Постинг
24.01.2013 15:47 -
Змийският народ
ЗМИЙСКИЯТ НАРОД
Враждата между Човекът и Змията (змиите) - е една от най-древните и най-разпространените теми в митологиите.Смелият Персей убива ужасната Медуза, коварният Змей скланя простодушният Адам и любопитната Ева да нарушат забраните на Едем - подобни примери нямат чет. От митологията на Древна Индия ни е известно, че дълго време противници на боговете са били змееподобни чудовища - асури, обитаващи във въздушните сфери. В Библията се казва, че наказанието на Змията за развращаването на хората се състои в това, че отсега тя ще пълзи поземята. Значи, до този момент при змията е имало друг начин на придвижване?
Съвременната палеонтология е потвърдила реалността на това твърдение, че предците на змията са били 4риноги рептилии, напомнящи драконите от Комодските острови.
Митовете от Древна Индия помнят Нагите - исполински змии, живеещи в подземното царство. там те си издигали великолепни дворци от злато и скъпоценни камъни. Нагите можели да сменят образа си и често се явявали сред хората в човешки образ.
- Възможно е, - твърди сътрудникът на групата "Авеста", жител на Новокуйбишевск Анатолий Стегалин, - човечеството да го е предшествала не техническа, а биологическа цивилизация на серпентоидите (от лат. "серпента" - "змия").
първите представители на расата на серпентоидите се е появила още през мезозоя, когато преди 270 млн. год. се е установила доминиращата роля на рептилиите.
Канадският палеонтолог Дейл Ръсел, изучавайки изкопаемите останки на гущерите стехинозаври, е установил, че "размерът на техния главен мозък се е увеличавал така бързо, както и при предците на човека". при определени условия те са могли да станат разумни същества.
...
Територията в Самарска област, днес носеща името Самарска Лука, по-точно западната й част (от селището Переволока до град Сызрань), е представлявала източния край на Лавразия, далече вдаваща се в морето Тетис. Над околната равнина тази част от сушата се е издигала на височина 100-200 метра.
През мезозоя е започнал нов етап от развитието на повърхността на Земята - ръста на океаните, ознаменувал по-нататъшното раздробяване и потъване та големи пространства от сушата. Пра-Жигули става остров. Възвишеното плато, далече влизащо в морето, - е идеално мяста за развитието на влечугите. Ако нашата хипотеза за серпентоидите е вярна, то те първо би трябвало да са заселили тези места. Анатолий Стегалин предполага, че главната дейност ана цивилизацията на серпентоидите първо би трябвало да стане биологическата, а впоследствие - генетичната селекция.
В края на кредата настъпва значително влошаване на климата. Зоните на благополучно екологично обитание на серпентоидите намаляват. Биоцензът на динозаврите на много места идва в упадък. Но това влошаване дава по-нататъшен тласък за развитието на цивилизацията. Стегалин предполага, че преди 80-100 млн. год. серпентоидите започнали широкомащабни експерименти по създаването на особени същества, способни да решават различните, в това число технологични задачи при бързо влошаващите се условия.
В края на мезозоя остров Пра-Жигули е потънал в бушуващото море. Тези, които са преживяли геологичните сътресения, се скрили под земята. Може да се предположи, че неспособни да се справят с влошаващите се условия на съществуване серпентоидите са подготвили колосални подземни убежища. Едно от тях - е на територията на Пра-Жигули. Тук, в огромни пещери, потънали в анабиоза, спят хиляди разумни същества.
В началото на 1970-те год. няколко човека, почиващи в района на селището Шелехмет при Змийският залив, наблюдавали удивителна картина. В мъглата се виждали контурите на някаква долина. Ясно се виждало как огромен змей се извисявал над фигурите на ниски хора, образуващи около него няколко тесни кръга.
Отначало змеят бил неподвижен, само над туловището му се поклащала малка глава. След това той 3 пъти направил огромен кръг, ту приближавайки се, ту отдалечавайки се от хората.
- До тогава, - разказват очевидците, - на нас ни беше просто интересно да гледаме. Сега дойде страхът. Той се засилваше постоянно. Не беше възможно да помръднем. Цялото тяло беше като парализирано.
А хората в равнината започнали да се движат в такт с движението на змея, все повече и повече стеснявайки кръга...В този момент мъглата започнала да се движи и картината изчезнала.
Какво е било това? Може би мисъл-форма, проектираща на мястото на събитието дълго време след смъртта на мозъка или явление, родило този образ.
Змийският залив - е място, където за обитаване на змии в Самарска Лука има особено благоприятни условия. Някои години тук има толкова змии, че не може да се направи и крачка, без да се настъпи спяща или пълзяща гадинка.
Към темата за серпентоидите подхожда и още един разказ от архива на Павлович.
Разказвачът (по негова молба няма да казваме името му) през младостта си обичал да лази из пещерите и минните галерии. И веднъж попаднал под срутване.
"Отначало, - разказва той, - аз падахнякъде надолу в прегръдка с някакви камъчета. Осъзнат се в мрак. За щастие фенерчето ми се оказа цяло. Хвърлих се към изхода. И изпитах истинска паника. Излъзът, през който попаднах в галерията, беше погребан под много рухнали обломки.
Известно време (часовникът се беше разбил при падането) аз опитвах да прокопая излаз. Но това се оказа безнадеждно. Започнах да изследвам останалата част от хоризонталната галерия. тя не беше голяма...
Изведнъж сякаш по-рано задушният въздух сякаш стана по-свеж. Срутването, затварящо изхода, беше отворило дупка, през която вееше хладен вятър. Отхвърляйки няколко големи отломки, аз успях да разширя дупката толкова, че да мога да се промъкна. Дупката се превръщаше в тесен, практически вертикален кладенец, водещ някъде в недрата на планините. Оттам и идваше свежият въздух, и това обещаваше спасение. Никой, особено в най-близко време не би ме търсил. Осъзнавайки това, аз влезнах в кладенеца. Не зная колко време продължи спускането. Не беше възможно да падна: много тясна беше пролуката. Фенерчето ми помагаше малко, налагаше се да се движа опипом. Няколко пъти от умора и страх, аз заспивах, закрепвайки се между стените на скалите. Идвах на себе си от жажда и продължавах да се спускам. Кладенецът ме изведе към голяма пещерна зала, запълнена със сталактити и сталагмити. Фантастично зрелище! Но тогава не ми беше до него.
Известно време аз кръжах по залата, докато случайно (или воден от шесто чувство) не се озовах край извор, обкръжен от искрящи като скреж, кристали.Напивайки се с вода, известно време си почивах, мислейки напрегнато, какво да правя по-нататък. Потокът вода, издигайки се от дъното на камениста чаша, някъде се оттичаше, криволичейки между сталактитите. Аз тръгнах край него. Гората от сталактити и сталагмити свърши внезапно, таванът на подземната зала внезапно рязко отиде нагоре. Аз стоях на брега на огромно подземно езеро, което, проблясвайки на светлината на фенерчето, отиваше някъде в далечината, тъй като очертанията му се губеха в мрака. Бреговете на езерото бяха удивително гладки и равни. Изключвайки фенерчето, аз известно време се прислушвах и се вглеждах каква посока да избера. И тук, в пълната тишина на подземието, на мен ми се стори, че вдясно, на 20 крачки от мене, от скалата струи лека гълъбова светлина. И аз тръгнах натам.
По-нататък беше като сън. Тясна пролука, покрита с лед. Със слаба гълъбова светлина свети именно леда. И тук стана нещо странно: съзнанието ми се изключи, изчезна чувството на страх и глад. Аз повече не можех да се командвам сам и, движейки се, сякаш по принуда, се озовах в тесния коридор - огромни ледени блокове, притиснати един до друг. И все пак това бяха отделни блокове, а не плътна ледена стена. Но най-удивителното (въпреки, че тогава аз нямах способност да се удивлявам) беше, че вътрешността на тези ледени кубове я заемаха някакви същества. Те бяха много, сякаш хилядократно отражение на някакъв кошмарен сън. Всяко същество заемаше само един куб. Трудно е да бъдат описани: преди всичко, главата, надвисваше над тялото, облещени огромни фасетъчни очи, голяма надчелна буца, малки свити и притиснати към корема лапички или ръчички. Туловището - нещо като мек пашкул, загънат в тръбичка и също притиснато към корема.
На пръв поглед всичките те си приличаха. Но както вървях по ледения коридор, в съзнанието си фиксирах незначителни разлики. Можеше да се проследи как от блок на блок се увеличава размерът на черепната буца, очите ставаха все по-големи и по-големи, постепенно отмествайки се към ушните кухини, нарастваха и самите размери на неподвижните фигурки. В тези места аз усещах някаква неразбираема мъка. Но такива места бяха малко.
По-нататък късчето памет просто ми отсъства, но на мен ми се струва, че аз все така вървях и вървях, и от двете страни се простираха все същите кубове с уродчета. Навярно там бяха милион. Следващият ми спомен е - все същият коридор, и на пода две отромни слънчеви зайчета, едно върху друго. Да мина покрай тях нямаше възможнаст, и аз стъпих в центъра на светещия кръг. В този момент нещо чудовищно с цял размах ме удари по главата. И повече нищо не помня.
Дойдох на себе си на върха на Попова планина. Свежият вътър ми духаше в лицето. Бяха минали 5 дена от моето пътешествие под земята..."
"Колко може да се доверим на този разказ? Най-лесно е да се предположи, че той е следствие от пренесената при пропадането травма, разсъждава Павлович. - Но има много любопитни детайли. Било ли е даденото пътуване реално пътешествие във физическия свят или се е наблюдавало фино ментално въздействие?
Легендата за ледените пещери в Жигулевските планини има много дълга и сложна история. Удивителната енергетика на тези места в съчетание с преданията за отварящите се скали, подземните палати и т.н., позволява да се предположи, че гореприведеният разказ може би е истина. Човекът по волята на обстоятелствата е попаднал в потайни подземни палати, където до "преднадначения час" е скрито НЕЩО. Нещо или много древно, или последващо след човека. Кой знае, не са ли дошли от тези кухи хълмове първите хора на Земята. Историята обича да се повтаря..."
От "ТАЙНАЯ ИСТОРИЯ ЧЕЛОВЕЧЕСТВА"
автор-съставител: В. В. Потапов
Превод: делфин-хадзапи
Враждата между Човекът и Змията (змиите) - е една от най-древните и най-разпространените теми в митологиите.Смелият Персей убива ужасната Медуза, коварният Змей скланя простодушният Адам и любопитната Ева да нарушат забраните на Едем - подобни примери нямат чет. От митологията на Древна Индия ни е известно, че дълго време противници на боговете са били змееподобни чудовища - асури, обитаващи във въздушните сфери. В Библията се казва, че наказанието на Змията за развращаването на хората се състои в това, че отсега тя ще пълзи поземята. Значи, до този момент при змията е имало друг начин на придвижване?
Съвременната палеонтология е потвърдила реалността на това твърдение, че предците на змията са били 4риноги рептилии, напомнящи драконите от Комодските острови.
Митовете от Древна Индия помнят Нагите - исполински змии, живеещи в подземното царство. там те си издигали великолепни дворци от злато и скъпоценни камъни. Нагите можели да сменят образа си и често се явявали сред хората в човешки образ.
- Възможно е, - твърди сътрудникът на групата "Авеста", жител на Новокуйбишевск Анатолий Стегалин, - човечеството да го е предшествала не техническа, а биологическа цивилизация на серпентоидите (от лат. "серпента" - "змия").
първите представители на расата на серпентоидите се е появила още през мезозоя, когато преди 270 млн. год. се е установила доминиращата роля на рептилиите.
Канадският палеонтолог Дейл Ръсел, изучавайки изкопаемите останки на гущерите стехинозаври, е установил, че "размерът на техния главен мозък се е увеличавал така бързо, както и при предците на човека". при определени условия те са могли да станат разумни същества.
...
Територията в Самарска област, днес носеща името Самарска Лука, по-точно западната й част (от селището Переволока до град Сызрань), е представлявала източния край на Лавразия, далече вдаваща се в морето Тетис. Над околната равнина тази част от сушата се е издигала на височина 100-200 метра.
През мезозоя е започнал нов етап от развитието на повърхността на Земята - ръста на океаните, ознаменувал по-нататъшното раздробяване и потъване та големи пространства от сушата. Пра-Жигули става остров. Възвишеното плато, далече влизащо в морето, - е идеално мяста за развитието на влечугите. Ако нашата хипотеза за серпентоидите е вярна, то те първо би трябвало да са заселили тези места. Анатолий Стегалин предполага, че главната дейност ана цивилизацията на серпентоидите първо би трябвало да стане биологическата, а впоследствие - генетичната селекция.
В края на кредата настъпва значително влошаване на климата. Зоните на благополучно екологично обитание на серпентоидите намаляват. Биоцензът на динозаврите на много места идва в упадък. Но това влошаване дава по-нататъшен тласък за развитието на цивилизацията. Стегалин предполага, че преди 80-100 млн. год. серпентоидите започнали широкомащабни експерименти по създаването на особени същества, способни да решават различните, в това число технологични задачи при бързо влошаващите се условия.
В края на мезозоя остров Пра-Жигули е потънал в бушуващото море. Тези, които са преживяли геологичните сътресения, се скрили под земята. Може да се предположи, че неспособни да се справят с влошаващите се условия на съществуване серпентоидите са подготвили колосални подземни убежища. Едно от тях - е на територията на Пра-Жигули. Тук, в огромни пещери, потънали в анабиоза, спят хиляди разумни същества.
В началото на 1970-те год. няколко човека, почиващи в района на селището Шелехмет при Змийският залив, наблюдавали удивителна картина. В мъглата се виждали контурите на някаква долина. Ясно се виждало как огромен змей се извисявал над фигурите на ниски хора, образуващи около него няколко тесни кръга.
Отначало змеят бил неподвижен, само над туловището му се поклащала малка глава. След това той 3 пъти направил огромен кръг, ту приближавайки се, ту отдалечавайки се от хората.
- До тогава, - разказват очевидците, - на нас ни беше просто интересно да гледаме. Сега дойде страхът. Той се засилваше постоянно. Не беше възможно да помръднем. Цялото тяло беше като парализирано.
А хората в равнината започнали да се движат в такт с движението на змея, все повече и повече стеснявайки кръга...В този момент мъглата започнала да се движи и картината изчезнала.
Какво е било това? Може би мисъл-форма, проектираща на мястото на събитието дълго време след смъртта на мозъка или явление, родило този образ.
Змийският залив - е място, където за обитаване на змии в Самарска Лука има особено благоприятни условия. Някои години тук има толкова змии, че не може да се направи и крачка, без да се настъпи спяща или пълзяща гадинка.
Към темата за серпентоидите подхожда и още един разказ от архива на Павлович.
Разказвачът (по негова молба няма да казваме името му) през младостта си обичал да лази из пещерите и минните галерии. И веднъж попаднал под срутване.
"Отначало, - разказва той, - аз падахнякъде надолу в прегръдка с някакви камъчета. Осъзнат се в мрак. За щастие фенерчето ми се оказа цяло. Хвърлих се към изхода. И изпитах истинска паника. Излъзът, през който попаднах в галерията, беше погребан под много рухнали обломки.
Известно време (часовникът се беше разбил при падането) аз опитвах да прокопая излаз. Но това се оказа безнадеждно. Започнах да изследвам останалата част от хоризонталната галерия. тя не беше голяма...
Изведнъж сякаш по-рано задушният въздух сякаш стана по-свеж. Срутването, затварящо изхода, беше отворило дупка, през която вееше хладен вятър. Отхвърляйки няколко големи отломки, аз успях да разширя дупката толкова, че да мога да се промъкна. Дупката се превръщаше в тесен, практически вертикален кладенец, водещ някъде в недрата на планините. Оттам и идваше свежият въздух, и това обещаваше спасение. Никой, особено в най-близко време не би ме търсил. Осъзнавайки това, аз влезнах в кладенеца. Не зная колко време продължи спускането. Не беше възможно да падна: много тясна беше пролуката. Фенерчето ми помагаше малко, налагаше се да се движа опипом. Няколко пъти от умора и страх, аз заспивах, закрепвайки се между стените на скалите. Идвах на себе си от жажда и продължавах да се спускам. Кладенецът ме изведе към голяма пещерна зала, запълнена със сталактити и сталагмити. Фантастично зрелище! Но тогава не ми беше до него.
Известно време аз кръжах по залата, докато случайно (или воден от шесто чувство) не се озовах край извор, обкръжен от искрящи като скреж, кристали.Напивайки се с вода, известно време си почивах, мислейки напрегнато, какво да правя по-нататък. Потокът вода, издигайки се от дъното на камениста чаша, някъде се оттичаше, криволичейки между сталактитите. Аз тръгнах край него. Гората от сталактити и сталагмити свърши внезапно, таванът на подземната зала внезапно рязко отиде нагоре. Аз стоях на брега на огромно подземно езеро, което, проблясвайки на светлината на фенерчето, отиваше някъде в далечината, тъй като очертанията му се губеха в мрака. Бреговете на езерото бяха удивително гладки и равни. Изключвайки фенерчето, аз известно време се прислушвах и се вглеждах каква посока да избера. И тук, в пълната тишина на подземието, на мен ми се стори, че вдясно, на 20 крачки от мене, от скалата струи лека гълъбова светлина. И аз тръгнах натам.
По-нататък беше като сън. Тясна пролука, покрита с лед. Със слаба гълъбова светлина свети именно леда. И тук стана нещо странно: съзнанието ми се изключи, изчезна чувството на страх и глад. Аз повече не можех да се командвам сам и, движейки се, сякаш по принуда, се озовах в тесния коридор - огромни ледени блокове, притиснати един до друг. И все пак това бяха отделни блокове, а не плътна ледена стена. Но най-удивителното (въпреки, че тогава аз нямах способност да се удивлявам) беше, че вътрешността на тези ледени кубове я заемаха някакви същества. Те бяха много, сякаш хилядократно отражение на някакъв кошмарен сън. Всяко същество заемаше само един куб. Трудно е да бъдат описани: преди всичко, главата, надвисваше над тялото, облещени огромни фасетъчни очи, голяма надчелна буца, малки свити и притиснати към корема лапички или ръчички. Туловището - нещо като мек пашкул, загънат в тръбичка и също притиснато към корема.
На пръв поглед всичките те си приличаха. Но както вървях по ледения коридор, в съзнанието си фиксирах незначителни разлики. Можеше да се проследи как от блок на блок се увеличава размерът на черепната буца, очите ставаха все по-големи и по-големи, постепенно отмествайки се към ушните кухини, нарастваха и самите размери на неподвижните фигурки. В тези места аз усещах някаква неразбираема мъка. Но такива места бяха малко.
По-нататък късчето памет просто ми отсъства, но на мен ми се струва, че аз все така вървях и вървях, и от двете страни се простираха все същите кубове с уродчета. Навярно там бяха милион. Следващият ми спомен е - все същият коридор, и на пода две отромни слънчеви зайчета, едно върху друго. Да мина покрай тях нямаше възможнаст, и аз стъпих в центъра на светещия кръг. В този момент нещо чудовищно с цял размах ме удари по главата. И повече нищо не помня.
Дойдох на себе си на върха на Попова планина. Свежият вътър ми духаше в лицето. Бяха минали 5 дена от моето пътешествие под земята..."
"Колко може да се доверим на този разказ? Най-лесно е да се предположи, че той е следствие от пренесената при пропадането травма, разсъждава Павлович. - Но има много любопитни детайли. Било ли е даденото пътуване реално пътешествие във физическия свят или се е наблюдавало фино ментално въздействие?
Легендата за ледените пещери в Жигулевските планини има много дълга и сложна история. Удивителната енергетика на тези места в съчетание с преданията за отварящите се скали, подземните палати и т.н., позволява да се предположи, че гореприведеният разказ може би е истина. Човекът по волята на обстоятелствата е попаднал в потайни подземни палати, където до "преднадначения час" е скрито НЕЩО. Нещо или много древно, или последващо след човека. Кой знае, не са ли дошли от тези кухи хълмове първите хора на Земята. Историята обича да се повтаря..."
От "ТАЙНАЯ ИСТОРИЯ ЧЕЛОВЕЧЕСТВА"
автор-съставител: В. В. Потапов
Превод: делфин-хадзапи
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1929
Блогрол
1. Битката за ресурси - как и защо бе съсипан Дамаск
2. АБК готви нова атака над „Моята библиотека“
3. Епохални открития, направени случайно
4. Грешките и капаните на съвременния сатанизъм - религия, сатанизъм, митология, шаманство, християнство, езотерика, култове, философия, лява и дясна страна, среден път
5. Улуру, чакры земли, тора шаста, гластенбери, озеро титикака, гора кайлас, гора синай, энергия, мобильный центр активации эпохи, эзотерика,
6. Космос, астрономия, НАСА, открытие, фотоснимки, Учёные, белый город, обитель бога, телескоп хабл,
7. мир, Учёные, свят, суперкомпьютер, теория хаоса, исследование мировой экономики, транснациональные корпорации, владение мировых доходов,
8. празници, маски, сравнение, значение, традиции, история, кукери, будизъм, езикознание, кукерство, зороастризъм, колобърство, песоглавци
9. хроники, история, древност, летописи, балхара, древнобългарските държави, волско-камска българия, исторически извори
10. Китайската стена - не са я строили китайците, а друг?
11. Най-страшните места на Русия
2. АБК готви нова атака над „Моята библиотека“
3. Епохални открития, направени случайно
4. Грешките и капаните на съвременния сатанизъм - религия, сатанизъм, митология, шаманство, християнство, езотерика, култове, философия, лява и дясна страна, среден път
5. Улуру, чакры земли, тора шаста, гластенбери, озеро титикака, гора кайлас, гора синай, энергия, мобильный центр активации эпохи, эзотерика,
6. Космос, астрономия, НАСА, открытие, фотоснимки, Учёные, белый город, обитель бога, телескоп хабл,
7. мир, Учёные, свят, суперкомпьютер, теория хаоса, исследование мировой экономики, транснациональные корпорации, владение мировых доходов,
8. празници, маски, сравнение, значение, традиции, история, кукери, будизъм, езикознание, кукерство, зороастризъм, колобърство, песоглавци
9. хроники, история, древност, летописи, балхара, древнобългарските държави, волско-камска българия, исторически извори
10. Китайската стена - не са я строили китайците, а друг?
11. Най-страшните места на Русия