Преди години съдбата ме заведе далеч. Чужди хора, непознат език, самотна стая. Който го е изпитал – знае за какво става въпрос. Но някои неща навсякъде са еднакви, независимо от разстоянията. Срещнах човек, който стана за мен всичко – и учител , и колега, и приятел. От него знам тая история, разказана ми в тежък за мен момент...


Някъде из древната китайска земя живяла бедна селянка. Всеки ден тя носела вода от близката река в малки глинени съдинки. Нанизани на дълга колибица, те се полюлявали при всяка нейна стъпка. Били стари глинени делвички, останали още от майката на нейната майка.

Дали поради дългата си употреба или защото така е било писано, но едно от гърненцата се спукало.

При всяко полюшване на кобилицата от цепнатината се процеждали малки капки речна вода и попивали в стъпките на селянката.
И всеки път, на връщане от реката всички гърненца оставали пълни, само в това – пропуканото, водата едва стигала до половината.

Така ден след ден. Капките падали и напоявали сухата земя по пътя към дома. Бавно, методично и постоянно. Накрая водата в гърненцето винаги оставала наполовина.

Другите съдинки се смеели и подигравали на дефектното:
``Каквооо....ние носим повече вода. Повече работим, повече сме потребни. От тебе няма смисъл. Трябва да те окачат на стобора, за да плашиш птиците. За нищо не ставаш , защо въобще те търпят сред нас...``

Но селянката била бедна или пък не обръщала внимание и така и не изхвърлила пробитото гърне, а продължила да носи вода и с него. Всеки път капките бавно се процеждали от цепнатината, стичали се по босите крака на китайката и потъвали в сухата земя. Ден след ден. Седмица след седмица...

Не след дълго, там където падала водата, поникнали малки зелени стръкчета. Цъфнали цветя. Стотици, хиляди....по едно красиво цвете за всяка паднала капка . Сини, розови, мораво - червени, жълти, бели – море от аромат и красота, очертало пътя на селянката до дома и.
Цветята радвали всички. Създавали настроение и усмивки. Влюбените ги подарявали в знак на обич. Старците се наслаждавали на красотата на багрите.

``Така е!``, казваше този мой приятел,``Всеки на тоя свят има своята мисия. . Дори с дефект можеш да се окажеш извор на неочаквана красота. Понякога да имаш всичко и да можеш всичко не е достатъчно, ако то не събуди поне една усмивка на щастие, поне едно усещане за обич...``.


ПРЕДИЗВИКАЙТЕ ЕДНА УСМИВКА ДНЕС, ПРИЯТЕЛИ! КАЖЕТЕ ``ОБИЧАМ ТЕ``. СЪЗДАЙТЕ КРАСОТА!


Взето от http://bg.netlog.com/groups/day_night_forever1/forum/messageid=81846