вкъщи в перфектно здраве.“ В този момент почнах да си мисля как можем да докараме тези кристали на Земята.

Мъжът тихо отговори: „Ние вече сме го направили. Опитваме се да репликираме процеса, който марсианците са използвали, за да създадат тези структури.“ Бързо установих, че мъжът не само можеше да комуникира с мен телепатично, но можеше и да проектира картини в съзнанието ми. Той ми показа куполни структури, които те бяха създали, използвайки кристалите в комбинация със субстанция подобна на бетон. Мъжът каза, че има още какво да ми покаже и започнахме да се връщаме надолу по хълма. Той се спря на една стена, която му стигаше до кръста. В стената имаше скрит проход, който водеше до подземна структура. Той влезе преди мен. Светлината беше по-различна и ми отне известно време да се нагодя към нея. Когато слязох до дъното на стълбите видях дълъг коридор с „прозорци-картини“ от всяка страна.

Когато ги видях за първи път си помислих, че се намирам в някаква вътрешна зоологическа градина. Прозорците показваха различни сцени. Не знам защо си помислих за зоологическа градина, но това бе първата мисъл, която ми дойде на ум. Почти можех да чуя как мъжа се смее на това, което си помислих. Той ми каза да погледна добре и да му кажа какво виждам. Отивайки към всеки прозорец установих, че няма стъкло. Гледах през тях различни сцени, които не разбирах. Не знаех какво точно виждам. Някои от картините бяха подобни на облаци и мъгла, други на поляни и трева. Попитах дали това не е някакъв албум от снимки на хората, които са живели тук.

Източник: „The Universal Seduction“, Vol. 1

Прев