Небето пак рисува залез с разтопено злато.
Денят си тръгва изживян, ненужен, изморен.
Нощта се стича много бавно по стъклата.
Такава нужда имам тази вечер от криле...

Изгубвам се в прегръдката на тишината.
Безброй натрупани мълчания тежат във мен.
Усещам още в дланите остатъци от лято...
Не мога да летя и ми е в повече това небе.

Тъгата пуска корени дълбоко в моята бездънност.
Чертае граници между мечтите и реалността.
Тъгуват даже птиците във своята безмълвност.
Притихват даже ветровете в своята тъга.

Вървейки свършват всички земни пътища.
Живеейки ни свършва времето на този свят.
Със вяра сбъдвам и най-смелите си сънища.
Тъгувайки достигам дъното на своята душа.

С тъгата укротявам всички ветрове във мене.
Тъгата е любимият ми начин да избягам от света.
И все по-трудно ми е да опитомявам ветровете,
... но още чакам бурите с отворена душа.

Селвер

Хей, виждам тук нещо познато. :)))
Радвам се, че ти е харесал стихът ми!
Поздрави!

стихотворението. Все да творите такива прекрасни стихове. :)