Съществува сказание сред волжските българи съхранено във вид на песни, което разказва как божеството (което отговаряло слънцето да функционира хармонично) и божеството (което пък от своя страна отговаряло за луната) станали божествена двойка. Мар (слънцето) и Умай (луната). От тази любов се родили редица божества, заради което Умай (Омая - майка) почнала да се нарича майка на боговете или богинята-майка. Един от първите им трима сина се наричал СУБАН (Субаш, Сабас). Синът на слънцето, единствен между всички останали божества, който се жертвал за хората. Лично той станал покровител на народ, който той създал обединявайки седем племена. Неговото име ни е известно и като Сабазий, а от елинистичните извори ни е известен като Дионис. Бог на възраждащата се природа, но и на умиращата. Животни и растения се движели и живеели под неговата благословия. С него идвала пролетта.

Оброчна плочка на бог Асдулес от Мелник,  214 г. сл. Хр. Епитет на Тракийския конник в синкретизъм с Дионис

Диктувал плодородието, приплода, жътвата. Той владеел силата на изобилието. Често се трансформирал в различни животни - елен, бик, лъв, кон, дракон (змей), гарван. Понякога бил изобразяван като конник или юноша с плитки. Името му означава най-вече СПАСИТЕЛ, но се превежда и като ПАСТИР. Смисълът се съдържа в самото понятие СПАСИТЕЛ. Онзи, който се грижи, пази, пасе. ПАСИТЕЛ. Той споделил с народа си толкова много знания, че издигнал подопечните си на такова равнище, което за всички околни народи ги приравнявало с боговете. Започнали да ги наричат божествени пеласги (беласги), богари (божи хора, народа на Бог). Във волжско-българската летопис те са известни под името именци и синди. Именците са болгите, беласгите, а синдите - това са ариите. Ето как това образувало самия ни етноним болг-ари. Така започва и волжско-българската летопис.

"Началото на българите е в племената Имен и Синд."

Сказанието разказва, че син на Сабазий на име Боян Локбър, който се родил далеко във вътрешността на Азия, формира силна армия от пет рода тузи и започва да завладява народ след народ. Така той достига до черноморска скития и Балканите. Ясно е описано географското разделение на Балканите. Северната част се наричала Миджан (Мизия), южната Арджа(Аркадия, Арголида) и средната част Бирак (Анаграма на Перке едно от най старите имена на Тракия). Разказът продължава с описание на местното население като ги нарича саклани, сиреч скити. После дава кратки описания за бита им, където става ясно, че се говори за праисторически времена. Срещу Локбър и армията му се изправят седем племена. Някой други се изплашили и избягали, но тези седем се съюзили и приготвили за битка. Тези племена се нарекли по името на едно от тях, най-голямото и най-силното (Ази-Аси; континентът Азия носи името именно на този народ, а в скандинавската митология те се превръщат в пантеон). Битката започнала на територията на Мизия. Съюзът имал слабо място. Ръководел се от седем лидери, а това създавало проблеми. На всичко отгоре в разгара на битката арджайците - южните балканци, напуснали бойното поле. Мизия и Тракия били превзети, а разбитите шест племена се изнесли към Македония, където било царството на майката на Сабазий -Умай или Макя (Мак, Маг) на езика на местните саклани, което освен майка означавало и вълчица, по чието име се назовало и царството. Тя често приемала образа на вълчица, един от зооморфните й образи.


Барелеф от некропола на Рицария експониран в НИМ

В самото сказание Македония е назована като област на част от Бирак (Тракия).
Когато Богинята видяла какво направил Локбър, който вече атакувал и Македония, помолила Сабазий да изгони тузите на Локбър от Македония. Останалите шест саклански племена обаче се заклели във вярност на Сабазий и го уговорили да ги поведе, за да освободят вече превзетите части на Балканите. Тези шест саклански племена, които бяха приели името на най-голямото и силно племе от тях асите, отново сменили името си посредством ритуал на посвещение към Сабазий и вече се назовавали по неговия епитет Трак (Дракон). "Искали сакланите да измият срама от поражението и се нарекли траки". Когато тръгвали на бой, те издигали глас с бойния вик "Трак" за това тузите от тогава вече наричали балканските българи траки. И колкото и странно да е за някои, според сказанието аси, саклани (скити), траки са само някой от имената, с които били наричани българите.
Тук сказанието развива действието на битка в Тракия, вероятно някъде в полите на Стара планина, която тогава се казвала Имен (Аим, Им) между Сабазий и Локбър. Тя била междуличностна, за да не се пролива повече кръвта на войните. Сабазий сключил споразумение, че който победи, на него ще се покорят и двете армии. В първата част от легендарната битка преимущество взема Локбър и почти надвива Сабазий, като избива меча от ръката му, но се намесва богинята- майка и заплашва с лъка си, че ако Локбър посече Сабазий, тя ще простреля него. Сабазий смъмря майка си и подновява боя, както е била уговорката, без външна намеса. Във втората част от битката Сабазий се оказва по-ловък и поразява Локбър. Тук ще цитирам самото сказание, за да го видите в неговата сказателна форма. Паднал Локбър, поразен от меча на баща си и казал:
“Жалко, че умирам, без да съм видял баща си! Той напусна майка ми, когато бях в утробата й, но аз не му се сърдя, нали той е бил войн. Искаше ми се да приличам на баща си и да извършвам велики и славни подвизи. Навсякъде воювах аз, за да спечеля слава, мислех си: “Тогава не ще се срамувам да се явя пред баща си!”. Остави той на майка ми една байга със знака на Субаш... (свастика) а майка ми наричаше баща ми с името Сарман (Самар,Шумер)!”. Провикнал се Субаш - това негово име - Сарман - знаели само майка му и жените му. Разкъсал той доспехите на гърдите на сина си и видял там своята байга. Разбрал той, че е убил собствения си син и горчиво заплакал, ридаейки през сълзи: “Не умирай, синко, нали най-сетне се срещнахме! Гордея се с това, че имам такъв син! Когато ти, синко, излезе на бой срещу мен, аз бях поразен от твоята мощ. Помислих си: “Не ми отстъпва той в честен бой. Как между хората е могъл да се роди такъв юнак?!”. Когато се биехме, помислих си: “Не е позорно да се умре от ръката на такъв боец!”. Ти би ме победил - нали изби вече моя меч, и ако не се бе разсеял, щеше да победиш. Защо ли взех аз своя чедар, по-добре ти, синко, да ме бе убил! Така нетърпима е за мен раната на един детеубиец, тя ще ме изгаря докато съм жив!...”. Три дни се били те и три дни Субан оплаквал смъртта на сина си на страшния Локбър. А войните им при това стояли един срещу друг и също ридаели от жалост към своите вождове. Когато Субан в горест започнал да дере лицето си и да се бие до кръв със своя камшик, така взели да правят и всички войни: толкова голяма била скръбта на войните... Като оплакал сина си, Субан поставил тялото му на платформа, а платформата поставил на клоните на огромния дъб Имен-Дума. При това той казал: “Нека Тара се разпореди с теб! Нека Всевишният те върне на нас! А аз, в твоя чест ще добавя към името си твоето - Боян - и името на това дърво - Имен!”. После алпът казал на хората: “Искам в памет на моя син вие да станете един народ!”. Жалостта размекнала сърцата на хората и бившите врагове решили да станат един народ. 6-те азакски племена приели 5-те тузки родове като седмо племе и станали една суба. После тези 7 племена станали единния български народ, а отначало, в чест на Локбър приели името “имен”. Мястото на гроба на Локбър било наречено Дума, а когато дъбът остарял - Иске Дума. Оттогава част от именците започнала да говори на тузкия език, наричан локърски. А останалите именци продължавали да говорят на саклански, но приели множество тузгарски думи. Затова макар названията на 7-те именски племена да се произнасяли различно, всички именци ги разбирали."
Тук е мястото да се упомене че тузите, които като шесто племе се присъединили към народа на българите, останали да живеят в поволжието с тамошните болг-ари. Там дори сакланите започнали да говорят тузки (тюркски).На всички останали места сакланите (бидейки българи) продължавали да говорят стария си език, който и до днес е български. Това са така наречените славяноезични народи. След създаването на този народ лично от Сабазий (Дионис) се заражда най-древната и първа българска държава, която ни е позната под името ИДЕЛ (седем - племена). Тя е основана от друг син на Сабазий и първи легендарен цар на българите, наречен Аудан (Один), сиреч "първия". Въпреки, че сказанието дава сведения, които ще раздразнят едни, а ще накара възприятията на други да блокират, то посочва няколко изключителни момента.

1. Българският народ е създаден лично от Сабазий (Дионис).
2. Българите са най-старото население на Балканите.
3. Освен на Балканите, древните българи са живеели на части от Мала Азия, северното причерноморие и волго-уралието.
4. Името на континента Азия идва от българите.
5. Разселения на древните българи и Сабазий през хилядолетията са се разпостранили, буквално във всички посоки на света, носейки цивилизацията със себе си.
6. Свещеният съюз от седем племена, зародил народа на българите, е осъществен на Балканите и то конкретно в Тракия, която по това време се е наричала Перке (Бирак), но след съюза започва да се нарича Тракия, а балканските българи "траки"

Дионис-Сабазий седящ на трон и държащ в ръка своя символ свастика

И най-важното и конкретно за това изследване е, че персоналният знак на Сабазий е бил свастиката, а той от най-близките си е наричан Сарман, Самар, Шумер.

















Цялото    -   https://istoryavshevici.blogspot.com/2017/01/blog-post.html?fbclid=IwAR2L9HfKTZDhtJDH8HTTgRYO637nwkfpMfItNcnzYhEhvhOcnX_hkJUMUgg