Момчета, днеска чух, че свободата
ни била подарена на тепсия,
че русите са врагове, не братя
и чужда ни е матушка Русия.

Че нямало е робство и кланета,
а някакво съжителство идиотско,
че сухи са очите на Венета
и е безкрил копнежа на Бенковски.

Това го чух от хора покрай мене,
с които всеки ден живота боря.
И аз реших, че паднал на колене
ще замълча, наместо да говоря.

Ще замълча пред хилядите кости
от срам потънал между тях в земята.
Мълча пред Шипка, Шейново… и Господ,
дочул вика им „Грабвайте телата-а-а…”!

Мълча пред Перущица и Батак, пред спомен
за писъците в схлупената черква,
пред майката до онзи куп огромен
с пробитите от ятагана черепи.

Мълча пред тайните и тесни друми,
в които Дякона едничък броди,
на Каблешков пред кървавите думи
изписали в писмото му „Свободен!”.

Мълча пред Плевен и пред Ески Зара,
обляна в кърви и опожарена.
Мълча пред знамето с кръст от Самара
и всичките загинали под него.

Мълча пред лъвчето върху калпака
събрало прадедите ни в дружина,
мълча пред вопъл „Де е Караджата?...
Аз искам сестро тука да загина…”

Мълча!…
И от мълчанието капят
сълзи които падат вътре в мене.
България празнува свободата,
но някак си празнува разделена…

25.02.2016
Йордан Пеев