Пътуването в пустинята e винаги ярко, пулсиращо и нелеко изживяване. В Атакама обаче не само тялото, но и умът са непрестанно подложени на изпитания с вкус на пясък и сол, придружени от усещането за недостатъчно вода и гледки, които оставят без дъх.

Пристигаме в Сан Педро де Атакама към 6 вечерта и още със слизането от автобуса затъваме в прах и задушлив въздух. Градчето стои като направено от глина - къщите, пътищата и дори хората тук имат един пясъчно-кафеникав оттенък. Вярваме, че и ние ще го придобием след седмица. Оказваме се тук в най-неподходящото време, а именно Страстната седмица. Въпреки че Атакама е едно от автентичните места в Чили, където коренното население ликан-катай ревниво пази своите традиции и обичаи, на няколко пъти през тези дни ще се сблъскаме с тържествените процесии в чест на Христос. Странно е да гледаш тези хора със сериозни очи и индиански черти да обикалят улиците по същия начин, по който това се случва в Андалусия вече векове наред. И докато в Испания процесиите са се превърнали в символ на една вяра и една традиция, тук те стоят неестествено, сякаш всички участват в пиеса, за която просто са наизустили реплики, а всъщност нищичко не разбират.

Атакамците са част от тази пъстроцветна черга от племена, преселници и емигранти, наречена чилийска нация.

Те са затворени и не особено дружелюбни не само към чужденците, а и към всеки, който не познава сушата, глада и безкрайните пясъчни дюни като тях. Това ни става ясно още в началото, докато всяка врата безцеремонно се затръшва под носовете ни на въпроса дали имат свободни стаи за следващите дни. След 5-часово скитане под гигантското (както ни се струва) слънце ни приема Нико - уличен творец от Сантяго, който работи тук сезонно, говори шумно, смее се много и нарича "русо" всяко момиче, което няма така типичните за чилийките катраненочерни коси.

След експресна аклиматизация с надморската височина, жегата и задуха още рано на другия ден потегляме към високопланинските езера Мисканти. Само за няколко часа получаваме подробна лекция за произхода и историята на пустинята, миграцията на всички видове фламинго, консистенцията на солта, както и обилен обяд в красивото пустинно селце Сукре. Прибираме се със силен загар, солено-пясъчни обувки и убеждението, че това не е мястото за нас. Решаваме да пробваме нещо друго.

Оттук нататък ярката среща с пустинята се случва на колело. Въпреки безбройните туристически оферти решаваме да се потопим в пясъчните тайни на Чили сами, далеч от бензиновите пушеци и непрекъснатия звук от щракащи фотоапарати. И тогава Атакама се открива пред нас - едновременно очарователна и плашеща. Колелата потъват в море от кварц и вулканични камъни, кожата гори под слънцето, трептящо над главите ни, а устните жадно приемат всяка подарена капка вода. Непоколебимо продължаваме все по-напред, все по-дълбоко, често се губим, но за радост и често се намираме, прекосяваме тунели, виждаме оазиси, плата с глина, скришом събираме сол на кристали и никога не затваряме очи, за да не се окаже всичко това един съвършено изрисуван мираж. В края на деня Сан Педро е по-спокойно, почти нормално място, където опитваме най-прекрасните сладоледи с вкус на рика-рика (малко приличаща на мента) и чаняр (малко наподобяващо жълъд). Въпреки всичко до края на престоя си тук имаме усещането, че навсякъде привличаме внимание - дали защото се смеем прекалено често и прекалено силно, или може би защото аз съм прекалено бяла, а приятелят ми принадлежи на друго чилийско племе (алакалуфес). Тук хората нямат време да бъдат мили и отзивчиви, въпреки че именно туристите са тези, които ги спасяват от глад и самотата.

Срещата ми с пустинята се оказва своеобразно пътуване към онова Чили, за което винаги толкова много съм искала да науча - Чили на обикновените хора.

Може би защото само преди няколко дни по-рано съм гледала "Носталгия по светлината", но неуморимо търся онези знаци и символи на пустинята, които я даряват с тази особена светлина. Най-големите и мощни телескопи  в света са поставени именно тук, защото небето на Атакама разкрива всички онези тайни, които другаде остават скрити. В недрата й пък са огромните залежи на мед, благодарение на които в момента страната е една от най-бързо развиващите се икономики на света. Докато Държавната световна банка ръкопляска на Чили обаче, хората, живеещи в миньорските градове, тихо недоволстват, триейки мръсотията от лицата си. Добивът на полезни изкопаеми по тези места не само замърсява всекидневно въздуха, но и изкуствено оскъпява неколкократно стоките в тези градове. Калама, Антофагаста и Икике са се превърнали във фабрики за секс, хазарт и алкохол и само жителите им знаят колко скъпо всъщност им излиза всичко това. Тонове мед, а всичко има някак горчив вкус.

Едно пътуване в пустинята никога не е пълноценно, ако не е придружено с кактуси. Затова логично се отправяме към Долината на кактусите - красиво и не толкова туристическо място на около 20 км от Сан Педро, което ни пленява с неподправената си красота и хармония. Гидът ни Иван ни отвежда до перлата на долината - 10-метровия кактус. Разказва ни, че по тези места кактусите растат само с по 1см на година, така че сме още по-впечатлени, наблюдавайки как 1000-годишният Дядо достолепно е пуснал на воля корените си. Използваме и случая да разпитаме Иван за живота и дръпнатото държание на атакамците. Той само ведро се усмихва и обяснява, че те са си такива. Той от своя страна се оказва едно симпатично изключение - въпреки че майка му е боливийка, а баща му атакамец, която комбинация на теория предполага нулево ниво на общителност, той с радост ни показва тайни места и даже ни рисува карта, за да стигнем до Дяволското гърло - серия от пещери, пълни с минерали, скални рисунки и игри на сенки и истории.

След около седмица полусъзнателно бродене и лутане в чилийското сърце се връщаме в цивилизацията, потънали в прах, пот и впечатления. На другия ден се събуждаме с усещането, че Атакама не е като другите пустини. Колкото и да мием и търкаме очите, спомените като цветен прах са проникнали надълбоко в душите ни.