Съществуват много истории за „малки хора” и джуджета в китайската литература. По време на династията Чинг добре известният и уважаван началник на Съвета на обредите Джи Шяолан записал две подобни истории в една от известните си книги...

В първата история се разказва за джуджета, които живеели в районите на Монголия. Тези малки хора били високи само около 30 см. и били забелязвани от време на време. Когато червените нарове започвали да разцъфтяват, джуджетата рязали от клоните им, за да си направят венци от тях. Пеели и танцували в групи. Гласовете им били тихи, но въпреки това много мелодични и приятни. Някои джуджета се промъквали сред палатките на императорския гарнизон, за да откраднат малко храна, и ако били хванати, коленичили на земята и започвали да плачат.

Когато били завързвани, малките хора упорито гладували. След като ги пускали на свобода, джуджетата не смеели да побегнат незабавно. Първо се отдалечавали бавно, като се обръщали често да видят дали някой все още не ги следи. Ако някой ги следвал, те коленичели отново и заплаквали. Отдалечавали се внимателно и в момента, в който решавали, че никой не може да ги настигне, бързо се изстрелвали към гората. Императорската армия никога не успяла да открие къде точно живеят джуджетата.

Тъй като малките хора обичали червения нар, императорските войници ги наричали просто „децата на червения нар”. По-късно едно джудже било заловено и изследвано цялостно. Открили, че брадата и окосмяването му били същите като на обикновените хора, така че било направено заключението, че тези дребосъци не са планински или горски джуджета, които били смятани за чудовища.

В друга история се разказва за генерала на императорския гарнизон Джи Муса, който се натъкнал на джуджетата. Веднъж Джи гонил див фазан в гората, когато се натъкнал на стръмна скала, където видял група от хора. Джи преминал през долината да разбере какво става. Той видял човек, облечен с лилаво наметало, изработено от животинска кожа. Крайниците и лицето на човека били покрити с черно окосмяване. Мъжът пекъл нещо на огъня, а до него седяла красива жена, облечена в монголски дрехи. Жената била боса и носела червено кожено наметало.

С тях били четири-пет човека с черна коса, които ги обслужвали. Слугите не били облечени изобщо и били високи колкото малки деца. Когато видели Джи, се засмяли. Диалектът им не бил нито монголски, нито нещо което Джи бил чувал преди. Звучали като чуруликащи птици. Било напълно невъзможно да се разбере за какво говорят. Осъзнавайки, че тези малки хора не са чудовища, Джи ги поздравил. Изведнъж едно парче месо било хвърлено към Джи, което се оказало добре сготвена магарешка плешка. Джи поздравил отново малките хора. Мъжът и жената му махнали с ръце за поздрав. Магарешкото месо осигурило храна на Джи за три-четири дни. По късно Джи помолил няколко човека да отидат отново на това място, за да потърсят малките хора, но те не успели да ги намерят.

Подобни истории водят до заключението, че такива малки хора най-вероятно са съществували преди. В днешно време не можем да ги открием, понеже тези хора не биха успели да се адаптират към съвременната глобална среда и не биха успели да се съревеновават с останалите човешки същества, тъй като са прекалено малки. Така се предполага, че този вид хора е изчезнал постепенно от лицето на земята.

http://www.epochtimes-bg.com/2012-01/2012-01-28_02.html