Следващите текстове са глави от книгата

"Роза мира" на Даниил Андреев



СВЕТОВЕТЕ НА ВЪЗМЕЗДИЕТО


Изложението на световете на Възмездието започва с чистилищата, защото те са по-близо до нас, отколкото другите; те са съизмерими с понятията привични за нас, а в случаите на низходящ път след смъртта спускането започва именно от чистилищата. В по-голямата част от случаите той се ограничава само с чистилищата.

Думата "чистилище" е взета от католицизма, но с католическите представи панорамата на това, за което ще стане дума, съвпада далече не във всичко.

Чистилищата на различните метакултури се различават едни от други, даже взети поотделно, всяко от тях претърпява значителни промени през вековете. Сформирали са се също в различни епохи. В метакултурите на древността, включително Византия, тях не ги е имало изобщо. По-точно - на тяхно място е имало светове на безизходно страдание; отглас от мистичното знание за безизходността на страдалищата отчетливо се чува в по-голямата част от древните религии.

Най-дремното от чистилищата принадлежи към Индийската метакултура; именно този синклит първи в историята на човечеството е достигнал такава мощ от Светлина, каквато е била нужна за възпрепятстване силите на Гангутър /Дявола ?/ да превърнат в страдалища сакуалата на някои слоеве на изкупление след смъртта, която Индийската метакултура е наследила от най-древните човечества - демоните и титаните. По-късно в чистилища били превърнати някои слоеве от метакултурите на еврейството, християнството и исляма: тук решаващо значение имало възкръсването на Исус Христос, Неговото слизане в демоничните светове и последвалата след това, в продължение на векове, борба на християнските синклити с демоните за облекчаване на Закона за възмездието. Но с Византийската метакултура тази борба не се увенчала с победа. Вражеският лагер оказал непреодолима съпротива; в последствие на тази борба Византийската метакултура се откъснала от Енроф. Аз мимоходом споменавах вече за многозначителността на това обстоятелство, че византийското православие не приело идеите за чистилищата, когато те се появили в западната Църква. В ужасяващите перспективи на вечни мъки, очакващи грешната душа, следва да се търси и горещото вещество на този аскетичен максимализъм, с който горял византийският религиозен дух до самият край на своята история. Да, пред духовидците на Византия есхатологичната дълбочина се разгърнала с всичките крайности на своята демонична жестокост.

В Руската метакултура първият шеол бил създаден през ХІІ век, бидейки преобразуван от страдалища със силите на Христос. С течение на времето той променил малко своя вид; изменили се и тези кармически товари, които влекат след себе си умрелите в този свят. Впрочем, механичната част на действие на Закона за възмездието остава, разбира се, непроменена, винаги и навсякъде: тя се състои в това, че нарушаването на нравствените закони води след себе си натежаване на ефирното тяло на извършилия го. Докаго той е жив, натежаването на ефирното тяло остава сякаш на повърхността на триизмерния свят: при това тяло физическото играе ролятя на спасителен пояс за потъващия. Но едва връзката между тях е разкъсвана от смъртта, и ефирното тяло започва да се потапя все по-дълбоко и по-дълбоко, от слой в слой, докато не достигне равновесие със заобикалящата го среда. Такъв е, в основата си механизма. Но има и същества, които следят за неговото безотказно действие: ПАЗИТЕЛИТЕ НА КАРМАТА. Това е съвсем особена категория; сред разнообразието от демони на Шаданакар /Земята/ това са - пришълци. Когато демоничните пълчища от планетата Дайи били изгонени от нейната брамфатура /Астрални слоеве/ надалече, в брамфатурата /астрални слоеве/ на нейния спътник, а спътникът скоро след това загинал и се превърнал в ято мъртви късчета - астероиди, неговите демонични обитатели се разпръснали в световното пространство в търсене на нови убежища. Част от тях се вмъкнала в Шадавакар /Земята/, сключвайки някакво подобие на договор със силите на Гангутър /Дявола/. Тези същества са с висок интелект, но с хладна, като лед, сфера на чувствата. На тях поравно са им чужди ненавистта и любовта, злобата и състраданието. Те взели върху себе си грижата за механизма на кармата, запълвайки загубата на жизнените си сили с еманациите на душевните мъки на тези хора, които след смъртта си в Енроф /физическият свят/ са принудени да се спускат в Скривнус, Ладреф и Мород - горните слоеве на чистилищата. Размерите на тези същества са огромни; от полупрозрачни и сиви, като мътно стъкло, телата са им правоъгълни, а в муцуните им, колкото и да е странно това, има сходство с муцуните на кучетата-пазачи, стърчащи уши и зорки наблюдателни очи. Със силите на Светлината те встъпват в борба само тогава, когато тези сили започват работа по смегчаване на законите на кармата и преобразуването на чистилищата.

Първото от чистилищата се нарича СКРИВНУС. Това е картина на обезбожествен свят и обезбожествено общество без всякакви украси. Безцветен ландшафт; оловно-сиво, никога не вълнуващо се море. Повяхнала трева, нискорастящи храсталаци и мъхове напомнят до известна степен тундрата. Но тундрата поне през пролетта се покрива с цветя; почвата на Скривнус не ражда и едно цвете. За обиталища на милионите маси от тези, които са били хора, служат тук котловини, затворени сред невисоки, но непристъпни склонове. Скривнус не познава нито любовта, нито надеждата, нито радостта, нито религията, нито изкуството; никога не е виждал и деца. Непрекъснатият труд се прекъсва само за сън, но сънищата са лишени от съновидения, а трудът - от творчество. Някакви огромни плашещи същества бодърствуват от другата страна на склоновете, от време на време те хвърлят от там купища предмети, сякаш плъзгащи се по въздуха. Всеки от предметите сам намира този, който трябва да работи над него: да се поправя никому ненужна вехтория, да се мие нещо като изцапани с масло и мръсотия шишета, да се лъскат метални отпадъци. И работата, и съня протичат предимно в баракоподобни къщи, дълги, преградени отвътре с бариери високи до пояса.

Обликът на обитателите запазва пълно човекоподобие, но чертите са размити и огладени. Те напомнят на катми, напълно приличащи си едни с други. Впрочем, паметта за съществуването в Енроф /физ. свят/ не само се пази в душите на обитателите, но и ги гложди, като мечта за изгубен рай. Най-неотстъпното от мъченията на Скривнус е - скуката от безизходното робство, тази отегчителна работа, това отсъствие на перспективи, какнито и да са те.

Защото не перспективата, а кошмарът на вечно надвиснала заплаха е единственият реален изход от тук. Изходът се заключава в това, че на морето се показва черен, приличащ на сандък кораб, бързо и безшумно приближаващ се към брега. Неговата поява вкарва обитателите в панически ужас, тъй като нито един от тях не знае, застрахован ли е от поглъщане от тъмният като в рог трюм. Взимайки известно количество от тях - тези, които товарът на кармата ги обрича на страдание в по-дълбоки слоеве, корабът отплува. Затворените в трюма не виждат изминатия път. Те чувстват само, че движението по хоризонтал се сменя с вертикално спускане, сякаш корабът е завлечен от въртящ се Малстрьом.

Със Скривнус се ограничават изкупителните страдания на тези, чиято съвест не е омрачена от паметта за тежки пороци, нито за престъпления, но чието съзнание в Енроф /физ. свят/ е било отделено от волята и влиянията на неговия шелт /Не мога да преведа тази дума/ с глуха стена от житейски грижи и мисли само за материалното.



Следващият слой прилича на предишния, но той е по-тъмен: сякаш е застинал в неопределен сумрак на границата с вечната нощ. Тук няма нито постройки, нито човешки тълпи; но всеки усеща невидимото присъствие на множество други: следи от движения, приличащи на отпечатъци на крака, издават тяхното присъствие. Това чистилище се нарича ЛАДРЕФ, и краткотрайно пребиваване в него изпитват десетки милиони. Това е - следствие от маловерието, не даващо на силите на духовността да проникват в естеството на човека и да облегчат ефирното му тяло.

Този, на когото предстои по-нататъшно спускане, субективно го възприема така, сякаш е заспал и внезапно се е събудил в променена обстановка. В действителност демоничните същества - осъществителите на кармата - го пренасят по време на полусън в друг поток на времето, въпреки че числото на пространствените координати - три - остава непроменено във всички шеоли.

Изкупващият своята карма се озовава сред пълен мрак, където слабо фосфоресцират само почвата и редките еквиваленти на растения. Благодарение на светещите скали ландшафтът не е лишен тук-таме от някаква мрачна красота. Това е последният слой, където все още има това, което ние обобщено наричаме Природа. За следващият слой ще бъде свойствен само урбанистичен ландшафт.

Тук, в МОРОД, царува абсолютна тишина. Всеки, пребиваващ в този свят, не възприема изобщо другите обитатели и е уверен в пълната си самота. Голяма мъка от чувство на тежка изоставеност го обхваща, като желязна черупка. Напразно е да се хвърля, моли, вика на помощ, иска - всеки е предоставен на общуване само със своята душа. А душата е престъпна, паметта й е опетнена с извършеното на Земята злодеяние, и за такава душа няма нищо по-плашещо от уединението и тишината. Тук всеки разбира смисълът и мащабите на извършеното на земята зло и изпива до дъно чашата на ужаса пред своето престъпление. От този безкраен диалог със самия себе си нещастника не го отвлича нищо, даже борбата за съществуване. Защото тук няма никаква борба, храната е наоколо в изобилие, това са няколко вида почви. Дрехи? Но в голяма част от слоевете, в това число и в Мород, ефирното тяло само излъчва обличащата го тъкан: тази, с която ние заменяме дрехите. И ако в световете на Просветлението тя е прекрасна и светеща, то в Мород творческата загуба на неговите обитатели позволява да се създават само ефирни парцали. Впрочем, подобно просешко облекло облича и астрално-ефирното същество на изкупващия още в Ладреф.

Този, чиято съвест не може да очисти и Мород, го чака вече не спускане в следващия слой, а внезапно и страшно пропадане в него: това има прилика с тресавище, в което нещастникът е попаднал неочаквано за себе си и което го всмуква: първо краката, после туловището, накрая главата.


Повествованието достигна АГРА, слоят на черните угри /угар/, между които са размесени, като острови, огледално-черните отражения на великите градове на Енроф /физ. свят/. Този слой, както и всички чистилища, няма космическо измерение. Затова тук нямо нито слънце, нито луна, нито звезди: небето се възприема като плътен свод, обвит в постоянна нощ. Някои предмети светят сами, мъждиво свети и земята, сякаш е пропита с кръв. Цветът тук е преобладаващо един: в Енроф ние не сме способни да го видим, и по впечатлението, което той прави, по-скоро напомня на тъмно-пурпурен. Сякаш това е същият цвят, който във физиката се нарича инфрачервен.

Външният облик на тези, които са паднали в този свят, напомня, до известна степен, обликът на джуджета: човекоподобието още е съхранено, но формите са уродливи и мизерни. Ръстът е намален. Движенията забавени. Никаква материалност, която да замества дрехите, тялото им вече не излъчва; царува безпомощна голота. Едно от мъченията на Агра е - чувството на безсилен срам и съзерцание на собствената оскъдица. Друго мъчение е в това, че тук започва за първи път да се изпитва тръпчива жалост към другите подобни и идва разбирането на личният дял отговорност за тяхната трагична съдба.

Третата мъка за тези нещастници е - страхът. Той се поражда от наличиета в Агра и на други същества, хищници от демонична порода: наричат се волгри. Когато ние се приближихме до сграда, съставляваща тъмноефирното тяло на Инженерния замък, аз различих седящо неподвижно на покрива същество, огромно, голямо колкото гущер от мезозойската ера. То беше от женски пол, тромаво и ровещо, със сива, шуплеста кожа. Сиротно притиснала се с бузата си към кулата и прегърнала я с дясната си лапа, бедната неподвижно гледаше пред себе си със съвсем пусти, както ми се стори очни кухини. Тя беше дълбоко нещастна. Според мене, на нея мъчително й се искаше да крещи или да вие, но тя нямаше нито уста, нито паст. Впрочем, изпълнено с опастности можеше да бъде и самото чувство на жалост към нея: лукавата хищница причакваше жертва, и жертвата можеше да бъде всеки от тези, които бяха хора. В животински страх пред волгрите бедните джуджета се криеха по ъглите или се прокрадваха, затаили дишане в подножията на сградите, избрани от тези чудовища. Да бъдеш изяден, по-точно всмукан от волгър през неговата пореста кожа, значеше да умреш в Агра, за да възникнеш още по-надолу, в БУСТВИЧ или в страшният РАФАГ. По-късно аз видях, че волгрите са - многобройни -, че те отчасти са разумни и че грубата, мрачна цивилизация, с която се отличава Агр, е именно тяхно творение. Механични приспособления, облекчаващи труда, те още почти нямаха. Те ръчно натрупваха от някакъв материал, приличащ на стволовете на гиганстките дървета в Калифорния, сгради, които аз видях наоколо, и всяко късче от този материал, плътно прилепващ към останалите, започваше да свети мъждиво-пурпурно, не осветяващ почти нищо с излъчването си. В какво се състоеше връзката между сградите в Енроф /физ. свят/ и съоръженията на волгрите в Агра, за мен остана неясно.

Звукова реч те нямаха, но имаха нещо от рода на жестовете. Сградите ги строяха, за да се укриват в тях от кратките проливни дъждове, налитащи почти ежеминутно. Дъждовете бяха черни.

Странно е и това, че волгрите имаха три пола, а не два. Мъжкият индивид оплодява индивид от среден пол, която известно време изнася зародиша вътре в себе си, а после го предава на бъдещата майка.

Но тук-таме в тази цивилизация се смесваха, като острови, безмълвни, изобщо не светещи сгради. Волгрите даже не се приближаваха до тях: нещо им пречеше, нещо, което за мен беше невидимо. Това бяха единствените убежища от волгрите, където мъчениците на Агра можеха поне за кратко време да бъдат в безопастност. Кой ги е построил? Кога? От какъв материал? Не зная. Гладът не даваше на нещастниците да се крият в тези приюти: той ги гонеше в търсене на хранителна плесен, покриваща фундаментите на този безрадостен град.

Ако тежката карма не направи този, който е попаднал тук, жертва на волгрите и той не се озове в следващия от долните светове, рано или късно го очаква трансформация, която го изкачва нагоре. Завършващият своето изкупление постепенно започва да се променя телесно. Той се увеличава на ръст, започват да се проясняват чертите на лицето, напомнящи чертите, които той е имал някога, и волгрите не смеят да се доближат до него. Самата трансформация става с помощта на братята от Небесна Русия: спускащи се в Агра, те обкръжават приключилият тежкото и продължително изпитание. Да присъстват на това събитие могат само тези от джуджетата, на които скоро им предстои да бъдат издигнати от тук по същия начин. Но докато те гледат на ставащото отстрани, на тях им се струва, че братята от синклита сякаш издигат освободеният върху крилете си или върху гънките на светищите си покривала. Волгрите, обхванати от мистичен трепет и страх, гледат това събитие отдалече, но не са в състояние да разберат нещо.

Стълбата на възхождението не е закрита пред нито една демонична монада, даже пред волгрите. Но за подобно обръщане се изисква такава изостреност на съзнанието, каквато не се среща тук почти никога.


Понякога тук се среща нещо съвсем различно; на места ландшафта е разнообразен от светещи петна, приличащи на огромни гнилости. Нещо от трупната зеленина има в тях... Това е, че в Агра просветва другият слой, разположен по-долу: БУСТВИЧ. Там всичко гние, но никога не изгнива докрай; в състояние, съчетаващо гниенето наживо с духовната летаргия се и състои мъката на Буствич. В Буствич развързват възлите на кармата си тези, чиято душа е натежала с влечение към неозареното от нищо плътско, и не е изработила през живота си на земята никакъв противовес. Тук пленниците ги гложди угнетено отвращение към самите себе си, защото ефирното му тяло се е превърнало в подобие на кал. Защото, колкото и да е страшно и омерзително, но Буствич е всъщност не друго, а нечистотиите на волгрите.

Към душевните мъки тук започват да се присъединяват и телесните: способността на пленниците към движение е силно ограничена, както и способността им към самозащита. А самозащитата е насъщно необходима на всеки от тях, защото редом с тях тук обитават между две въплъщения в един от демоничните стихийни светове, облечени в тъмно-ефирни тела душите на дребните човекоподобни демони: тук те имат вид на човекочервеи, а са с големината на котка. Наживо, бавно, помалко изяждат те в Буствич тези, които някога са били хора в Енроф /физ. свят/.


След Буствич следва чистилище, носещо името РАФАГ: тук се изживяват кармичните следствия от предателствата и користната преданост на тиранията. Рафаг - е мъка на непрекъснато самоизтощаване, нещо, на което могат да намекнат такива явления от нашия слой, като страданията от холера. Това е последният слой, чийто ландшафт поне отдалечено напомня на нашите градове; но убежища, като мяркащите се в Буствич и Агра, тук вече няма. Покровът на съборните молитви на човечеството не се разпространява до Рафаг: по-дълбоко могат да достигат само силите на синклитите и висшите йерархии на Шаданакар /Земята/.

Над трите последни, долни чистилища, господстват ангелите на мрака.


Първият от тези слоя - ШИМ-БИГ - представлява бавен поток, движещ се по невъобразимо мрачен свят, затворен под висок свод. Трудно е да се разбере откъде излиза полусветлината, мъртва и безцветна. Дребен дъжд ръми върху потока, кипящ на повърхността му с малки балончета. И вече не дрехите на мъчещите се тук души, но самите души в техните деградирали ефирни тела приличат на димно-сивокафяви дрипи. Те се хвърлят напред и назад, хващайки се каквото им падне, само да не попаднат в потока. Тях ги мъчи не само ужас: още по-голямо мъчение има в чувството на срам, никъде не достигащо такава сила както в Шим-Биг, и пареща мъка по истинско тяло, по мекия топъл свят - спомен от радостите на живота на земята.

Тук се усилва състраданието.

А устието на потока се вижда съвсем отблизо. И самият поток, и целият този тунелоподобен свят прекъсват там, подобно на това както прекъсва тунелът на метрото при излизане на естакадата. Но водите не се вливат никъде: и те , и бреговете, и свода - всичко се разтваря в сива безпредметна пустинност. Там не може да съществува никакво тяло, там няма и намек на каквато и да била почва или среда. Само едно не гасне там: искрата на самосъзнанието. Това чистилище се нарича ДРОМНА: илюзия на страшното небитие.


И ако в Шим-Биг изкупват себе си тези, които носят отговорност за няколко човешки смърти, даже и за смъртта на престъпници, които са издавали смъртна присъда или които са съставяли предателски донос, - в Дромна се намират тези, чието нарушение на закона на пръв поглед ще ви се стори неимоверно малко. Да, аритметиката на кармата е странна! И в Дромна довеждат не злодеянията, не кръвопролитията, но само кармичното следствие на активното безверие, войнственото отрицание на духовността, деятелното утвърждаване на лъжливата идея за смъртността на душата. На пленника на Дромна му се струва, че никъде няма нищо, няма го и него самия - точно така, както му се е струвало и докато е бил жив. И той с голямо усилие, но не скоро, може да се справи с поразяващият факт - неугасването на самоосъзнамащият АЗ даже тук, в абсолютната пустота, въпреки логиката и здравия разум. При това, ще започне да усеща смътно, че всичко би могло да бъде по друг начин, ако това небитие - или полунебитие - той не беше си го избрал сам.

Но тъгата на доброволната напуснатост, украсяваща пребиваването в Дромна, лека-полека започва да отстъпва място на тревога. АЗ-ът чувства, че него нанякъде го влече, сякаш надолу и встрани, и самото то от точка се превръща в разтеглена фигура, устремена надолу. Отсъствието на каквито и да са ориентири не позволява да се разбере, пада ли той бавно или пропада с голяма бързина. Само вътрешното чувство плаче по-високо от всякакви доказателства на логиката , че той се движи не нагоре и не настрани, а именно надолу. Ето долу вече се вижда и розовеещо пространство. За няколко мига този цвят може да се стори на пропадащия даже радостен. Но след това вледеняваща догадка пронизва нещастното АЗ: то е разбрало, че непреодолимо се спуска в разтопено, тихо, сякаш желязно море. Тежестта на спускащия се стремително нараства ; ето, той се докосва до разтопено-червената повърхност на ФУКАБИРН и потъва в неговата среда. Мъката се състои в това, освен изгарящото телесно страдание, именно в ужаса на спускането във вечните мъки - спускането , което се струва невъзвратимо.

Фукабирн е - последният от сакуалата на чистилищата. Сега започва сакуалата на трансфизическите магми: тези локални светове съсъществуват в триизмерното пространство, но в други потоци от време, с поясите от разтопено вещество в обвивката на планетата. Повтарям, подчертавам: във всичките метакултури, освен Индийската, страданията в тези светове не са имали край, докато Исус Христос не извърши това освободително спускане в тях, което в църковните предания се нарича слизането на Спасителя в ада. От този момент за силите на Светлината става възможно, въпреки че изисква огромни усилия, измъкването на страдащите от тези бездни след срока, необходим за развързване на възлите на личната карма.


Първата от магмите - това е ОКРУС, лепковато дъно на Фукабирн.

Около шелта вече в Дромна не са останали никакви стари обвивки и е започнало да се образува ново телесно същество. В Окрус неговото формиране приближава към края си, но нищо, даже и най-отделечено, напомнящо на човешки облик няма в него: това е кръглообразно нищо от оживял инфраметал.

Защо са мъките на Фукабирн и Окрус, за какво? О, тези страдалци вече не са много. В Скривнус и Ладреф са се мъчили милиони, тук - стотици, може би даже, десетки. Осъждането на идейния враг на велики мъчения, осъждането на невинни, мъчението на беззащитни, поругателството над деца - всичко това се изкупва със страдания, тук, в Осрус и Фукабирн.

Тук мъчещият се си спомня отчетливо за религиозните учения, чувани на земята, и за това, че той е бил предупреден. Телесните мъки субективно се усещат тук, като въздаяние, но вече започва да се усеща двойнствената природа на Закона и отговорността за неговата жестокост не на Бога, а на демоничните сили. Съзнанието се прояснява: в това е - проявата на Провидческата страна на Закона, тази негова древна основа, която е била създадена от демиурзите още преди нахлуванета на Гангутър (Луцифер) в Шаданакар (нашата планета). Проясняване на съзнанието, проясняване на съвестта, придобиване на духовна жажда - това е тази страна от Закона за възмездието, която светлите сили са извоювали от тъмните и благодарение на което Законът все пак не е станал абсолютно зло.


Инфрафизичната субстанция на матмите много прилича на тяхната физическа субстанция. Пленниците им отначало запазват свободата на движение, но от действия за поддържане на съществуване тук засега няма нужда: силите се поглъщат от околната среда механично. Всичко това се отнася и за втория от поясите на магмата - ГВЕГЪР, представляващ разтопена до червено, неподвижна среда.

Но, бих искал да напомня, че страданието в Енроф (физ. свят) - каквото и да е то - отслабва посмъртната мъка, преимуществено в смисъла на съкращаване на сроковете й, но понякога и в смисъла на нейното "качество". Продължителността на изкупителното наказание на душата след смъртта се определя, основно от мащабите на тези жертви, които са пострадали от нейните действия в Енроф (физ. свят). Масовият характер на престъпленията води след себе си понижение на слоевете на възмездие: Окрус може да бъде заменен, например с УКАРВАИР, Гвегър - с ПРОПУЛК. При това същината на нещата е в това, че телесните мъки, започнали във Фукабирн и нараснали в Окрус и Гвегър, достигат апогея си в следващият слой, наричан УКАРВАИР: това е бушуваща магма. Там се изкупват изопачителите на висшите и светли идеи, носещи отговорност за осакатяването на трансфизичните пътища на хиляди и милиони. Там са и тези, които са виновни в гнусни деяния (садистите) - тези, които са изпитвали чувство на наслада от страданието на другите и ясно са осъзнавали действията си, но и отново и отново са се наслаждавали на тези мъки.

За щастие, времето тук тече много бързо.

По-нататък е ПРОПУЛК - твърдата магма: светът на изкупителните страдания на масовите палачи, виновниците за кръвопролитни войни и мъчителите на народните множества. Свободата на движение се губи. Тялото сякаш е погребано в твърда съставка, и е притиснато от всички страни. Но даже най-страшната телесна мъка тук я надраства страданието на душата. Това е такова горещо разкаяние и такава мъка по Бога, каквито са невъзможни в който и да е от висшите слоеве. За щастие, до Пропулк се спускат малко.

...

Сакуалата на магмите завършва със слой, носещ името ЪРЛ; това е свръхтежка магма. Тук телесните страдания направо гаснат пред духовната мъка. Ърл е създаден за възмездие на тези, които са рецидивисти: тези, които неведнъж са изпитвали пропадането в магмите и връщайки се в Енроф (физ.свят), отново са се утежнявали с велики злодейства.

Магмите свършиха.

По-надолу започва сакуалата на световете, съотносими с физическото ядро на планетата, обща за всички метакултури.


По-надолу започва сакуалата на световете, съотносими с физическото ядро на планетата, обща за всички метакултури.

Първият е БИАСК, инфрачервени пещери, най-лошата от алените преизподни, ако се определи така цялата стълба от слоеве от Фукабирн до Биаск. Формата тук се променя, появява се подобие на глава и 4 крака. Но пък дарът на речта е загубен, тъй като няма с кого да се разговаря: всеки от затворниците е изолиран от останалия свят и вижда само своите мъчители - тично същите, които приличат, колкото и да е странно това, на прословутите дяволи. Жертвите, пропаднали до Биаск са само няколко десетки, дяволите, нуждаещи се от техния гавах (енергия или страх), - са изключително много и те измъкват от жертвите си гавах, по всички възможни начини, които само могат да измислят. Жертвите на Биаск са тези, които в Енроф (физ.свят) са били развратници, изнасилвачи и са развращавали и обезчестявали. Такива престъпници се преценяват толкова сурово, защото те донасят повече кармична вреда за хиляди човешки души.



По-ниско от Биаск зее АМИУЦ: вертикални процепи. Падащият сякаш засяда, окачен в пълна безпомощност. А тъй като процепите водят към ГАШАРВА, то нещастникът се оказва висящ направо над гнездото на демоничните сили на Шаданакар /Земята/. Тук са тези, които са съчетали съзнателният садизъм с огромни злодейства.

Но от вертикалните процепи на Амиуц има и странични ходове-задънени, без изход. Това е ЪТРЕЧ, планетарната нощ, продължаваща от началото на образуването на Шаданакар /Земята/ до края на съществуването на нашата планета в Енроф /физ.свят/, т.е. до изтичането на вторият /бъдещ/ еон. Тук са били малко. А по-нататък има само още един слой, съвсем особен: на извършеното деяние на Юда е съответствал само той. Нарича се ЖУРЩ, и никой освен Юда, не е встъпвал в този слой.

Ясно ни е, че за страданията, преживявани в слоевете на ядрото, ние не можем да си съставим даже самостоятелна представа.



И ето, описанието се доближи до последния от слоевете - гробището на Шаданакар /Земята/. Аз не можах да чуя точното му име:понякога ми се струваше, че звучи като СУФЕЛ, понякога като СУФЕТХ, и въпросът остана нерешен. Тук от долните страдалища се спускат упорстващите в злото. Тук техните черупки - остатъците от шелта (?)- се напускат от монадите. Монадите изпадат от Шаданакар /Земятя/ изцяло, за да започнат всичко отначало в непредставими пространства, времена и форми. И все пак това е по-добре, отколкото пропадането през дъното на Шаданакар /Земята/ на Галактическото дъно: тук монадата не изпада, в крайна сметка от Космическото време.

Но шелтът - е жив, това е самоосъзнаващо, макар и низше "аз"; в Суфетх той едва мърдаше, постепенно издишайки остатъците от жизнените сили. Това е и тази втора смърт, за която се говори в Библията. Искрата на съзнанието грее до края, и мярката на нейните мъки превишава въображението на самите демони. Тук до сега не може да достигне никой от Светлината, даже Планетарният Логос. Братята от синклитите могат да виждат Суфетх понякога, но не отвътре, а от съседните слоеве. Тогава те виждат пустиня, над която стои мрачно-лилавото слънце на ГАШАРВА - антикосмосът на Гангутър (Дявола).

За щастие, през цялата човешка история е имало само няколко стотин монади, падали до Суфетх. От тях само няколко единици са оставили следа в историята , защото всички големи монади от нисходяща посока се привличат в Гашарва. В Суфетх са тези, които не са нужни даже и на Гангутър /Дявола/.



ШРАСТРИ И УИЦРАОРИ


Аз се доближавам до описанието на светове, имащи за човечеството с неговата история и за целия Шаданакар(Земята) изцяло особено значение, тъй като именно тези светове са създадени от демоничните сили като непосредствено оръдие за осъществяването на световния план на Гангутър (Дявола).

Това са два реда, две сакуали от инфрачервени слоеве, тясно свързани помежду си.

Всяка от метакултурите включва в себе си някакъв антиполюс на своя затомис, някаква цитадела на демоничните сили, където сякаш наопаки се отразяват черните огледала на свещените градове на синклитите. Става въпрос за шрастрите, обителите на античовечеството.

Шрастрите - са различни области на единния 4-измерен пространствен свят; всеки от тях има обаче своето неповторимо число на временни координати. Пръстенът от шрастрите метагеологично е свързан с долните слоеве на земната кора, с нейните компенсаторни издатини, и противостои на тъмните двойници-антиподи на Еанна, Олимп, Рая, Монсалват, Небесна Русия и останалите затомиси. Компенсаторните издатини, уравновесяващи планинските масиви на повърхността на земята, са обърнати със своите остриета и гребени към центъра на планетата. В Енроф (Земята) тези области са безжизнени и мъртви: базалт, лава и нищо друго. Но в 4-измерния свят това не е така. Долу, към центъра, под тях лежи пустота - рижава, пламтяща с претичващи вълни от светлина и топлина, мъждиво-оранжево покривало. На обратната страна на кората господства равнодействие между две притегляния: към дебелината на кората - и към центъра на земята; понятията за горе и долу не съвпадат с нашите на повърхността. В поздемното оранжево-рижо небе неподвижно стоят инфралилави и инфрачервени, почти черни светила.В лъчите на тези луни живеят и укрепват своите цитадели тези многомилионни общества и тези чудовищни йерархии, които пред нашите очи се проявяват във велики държави, в държавни тирании, в безлики вампири от световната история.

Каква природа, какъв ландшафт господстват на тази обратна страна на света? Тук няма сини и зелени цветове: те не бихамогли да се възприемат от зрението на обитателите. Но пък има два цвята, към възприятието на които не са приспособени нашите очи. Има и някакво подобие на растителност, но гореща и страшна: купове масивни тъмно-пурпурни храсти, а на места големи, отделни, шаващи цветове от пламък. Релефът е много неравен; в масивите на сушата са впръскани езера и морета от бяла и розовееща лава. Като цяло ландшафтаима своеобразен геолого-урбанистичен характер: гигантски многомилионни градове; в инфра-Русия, например, най-главният от тях е свързан с почти цялата компенсаторна изпъкналост на анти-Урал, друг съответства на Кавказ, а сега се създават още градове и компенсаторни издатини в планините на Казахстан и Тян-Шан. Има градове и под нашите низини, но по-рядко, тъй като тези райони в по-голямата си част са запълнени с лава.

Античовечеството се състои основно от 2 раси или породи, много различни една от друга. Главните от тях са дребни, но високоразумни същества, движещи се по кръга на превъплъщенията в шрастрите, където приемат 4-измерна форма, наподобяваща малко нашата. Това е тяло, съответствощо на нашето физическо, нарича се КАРОХ: то се формира от материята на тези слоеве, създадени от висшите демонични йерархии. Жителите на шрастрите имат чифт горни и чифт долни крайници, но с различен от нашия брой пръсти, освен това са снабдени с нещо от вида на кожни летателни ципи. Техните червени като рибенокостен шев очи, издадени отстрани на цилиндрична глава, тяхната мишо-сива кожа и изтеглената тръбообразна уста, биха предизвикали може би отвращение. Но тези същества имат остър интелект, създатели са на висока цивилизация, в някои отношения изпреварила нашата. Те се наричат ИГВИ.

Игвите имат звуков език с едносложен строеж. От нашите езици фонетично той би бил най-близко до китайския, но, благодарение на тръбоподобния строеж на устата, сред гласните при игвите доминирет звуци от типа на "о", "у" и "u".

Те понякога употребяват дрехи, но най-често ходят голи. Извънредният индивидуализъм на тези същества ги е лишил от жизненост в тяхната сексуална сфера. Начинът им на размножоване прилича на човешкия, но е по-непригледен. Те се съвкупяват почти в движение, без да изпитват при това никаква нужда от усамотение, тъй като са лишени от чувство за срам. Чувствата на любов, привързаност, жал се намират в зародиш. Вместо семейство - кратковременни съюзи, а за децата - старателно оборудвани и скрупульозно измислени възпитателни домове.

Моралът е робски. Обществото се състои от 2 класи: висша интелигенция, в която влизат учени, инженери, жреци и, ако може да се използва думата администратори, - и подчиняващото се мнозинство, действащо само по задачите на ръководството. Впрочем, и самото ръководство е строго подчинено на волята на т.нар. "велики игви" (това е нещо като приемствено следващи един след друг върховни жреци-императори) и волята на страшилищата от съседния слой - уицраорите.

Почти неограничен владетел във всеки от шрастрите фактически се явява велик игва. Шрастъра не е монархия, и разбира се, не е теокрация: това е - сатанократия. Принципът на династичното наследяване при игвите е изцяло чежд. Приемникът се избира и подготвя десетки години, с изумителна рационалност и далновидност. Яснотата на съзнание при великите игви е огромна, въпреки че възприемат целият свят преобърнато, под демоничен зрителен ъгъл. Те са способни да прозряват даже до антикосмоса на Галактиката; тях постоянно ги инспектира самият Гангутър (Дявола). След смъртта си великите игви се изкачват направо в ДИГМ.

Би било неправилно да се каже, че в шрастрите е налице еквивалент на нашата наука и техника: по-скоро нашата наука и техника е еквивалент на науката и техниката на игвите. Другите условия и закони на тези слоеве са определили друго съдържание на тяхната наука, но методите на научно изследване и принципите на техниката много приличат на нашите. Наистина, на тях, изпреварили ни надалече по този път, са им познати такива способи и начини, които се преплитат с нашата магия и на много от нас те биха ни се сторили магьосничество. Но те използват даже принципите на винта, колелото, ракетата. Има съдове за плаване по езерата от инфролава. Между шрастрите се практикуват отдавна редовни връзки, доста развит е даже и туризма - разбира се, не с естетични, а само с познавателни цели. На висота е и авиацията, въпреки че самите игви могат да се придвижват с голяма скорост, балансирайки често надолу с главата и кацайки на таваните и стените на сградите като мухи.

Науката е дала на игвите възможност да проникнат на повърхността на Земята. В техният инфрафизичен слой тази повърхност е мъртва и пустинна. А тъй като пространството на сакуалата на шрастрите гасне на границите на слънчевата система, то звезди на това небе няма. Но планетите и Слънцето игвите са ги видели, въпреки че е по-различно от това, което виждаме ние. Температурата в шрастрите е много висока (за нас тя би била непоносима), и затова Слънцето, струващо се на игвите мерцаещо инфрачервено петно, излъчва топлина, но недостатъчна за тях. Въпреки предприетите мерки за самозащите, игвите-пионери върху повърхността на Земята са страдали жестоко; тази повърхност засега е толкова малко пригодна за тяхното съществуване, както за нас дълбочината на Антарктида. Но те имат предвид някакъв начин за усвояване на тази повърхност, и при това не в собственият им слой, а в нашия.

Научната им апаратура вучу им е позволила да уловят сянката на Енроф (Земята). Възможно е, даже е въпрос на време да подадат знак за съществуването си, ще възникнат обмен и контакт, но с това, те ще влияят на човечеството в желаната за тях посока. Тяхната заветна мечта е - разпространение на владичеството им с помощта на уицраорите на Гангутър (Дявола) из всичките слоеве на Шаданакар (Фините светове на Земята). Струва ми се, че ВЕЛИКИЯТ ПРОТИВОБОГ НА БЪДЕЩЕТО, ПОДГОТВЯН В ГАШАРВА ЗА РАЖДАНЕ СРЕД ЧОВЕЧЕСТВОТО В НЕДАЛЕЧНО БЪДЕЩЕ, ЩЕ СЪЗДАДЕ В ЕНРОФ (ЗЕМЯТА) ДВОЙКА ПОЛУХОРА - ПОЛУИГВИ. ОТТУК ЩЕ ТРЪГНЕ РАСАТА НА ИГВИТЕ В НАШИЯ СЛОЙ. РАЗМНОЖАВАЙКИ СЕ БЪРЗО, КАТО РИБИ, ТЕ ЩЕ ТРЯБВА ПОСТЕПЕННО ДА ЗАМЕНЯТ ХОРАТА, ПРЕВРЪЩАЙКИ ПОВЪРХНОСТТА НА ЗЕМЯТА В ОБИТАЛИЩЕ НА ДЯВОЛОЧОВЕЧЕСТВО.

Игвите се движат по кръга на въплъщенията в шрастрите, а в промеждутъците между тях претърпяват едно и също: техният шелт заедно с астралът падат на Дъното (въплъщението в свръхтежкото тяло на Дъното е невъзможно без астрала), пренасяйки се сякаш по допирателна през магмите и Гашарва, едва докосвайки ги. При това спускане ефирните им тела стремително се разлитат на капчици. Случаите на просветленост сред игвите са редки до отделни случаи, и тогава тяхната посмъртност, разбира се, се променя. За Бога, всички те, освен отчасти великите игви, имат обърнато разбиране като за световен тиранин, по-страшен от Гангутър. Христос, за когото те чуват от великите игви, в представите им се оказва в положението на антихрист - като метежен икрайно опасен деспот; въобще всичко е обърнато надолу с главата. Затова е естествено, че култът им се състои главно в есктатично демонослужене, чийто излъчвания стигат да Гангутър.

Цивилизацията на игвите не се ограничава с науката и техниката: тя включва и някои изкуства. Но на развитието на изкуството препятства разсъдъчният строеж на психиката им и слабата им емоционалност. Най-голямо развитие в шрастрите е получила архитектурата. Градовете са сформирани от съоръжения със свръхчовешки размери, но голи геометрични форми. Частично - това са скали, издълбани отвътре и облицовани отвън. Кубове, ромбове, пресечени пирамиди блестят с червени, сиви и кафяви облицовки. В тези градове бушува и музика, предимно шумна, за нашето ухо звучаща като какафония, но понякога издигащи се до такива ритмични конструкции, които могат да омагьосат някои от нас. Още по-голяма роля в живота на игвите има танца, ако може да се даде тази дума на техните вакханалии. И техните демонослужения, съчетавани с поразителни светлинни ефекти, оглушителното звучене на исполински инструменти и есктатичен пляс-полет в 4-пространствените координати, се превръщат в масови беснеения: така те привличат ангелите на мрака, а излъчваната при това енергия я попива Гангутър.

Освен игвите в шрастрите има и други същества, аборигени на този преобърнат свят - РАРУГИ, древна порода, приличаща отчасти на кентаври, отчасти на ангелите на мрака, а повече от всичко на мезозойски гущери, вдигнали се във въздуха. Крилете на раругите са могъщи и изправени отстрани на непомерно голямото тяло. При законите на тежестта, действащи на Енроф (Земята), такъв масимен летящ организъм би бил невъзможен.

Раругите са гущери. След дълги инкарнации в телата на алозаври, тиранозаври и птеродактили, някои - най-хищните видове - са започнали пътя на по-нататъшно развитие в слоевете на инфрафизиката. За изминалите милиони години те са достигнали степен на разумност, но тя е още далече от изострения интелект при игвите. Но телесната мощ и невероятната емоционална закалка на духовния им живот са такива, че след продължителна борба за този слой от битието игвите са били принудени да се примирят с тясното съседство на раругите. Скоро бил изработен между двете раси своеобразен модус вивенти, преминал след това в съюз. Сега раругите - са нещо като разумната конница на шрастрите, тяхната армия. Самите игви участват във войни само в краен случай; обикновено са ръководители, особено по техническата част. Неповратливите мозъци на раругите все още не могат да се справят със задачите на военната техника. Но неимоверната им кръвожадност, войнствеността им и безстрашието - са необходими условия за победоносни войни в този слой. Старинните представи за адските крилати коне - е отзвук от знанието за битието на раругите.

А войните на опаката страна на света са двояки. В миналото историята на тези сатанократии се е свеждала в значителна степен до взаимно съперничество и въоръжена борба. В хода на най-силните от тези войни някои шрастри са претърпявали катастрофични промени и даже гибел. Сега е станало по-сложно: висшите демонични инстанции прилагат всякакви усилия за това, да заздравят мира между шрастрите. Непримирима борба се води не между шрастрите, а между игвите, раругите и уицраорите от една страна, и синклитите на затомисите, ангелите, даймоните и самите демиурзи на свръхнародите - от друга.

След като метакултурата завърши цикъла на съществуването си в Енроф (Земята), нейният шрастър влачи унили дни , приличащи на постоянна гладна агония. Такива шрастри повече не са нужни на Гангутър, хвърлени са на произвола. Наименованията на шрастрите на завършилите метакултури на Енроф (Земята) са : ДАБ - шрастъра на АТЛАНТИДА, БУБГИЙ - шрастъра на ГОНДВАНА, СЕТ - шрастъра на ДРЕВЕН ЕГИПЕТ, ТАРТАР - на ГРЪКО-РИМЛЯНИТЕ, НЕРГАЛ - на ВАВИЛОН и АСИРИЯ, ДЕВАН - на ИРАН, ЗИНГ - на ЕВРЕИТЕ, БАБИЛОН - на Византия.

Игвите и раругите деградират, постъпателното движение на науката и техниката се прекратява. Унищожаването на съответните агресивни държавни образувания в Енроф (Земята) води след себе си прекратяване на притока на основния вид храна на уицраорите и игвите. Израждащите се обитатели на шрастрите са принудени да се препитават с дребно хищничество, по-просто да откраднат храна от съседите си или да минат на "вегетарианска храна". Такава е съдбата на някои шрастри, метакултурите на които още съществуват на Енроф (Земята), но уицраорите са унищожени в хода на взаимната борба, а великите подземни градове са разрушени. Такива са АРУ - шрастъра на ИНДО-МАЛАЙСКАТА метакултура, АЛФОК - на МЮСЮЛМАНСКАТА, ТУГИБД - на ИНДИЙСКАТА. Двете последни още могат да бъдат възродени във връзка с появяването на новоиндийския и новомюсюлманския род на уицраорите.



Но животът на шрастрите тясно е преплетен с битие от съвсем друг род и мащаб на демоничните същества, чиито слоеве на обитаване съставят съседната сакуала, съседна, но активно взаимодействаща със сакуалата на шрастрите. Игвите и раругите още не са в състояние да преминават в тези слоеве, но обитателите на съседната сакуала - уицраорите - могат да влизат и излизат, по-точно да влизат пълзешком в градовете на игвите.

Това са могъщи същества, играещи огромна роля в историята и метаисторията. Телесните им размери са огромни. Те се движат с невероятна скорост, имат дар слово и немалка хитрост. Произходът им е двойнствен и сложен. Всеки род уицраори се е появил на света като плод на съчетаване на "каросите", т.е. локалните, национални проявления на Лилит, "Всенародната Афродита" на човечеството, с демиурзите на свръхнародите. В повечето метакултури тези същества са се появили по волята на демиурзите на като защитници на свръхнарода от външни врагове. За първи път те се появяват в метакултурата на Вавилония: нейният демиург се опитал да противопостави това свое порождение срещу войнствените егрегори на Египет и Мидия, заплашващи самото съществуване на вавилонския свръхнарод. Но каросите носят в себе си проклетото семе на Гангутър (планетарния демон), в дълбока древност захвърлено от него в ефирната плът на Лилит, които се явяват отделни национално-културни изражения. И семето на Гангутър е предопределило това, че първият уицраор, отначало изпълнявайки волята на демиурга, скоро след това се преродил в трансфизически носител на великодържавната същност на Вавилон. Неговата агресивност тласнала демиурзите на другите свръхнароди на крайни мерки за защита на своите страни в Енроф (Земята) срещу завоевателя. Мерките били в пораждане на подобни същества, способни да окажат съпротива на Вавилонския уицраор. Така тези чудовища се появили в Иранската и Еврейската метакултури, а по-късно и във всички останали.

Размножаването на тези крайно агресивни и дълбоко нещастни същества напомня пъпкуване. Те нямат пол. Всяко дете веднага става смъртен враг на родителя си и потенциалният му убиец. Така възникнали в метакултурите сякаш династии на уицраорите, наследяващи се приемствено един друг след като бивал умъртвяван родителя и изяждано неговото сърце. В повечето метакултури съществуват едновременно или само един уицраор или един уицраор-родител и едно или няколко негови деца, водещи с родителя си отчаяна борба.

Уицраорите обитават пустинен свят, приличащ на гореща тундра; той се разпада на отделни зони според границите на метакултурите. Всеки уицраор може да влиза не само в съседните зони (разбира се, само побеждавайки съседните уицраори), но и в шрастрите: там той впълзява като облачна планина. Игвите и раругите треперят, чувайки неговият глас, като пред владетел и деспот, но заедно с това виждат в него велик защитник и срещу другите шрастри и срещу силите на Светлината.

Уицраорите виждат Енроф (Земята) смътно, хората и нашият ландшафт - мъгливо и изкривено, но обичат нашия свят с гореща, неутолима страст. Те искат да се въплътят тук - и не могат. Гангутър го виждат очи в очи и треперят пред него като роби. Смятат великите игви само за изпълнители на волята им; в действителност великият игва вижда по-далече и по-дълбоко, отколкото те, знае повече и се стреми да използва алчността, войнственността и мощта на уицраорите за интересите на античовечеството.

Какво поддържа жизнените сили на уицраорите? Уицраора излъчва в огромни количества своеобразна психическа енергия, проникваща на Енроф (Земята). Възприемана от сферата на безсъзнателното в човешката психика, тя се проявява сред човешките общества във вид на комплексни национално-държавнически чувства. Благоговение пред своята държава (не пред народа или страната, а именно пред държавата с нейната мощ), вживяването на самия себе си като участник в грандиозната дейност на великодържавието, култ към кесарите или вождовете, гореща ненавист към враговете им, гордост от материалните успехи и външните победи на своята държава, национално самодоволство, войнственост, кръвожадност, завоевателски ентусиазъм - всички тези чувства, проявяващи се вече в пределите на човешкото съзнание, могат да растат, да набъбват, да хипертрофират само благодарение на тази уицраорна енергия. Но при това психиката на хората обогавява тези, разреди от енергия със своите собствени привнасяния, свойнствени само на нея. Възниква своеобразно излъчване на човешките маси, психоизлъчване от двойна природа и обратна посока. То се спуска през земната кора, пропада в съседните инфраслоеве и постъпва във вид на мочурлива червена роса върху почвата на шрастрите. Игвите я събират за уицраорите - в това се състои и главното им задължение спрямо тях, - а с остатъците се лакомят самите те: живуркането на растителна храна не само ги угнетява и им тежи, но и не може да ги предпази от деградиране.

Храненето на уицраорите с психоизлъчванията на народите и при това излъчвания, свързани именно с емоциите от държавния комплекс, - това е не само сериозен факт, но и причина за неизброимите бедствия.

Игвите не могат да влизат в слоевета на уицраорите, но ги виждат сякаш отвън, смътно, като сенки. Криейки се в шрастрите, те наблюдават битките между уицраора и демиурга, с всички сили стараейки се да влеят в разярената маса на демона повече хранителна роса. При това те не виждат демиурга, но тази невидимост на нещо могъщо и светло, способно да се бори със самият демон на великодържавието, им внушава чувство на ужас и дълбока враждебност. Те знаят, че гибелта на уицраора води след себе си, заедно с гибелта на държавната образувание в Енроф (Земята) (това би могло даже да предизвика ликуването им, ако на мястото на старата държава трябва да възникне млада, по-силна), - гибелта на цялата династия на уицраора или разрушението на шрастъра. С това се предопределя гибелта на войнстващите държави на дадена метакултура, във всеки случай за много векове.


Загинали династии на уицраори са: УНИДЪР - уицраорите на Вавилон, Асирия и Картаген; ФОРСУФ - на Македония и Рим; ФОШЦ - на евреите; АРИМАН - на Иран; ХАРАДА - уицраорита на Индия; ЕФРОР - на Халифатите, стара Турция и тюрко-мюсюлманските империи. Имената на уицраорите на Византия, средновековните държави от Югоизточна Азия, свързани със шрастъра АРУ, но доста слаби не са ми известни.

Днес съществуващите уицраори са: ИСТАР - на Испания; НИСУШ - на монголо-манджурската династия; с него съсъществува засега ЛАЙ-ДЖОЙ, хибрид на НИСУШ с руския ЖРУГР; самият ЖРУГР; и накрая, ВАГАГ - общото име на уицраорите на Северо-Запад, обитаващи своя си слой по няколко едновременно. Сега са 3: английският (УСТР), френският (БАРТРАД) и захвърленият в техният слой отпъпкуван от ЖРУГР - югославският ЧАРМИЧ.

Всичките тези уицраори не са първи от своя род: династиите им са се появили през изминалите векове. Но през ХХ век са възникнали и съвсем нови династии. Такива са: ШОСТР - новоарабски уицраор, роден след разгрома на Османската империя и търсещ да се прояви ту в една, ту в друга от мюсюлманските държави, започвайки с кемалистка Турция; АВАРДАЛ - новоиндийски уицраор, роден от необходимостта от защита на метакултурата; СТЕБИНГ - уицраор на САЩ, във външният облик на когото има нещо от тигър, а на главата - златен конус; и още УКУРМИЯ - новогерманския уицраор, роден след краха на Третата империя и гибелта на старата династия уицраори. Новото създание е по-малко свирепо от предшественика си, прилагат се нечувани усилия да го инспирират от много високите светове на Светлината. Пред него се открива - за пръв път пред уицраорите - възможност за възходящ път, и в облика му има нещо царственно, по-скоро - лъвско. Досега никой от уицраорите не е познавал друго посмъртие, освен падането в УПУМ, особенният ад на уицраорите - ДЪЖДЪТ НА ВЕЧНАТА МЪКА, създаден някога от Гангутър за обърналия се към светлината дракон на Прамонголската метакултура. По-късно УПУМ е бил затворен херметически и освобождение от него не може да има, поне през този еон.

превод: Делфин-хадзапи