През цялото това време, тих и търпелив като вол, у човека спи единственият, който го е грижа за него – истинският Бог – истинският Аз... Най-близкото нещо до Бог, което всеки индивид има шанса да познае. Той е неосъдителен, толерантен и по интелект и сила не отстъпва на онзи от илюзиите на хората. Той притежава изумителна сила и способности,

нечувани и невъобразими за ограничените схващания на обикновения човек и все пак ще обитава търпеливо у всеки от нас, в очакване сами да го открием. Той е ненатрапчив, мъдър и с невероятно чувство за хумор. Явно – и неизлечим оптимист.

Еони той ще се набутва в множество тела и ще се подлага на невероятни изпитания, с една едничка цел, един ден Джони да се събуди и си спомни, че е тръгнал за някъде. Като малкото момченце, което майка му е пратила до близката фурна за хляб с 50 стотинки в шепата и то се е отплеснало да играе футбол с приятелите си. Това сме ние хората. Заплеси в космическата ни Одисея... Тези животи са само една малка спирка и когато малкото момченце се събуди, ще поеме отново дългия път, за който е предназначено. За него няма друга алтернатива, освен да се събуди. Все някога... Принципно никой не се развива много с подсказване, но самата дума събуждане вади очите, нали? Колко повече да ви се подсказва? Сглобявайте пъзела!

Този идиотски бънджи скок, който Аз прави многократно, е една лудост, концепция немислима и невъзможна за дешифриране от съзнания, които не са развити на същото или по-високо ниво. Той приема предизвикателствата и се хвърля, образно казано, „надолу с главата“ в бездната, за да открие, че се е набутал в нещо тясно, неудобно, ревящо, безпомощно... затвор от плът и кръв. Травмата е неописуема... Всичко, което е могъл да прави досега, е вече невъзможно. Цялата свобода и сила, които е притежавал, брутално са му отнети. Напълно дебилизиран, той е оставен на благоволението на някакви странни, досадни същества, които го пипат, правят гротескни физиономии и мучат срещу него с идиотски звуци (Той намира това за отблъскващо... не могат ли да комуникират с телепатия?... Искам да бъда оставен намира!...), завират му някакви бълвочи през малък отвор... хммм, не е чак толкова лошо, при това май съм гладен... гладен? Какво пък беше това?... Откъде знам, че съм гладен?... Май и друг път съм бил гладен... Ииииюууу... и каква е тая лепкава каша, дето излиза през другия ми отвор, пфуаааа, каква смрад! Къде съм, защо съм тук, какво става с мен? Какво е това отвратително, нелепо, неудобно нещо, в което съм напъхан? Не мога да правя нищо, дори не мога да се движа... Затворен съм. Къде съм? Помооощ! Искам да се върна... не искам да оставам тук... Никой не ме чува, по дяволите, ще трябва да се приспособявам... Защо всъщност дойдох? Съвсем забравих... откъде дойдох... Идвал ли съм изобщо от някъде? Кой съм?... Какви са тези цветни дрънкулки, дрънчат интересно, занимателни са, когато няма какво да правиш... Странно, започват да ме омотават с някакви пластове материя, един връз друг, задушно е... Къде ме водят? Навън... Навън небето е синьо и някак студено... Возят ме в нещо. Приятно е, унасям се... Над мен пожълтелите листа бавно танцуват предсмъртния си валс, люшкани от вятъра насам-натам. Поезия! През арката от дървета се промъкват последните есенни лъчи и стоплят съществото ми... Почвам да си припомням. Светлината... Светлината... Напомня ми за дома. Там е светло и топло. Искам да се върна... Изглежда съм роден през есента... Роден? Есен? Мисля, че разбирам... Какво става с мен? Нищо не разбирам, уааааа, уаааа...

Амнезията, конфузията, страданието на това невероятно същество, току що населило едно бебешко тяло, е неописуема и винаги извиква у мен смесени емоции... Аз съм способен да се слея с него и да изпитам неговата драма... вече съм го правил толкова пъти... Струва ли си? Да, определено...

...Постепенно израстъците ми се удължават. Имам си четири, а понякога и пет... Разглеждам си ги с интерес... Успоредно с това паметта ми загрубява и се уплътнява, мъглявите спомени за дома са вече заключени зад тежки железни врати... Съществото ми кристализира. Не помня нищо, не знам кой съм. Впоследствие научавам, че се казвам Джони...

Играейки тази емоционална драма е много лесно да се объркаш, да се изгубиш, да забравиш, че играеш роля, да забравиш Кой си. Всъщност се налага да забравиш кой си. Постепенно сменяме ролите, а с тях и перспективата на преживяването: деца, приятели, любовници, съпрузи, родители, инженери, музиканти, учители. Жертви и насилници, любещи и мразещи, влюбени и отегчени, тъжни и весели... Омотаваме се в условности, конформизъм, полярности. Ролите се сменят, актьорът остава същият. И с времето някои от нас се замислят за тези роли. Наистина ли Аз съм всички тези герои? Някак винаги оставам същият, макар играейки толкова роли. Нещо в мен е перманентно и никога не се променя! Нещо!... Аз? Да, Аз съм това, което не се променя... никога!

Едни от нас се усещат много добре в ролите си, за други те са недостатъчни, неудобни като отесняла дреха. Те сменят характери и пейзажи, в търсене на истинските себе си. Усещат, че в тях има нещо друго, отвъд драмата, отвъд театъра. Нещо повече, нещо мистериозно и дълбоко, нещо притегателно и в същото време далечно. В мига, в който духът започне да изтрезнява, неминуемо индивидът започва търсенето, пътешествието към себе си, към истинския си Аз. Към многото пластове и изражения на своя Аз.

Въпреки привидните си недостатъци, този „живот на човек“ е една перфектна програма за обучение и доброволно избрана от нас театрална сцена. Роля, която малцина дръзват да приемат и за която не раздават „Оскари“. Инструмент, който използваме, за да научим неща, които не бихме могли да научим отвъд 3D илюзията-реалност.

Дълбоко в нас остават закодирани ароматите, допирът до нежна кожа, чувството на глад, физическата болка; немощта на старото тяло... емоциите... галопът на сърцето, любов, омраза, коитус, оргазъм, взрив!... Съзерцанието на безкрайното звездно небе, природата, която ражда целия живот от едно семе... глухият Бетовен, който чува „Хероика“... и Бах, който взривява вените ми с тътена на органа... Учим се да разбираме как животът функционира, ориентираме се в полярностите... Чувам далечна, приглушена музика и притварям очи... Нещо ме тегли нататък. Саксофонът разказва сцени от моя живот. С него говорим на един език... Сумрачен бар. Цигарен дим. Самотникът на масата в дъното, който духом не е там... прегърбен от скука и удавен във водка... Плачът на делфините... Лунната пътека... Сълзата в ъгълчето на окото... Малки, концентрирани кадри живот.

Всичко това и още безброй неща ще можем да вземем със себе си, когато мисията ни тук приключи. Това ще бъде неоценим опит там, където вече няма да можем да пипаме с ръце и да миришем с носове, да целуваме с устни, но самото усещане за тези осезания ще е останало. Тогава и само тогава ще знаем, че цялата драма си е струвала. Животът в човешко тяло си има очевидните недостатъци, но наградата на финала е несравнима. Милиони от нас се загубиха по пътя. В едни или други драми, лабиринти от заблуждения и травми: семейство, религия, общество, конкуренция, имане, власт... съмнение, страх... И Аз-ние-тоталът трябваше да произвеждам/е нови и нови скаути от себе си, които да влизат обратно в съня и да припомнят на другите кои са и че са заспали, че сънуват и трябва да се събудят, да изтрезнеят, защото пътешествието продължава... То никога не спира. Но скаутите също заспиваха. Илюзията е толкова силна! Усещането е опияняващо, наркотично... Искаш още и още. Полепва по теб като сажди...

Отделно от това е енергията, която е всичко. Материята, която е енергия, която е съзнание – мрежата на Космоса, от и в която всичко е изградено. Тя може да бъде манипулирана от съзнания, които знаят как да ѝ влияят само с ясно изразяване на намерение. Съзнанието еволюира според изживяванията и опита. То може да бъде почти стопирано или да препуска. Но за да развием това невероятно ускорение, се налага да приемем илюзията за време и амнезията, като част от играта! Всяка игра си има правила – тази също... И така просто сме се загубили в нея. Имаме нужда от припомняне, събуждане и потегляне отново накъдето бяхме тръгнали, вече забравих кога и къде.

Божественото семе посято у нас, е кодирано да се събуди точно в тези времена, в които живеем. Това означава, че нашето ДНК е генетично проектирано да се включи като бомба с часовников механизъм в точно определен момент. Или иначе казано, времето за генетична детонация е СЕГА. Аномалията време-пространство е в действие на нашата планета в този момент. Повечето хора вече усещат това натрапчиво чувство, че времето минава много по-бързо от преди, че се сгъстява. Не ни остава време за нищо. Все бързаме за някъде и все времето не стига. Това обикновено рефлектира в израза: „Времето лети!“. Причината за това усещане за по-малко време е, защото то наистина Е по-малко. За да се случи тази трансмутация на плътност и съзнание, (която ни очаква) това, което наричаме ‘време’ колабира, за да сътвори нов тип пространство. Или – настъпва колапс на времето, за да се създаде ново пространство-време.

С други думи „СЕГА“ не е просто момент на преминаващ темпорален ефект. „СЕГА“ е по-скоро събитие и не се отнася до живот в сегашно време... А по-скоро деформацията „време“ се случва и ще се ускорява, докато моментът „СЕГА“ е напълно достигнат и измеренията могат да се срещнат, което е горе-долу като скачване на два космически кораба в точно определен момент. „Сега“ е повече сега отколкото е било преди два месеца и дори много повече „сега“ се очаква. С израза: „Времето е СЕГА“, ни се напомня за нашето генетично споразумение, в което сме влезли, инкарнирайки се тук.

С разгъването на генетичната структура по протежение на цялата планета, нашата кодирана програма ще се активира. За известно време ще предприемем изтощителния процес на де-програмиране от старите схеми. Ще отхвърляме религии, системи и поведенчески шаблони... Нашата идентичност ще започне своя марш вън от третата плътност, докато нашата персона и его може би ще са по-склонни да останат на потъващия кораб. Когато у нас бъде иницииран процесът на осъзнаване и разграждане програмите на умиращата цивилизация, може би ще изпитваме лек дискомфорт, сякаш целият свят се разпада под краката ни. В такива моменти е добре да си припомним, че ние сме безсмъртни, великолепни, многоизмерни космически същества, които са експерти в транс-мутация и разпадане на реалности. Правили сме го толкова много пъти.

... Моето малко лично пътешествие започна твърде рано, около десетгодишната ми възраст. Нощем често лежах в леглото си и не можех да заспя. Една мисъл отекваше в мен като далечна, тревожна камбана – мисълта за смъртта. Моята собствена смърт. Така както изглеждаше, не ми оставаше много живот. Десет, двайсет... шейсет и кой знае. А може и преди това... А после? Какво? Смърт? Какво е смъртта? Никога не можах и до днес не мога да приема, че някога ще спра да съществувам. Нещо в мен категорично отказва да допусне тази мисъл. Че ще бъда заровен в някаква дупка и ще изгния там завинаги. Това не беше възможен вариант за мен, това не бях Аз. Аз не мога да изчезна завинаги, да престана да съществувам, това е абсурд! Аз трябва да съм повече от това гниещо тяло. Може би, когато умра и ме заровят в земята – мислех си – червеите ще ме изядат и така ще разнасят есенцията ми и моето съзнание ще живее чрез тях... Това е глупаво, но за момента бе някаква спасителна алтернатива. Някой все ще измисли начин да не се умира, докато остарея... Блуждаейки така, пред мен се редяха кадри от кинолентата на живота ми. Аз пораствах, остарявах, умирах и бивах погребан... Приличаше повече на посаждане, семето също трябва да се зарови, за да поникне. Може би това има смисъл?... После съзнанието ми политаше и бавно се отдалечаваше от земята, докато тя ставаше все по-малка и по-малка, като искряща синя топка в бездънната черна бездна. Това ме успокояваше, защото усещах, че Аз, който наблюдава тези събития, беше все още жив и напълно осъзнат. Аз бях свидетел на живота и смъртта си. От тогава знам, че не съм тялото си, а наблюдателят на живота на това тяло. Само който е изпитал същото, би могъл да разбере за какво говоря.

... Детството ми беше относително самотно и по своему щастливо в самотата си. Рисувах, четях и потъвах в измислени фантазии и образи. Пътешествах из далечни земи и никога не бях тялото, което ме носеше. Ако не умеех да „пътувам“, бях загубен. Нямах много приятели, защото не ме устройваше групирането. Никога не ме е устройвало. Винаги съм бил единак. А както изглеждаше, чувството сякаш бе споделено... Много рано в живота си осъзнах, че не съм човек, но въпреки това продължих да упорствам. Знаех, че не съм това, което изглеждам, а „нещо друго“, отвъд делириума и махмурлука, отвъд всичко познато. Не можех да си го обясня, просто знаех. Някои от вас несъмнено познават това човъркащо, тягостно чувство на незавършеност. Не си цял... И в най-съвършените моменти на щастие, усещаш, че си сам и искаш да споделиш този миг с Цялото, от което си така брутално откъснат... Имаше нещо – моето ядро, моята същност, важната част от мен липсваше... Беше далеч и в същото време по-близо от всичко друго, защото усещах вибрациите на това ядро-сърце. Аз пулсирах ведно с това сърце, но то не беше в мен, а другаде. Да, сърцето ми беше далече, но как тогава съществувах? Бях като откъснат лист от дърво, който ту се мяташе насам-натам, блъскан от ветровете, ту плуваше спокойно в пространството като призрачен кораб... мираж... все повече и повече отдалечавайки се от дървото... от сърцето. Неясно усещане за принадлежност към нещо отвъд всичко, което познавах... Далече, далече и все пак толкова близо, защото усещах ритъма... пъ-бъм... пъ-бъм... Успокояващ, като ритъма на влака... тудуф-тудуф, тудуф-тудуф... Просто пътувам... Пътувам. Ще пристигна, знам, все някога... Докато чувам ритъма, знам, че пътувам, знам, че ще пристигна...

Един ден, приблизително в същия период, просто заявих на родителите си, че не съм тяхно дете и че моето истинско семейство е далеч, отвъд всичко. Отвъд звездите дори... Те ме чакат и аз трябва да се завърна там, където принадлежа. Само пробвах тук, но не ми харесва и сега искам да си ходя. Съжалявам, че въобще дойдох... Носталгията по нещо далечно като истински дом, отвъд земята, отвъд отвъдното дори, беше толкова непоносима, че мисълта, че ще оставя тук близките си, ми беше абсолютно безразлична! Не ги усещах близки, те не бяха моите родители, аз не бях тяхното дете и исках да се върна там, където принадлежа, въпреки че нямах никаква идея къде или какво беше това „там“. Можете да си представите шокът, който тази сцена еманира. Разбира се, наложи се спешно да ме прегледа (зъбо)лекар (комшията от втория етаж, че беше подръка), който заключи, че това е нормално поведение и че всички деца фантазират... Било нормално... Фиюуу, слава богу, наш’то не е лудо!...

Това е отдавна отминал епизод. Центрофугата на живота ме завъртя и приспа дълбоко за още дълги години... Упойката действаше... Спазъмът намаляваше. Просто не трябва да губиш връзка с ритъма на истинското си сърце... Докато чуваш туптенето, вибрацията – си още жив... И днес все още не се усещам удобно в тялото на човек. То ми е тясно и неудобно... Не се чувствам истински у дома, където и да съм. Концепцията „у дома“ не действа никъде... Досега... Това е нещо като трънче под нокътя... За мен е все едно къде живея, важно е как живея. Как заобикалящата среда ми позволява да упражнявам най-оптимално свободата си. Това винаги е било водещо – свободата да мога да изразявам себе си. Сега вече знам, че аз наистина не съм тяло – просто имам тяло... Моето пътешествие в него е към края си. Търсенето е приключило. Вече не искам да си ходя „у дома“. Защото знам, че не това е целта. Еволюцията е! Не връщането назад. Знам, че това, което наричах там, не е домът ми, а съм самият Аз. По-голямата част от мен. Всичките ми аспекти, емоции. Всичките ми пластове. И докато не стана отново Цял, никога няма да съм завършен, истински щастлив и свободен. Сега съм по земен начин щастлив, в мир с малкия си аз и задачата му да събира парчетата от пъзела. Прекарвам дните си в съзерцание на живота, който се разгъва в мен и край мен. Природата, хората, човешката психика, цветовете, звуците, уханията, картините, мелодиите, чувствата, емоциите... Забелязвам все по-дребни и „незначителни“ неща. Всичко ме впечатлява – как гълъбите в двора ми се боричкат за трохите, които им хвърлям... Забелязвам кои от тях са двойки, защото винаги са заедно и се гушкат и целуват като хора. Удивително е... Забелязвам как пчелите се завират в цветовете на лавандулата и опиянени смучат нектара на живота... Забелязвам осветеният прозорец отсреща, който е сцена на друга драма... друг човек. Какъв ли е неговият живот? Щастлив ли е? Всичко влиза в „мемори стика“, който ще взема със себе си, когато си тръгна.

За много хора обаче изтрезняването едва сега започва. И за тях е тази книга. Ако усещате това, което аз усещах и все още усещам, знайте, че сте на пътя. Вие не сте Джон Смит, вие просто сте. Не ви ли стига? Не?!... Искате идентичност, опорна точка... Макар и да има Висш аспект и той е илюзия, и той е контейнер, не разбирате ли? Осъзнаването на СЪМ, е най-важният жокер, който може да ви се даде.