Гражданските войни в България и нашествието на китайците и оймеките (които заели част от скитските земи и също получили за това българското прозвище “кипчаки”) попречили на българските канове (царе) да овладеят Задкавказието и да съединят своите владения с владенията на селджукските султани. Но въпреки това, северноогузката българска държава (Ак Булгар Йортъ) и огузо-селджукските султани (също северни огузи по произход) били в постоянен съюз и даже заедно се опълчвали срещу китайците в Средна Азия (средата на XII век) и срещу кипчаците в Крим (1221 г.). Огузо-българите в Турция, живеещи там от Шумерско време и дали на тази страна името Турция, заедно с южните огузи, доведени тук от Селджукидите, образували една огузо-турска нация. Тъй като езикът на турците се формирал върху основата на българския тюрки, то литературата на двете държави – България и Турция – винаги се е смятала за тяхно общо достояние. В Турция се разпространявали дастаните на българските поети (“Кисекбаш китабъ” на Абдаллах ибн Микаил Башту, “Къса-и Юсуф” на Гали и др.), а в учебниците на българските ученици били включвани произведения на най-крупните турски писатели. Българската и турската архитектурни школи също били толкова близки, че каненето на български строители и архитекти за строителството на джамии и дворци в Турция било нещо обичайно. А откриването през 20-те години на нашето столетие на един от преписите на “Записките” на българския учен от Х в. Ахмед ибн Фадлан станаха общ празник на тюрко-българските народи . . .

Но нека у читателя на остава впечатлението, че българската държава е проявявала активност само на юг. Българските владетели настойчиво са се опитвали да се утвърдят и в Западна Европа. При това българите успешно използвали своя флот. Ако от Шумер българските кораби бейнеки и платноходите кеме ~ кебе (“плаващи срещу течението”) плавали до Магун (древнобългарското название на Индия) и до Мил-Аку (българското название на Нил, а понякога и на цяла Африка, буквално означаващо “Черна река”), то в Идел българските учкуи (от уч каек – “три лодки” – съд, побиращ товара на три лодки) господствали без конкуренция по Дон, във Волго-Камската речна система и в Българското (Каспийско) море. В Сакланско (Черно) и Румско (Средиземно) морета ужас предизвиквали българските платноходи  “олгети” (от тази българска дума е произлязла руската оладя – “ладия”). В крайния Север подвижните български морски съдове – кочи (от българското коч – “пресичам, преминавам, прехвърлям се, премествам се”, “сгазвам, прегазвам, смазвам, смачквам, “въртя се”) отдавна плували от устието на Бий-су (Печора) до Енисей на изток и до Атлантическия океан (“Садум или Фаранг дингезе”) на запад. На българите били добре известни Кара Арал (Ирландия), Кара Садум (Англия), Ессе Ил – “Горещата страна” (Исландия), Галидж или Фаранг (Франция), Алман (Германия), Анатъш (Дания), Ег Садум (Норвегия), Бисте Садум (Швеция) Артан (цяла Прибалтика, понякога – Естония, Латвия и Литва), Байлак (Полша).

Източниците отбелязват, че още през епохата на Римската империя морски съдове от Западна Европа плавали до страната в Крайния Север – Тел (т.е. Идел). По-късно в страните от Скандинавия и в Англия наричали България още и Биярма (от българо-финското Бияр – “Българска” и ма – “земя”). Тези плаванията ставали през територията на Норвегия. Няма съмнение, че част от Северния морски път – от устието на Печора в Идел (България) до Западна Европа – е бил основан от българите съвместно с норвежци. Този път е съществувал до края на ХIII век, когато морските съобщения на България със страните от Западна Европа били прекъснати от татарските нашествия. За активността на българите по море свидетелстват и географските названия: Испания (от българското название на местния маяк Ас Баган – “Божествен или Висок стълб”), проливът Дарданели (от българското Тартанул – “Канал”, “Провлак”) и др.

По суша връзките на българите със Западна Европа били не по-малко здрави и активни. През V в., в епохата на II Хунска династия, българските войски завзели територии от Франция до Карпатите и главната квартира на българския цар Айбат Атила (така той се е наричал сам в чест на своята родна страна – Идел–Атил) била в центъра на Германия. Част от германските родове започнали да дават войници в българските охранителни части – англи (охранявали крайбрежието,  затова названието им произхожда от българската дума анг – “вода”, “подводна река” и означава “хора, охраняващи до вода или водещи наблюдение по крайбрежие”) и сакчи (охранявали пътищата и други обекти във вътрешността на Хуно-Българската държава). В края на краищата българските думи англи и сакчи (тази българска дума означава “охранител”) се превърнали в названия на две части от германците – “англи” и “сакси”. След смъртта на Атила, както пише Гали, англите и сакчите изпаднали в трудно положение: нали съседите им се отнасяли към тях враждебно заради служенето им на хуно-българските царе. Затова англите заедно част от сакчите (саксите) се преселили в Кара Садум и я нарекли със своето българско служебно име Англия (от “англи”), а другата част от саксите заминала в глъбините на Германия.

Немският народ е съхранил спомен за господството на България в Западна Европа и е направил Атила герой на своя епос “Песен за нибелунгите”.

През IV – VII в. групи българи, спасявайки се от междуособиците на своите управници, нееднократно се разселвали по териториите на Германия и Италия. Не случайно в Германия се намира град Магдебург, названието на който се е получило от българското Маг – “Вълк” и немското бург – “град”. Между другото, именно близо до този град се е намирала известната в Германия светиня “Вълчият камък”, свързана очевидно с българския култ към духа на Вълка.

Интересно е, че и названието Франция произхожда от българското название на реката Рейн – Фаранг “Равнинна (фар) река (анг)”, тъй както българите наричали фаранги пиринейските германци, преселили се по-късно във Франция (от българското фаранг е произлязло франк, а от франк – “Франция”, “французин”).

Древното название на Испания – “Иберия” означава на български “Богата на метали”. Българската дума билге – “знак, маяк” звучи и в названието на Белгия . . .

В Европа представителите на II хунска династия Дуло, управлявали в България от IV в. от н.е. до 1584 г., основали цяла поредица държави. В началото на VII в. по-младият брат на българския цар Курбат – Кубрат (потомък на Атила) – бек Шамбат Кий (неговото име е получил градът Киев) основал на териториите на Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Прусия, Задкарпатска Украйна и част от южнославянските, австрийски и немски земи огромната държава Дулоба – “Страна на Дуло”. В Западна Европа наричали Шамбат “Само”, а държавата му – или Само, или Дулеб(а). Според Гали, от Шамбат водели родословието си владетелите на Байлак (Полша) и Маруба (Чехия, Моравия). След разпадането на Дулоба, част от българите на Шамбат отишла в Прусия, където се запазила в качеството на особен род под името семби (“семб” – от Шамбат, Само). През VII до XIII век сембите постоянно служили във войските на България. От този род произлезли основателите на литовската държава.

В същия този VII век част от българите, начело с малкия син на цар Кубрат – Аспарух, отделила от България нейната придунавска част и провъзгласила тази територия за отделна Дунавско–Българска държава (днес – държавата България със столица София).

В 894 г. по-големият син на българския цар Алмъш Джафар (потомък на Кубрат) – Арбат (Арпад), с част от българите и унгарците (мадяр) излязъл от България към Средния Дунав и основал Унгарското кралство. Българите основали град Будапеща – днешната столица на Унгария – и до ХIV в. заемали в тази държава видни постове, запазвайки при това своята ислямска вяра.

В 922 г., според съобщение на Гали, друг български принц, братовчед на цар Алмъш Джафар – Угър Лачини (по-късната руска летопис от ХII в. е предала името му като “Игор Рюрикович”), основал отделно от България украинската държава Рус със столица Киев. Впоследствие от украинската Рус се отделило Суздалското княжество. Още по-късно Суздалското княжество започва да се нарича Московия (Московско–Руска държава, Русия). Но и в Украинската, и в Московската държава управлявали потомците на същия Угър Лачини – “Рюриковичите”. Не случайно национален символ на Украйна станал гербът на българския род Дуло –     (“тризъбец”), а столица на Московията – град Мосха, основан от българския цар Ахад Мосха в 1088 г. (по данни на Гали) и получил неговото име (в Суздалско названието Мосха добива формата Москва и вече от Москва произлязло названието на Московска държава).

В средата на XIII в. преселници от България (сред които бил Бейбарс) основали в Египет Мамлюкската династия . . .

За размаха на икономическите връзки на Идел (България) с други страни по света свидетелстват фактите за чести находки в България на предмети от шумерското, древноримското, германското, украинското, скандинавското, китайското, хорезмийското, иранското, кавказкото, близкоизточното и египетското производства. От друга страна, огромно количество български монети и други вещи са намирани в Германия, Норвегия, Швеция, Полша, Балтика, Молдова, Украйна, Русия, Унгария, Италия и други страни. Източниците неведнъж отбелязват пристигането в България на посланици търговци и пътешественици от Испания, Норвегия, Швеция, Унгария, Италия, Франция, Ирак, Египет, Иран, Средна Азия, Турция, Афганистан, Индия, Исландия, Китай, Монголия, Кавказ и други страни.

В много езици по света звучат български думи: армия – от българската урма (“всеобщо опълчение”), бригада (от българската бриг – “областно опълчение”), солдат (от българската солдаш – “наемен войн”), казак (от българската казак – “доблестен рицар, сражаващ се без защитно снаряжение в знак на пренебрежение към смъртта и дал обет да не се жени, докато не извърши редица войнски подвизи”), улан (от българската улан – “тежко въоръжен рицар, гвардеец”), хусар (от българската хузар – “леко въоръжен кавалерист”), шеренга (от българската чериг – “войска, подготвяща се за започване на война или бой”) и т.н. Българите са подарили на народите по света не по-малко от две хиляди свои думи – като се започне от думата “чугун” (от българската чуен) и се стигне до думата “олимпиада” – (от българската алам – “знаме”).

Героите на българските митове живеят в легендите, приказките, обрядите и поемите на индийците, французите, китайците, гърците, арабите, италианците, иранците, евреите, монголците, украинците, русите, грузинците, исландците, скандинавците, англичаните, индианците, а също и в ислямските и християнските предания.

Географската област Перм (това българо-финско название означава “Българска земя”), български по произход са названията на градовете Казан (Газан), Хлинов (Колън), Набережние Челни (Яр Чаллъ), Елабуга (Алабуга), Самара (Самар), Симбирск (Симбир), Саратов (Саратау), Царицин (Саръчин), Харков (Харка), Полтава (Балтавар), Курск (Хурса), Мангазея (Менхаз), Тюмен (Тюмен), Омск (Омек), Пенза (Кибензай), Воронеж (Борън Инеш) и други – напомнят за миналото на Българската държава.

Названията ненци и ерзи означават “жители на България”, а имената на народите чуваши и черемиси, чермиши (марийци) са образувани от названието на социални слоеве в Българската държава.

Както обикновените читатели, така и специалистите историци са недоумявали какъв е смисълът на големите числа в първата част на „Именника на българските ханове". В нея се говори, че петима князе са владели 515 години, от които първият, Авитохол - 300, а вторият, Ирник -150 години. Досегашните тълкувания най-често се задоволяват да приемат тези кръгли, „нелогични" числа като обозначаващи някакви епохи или цикли. Най-новите разкрития за богатите космологични познания на древните българи хвърлиха светлина върху скрития, закодиран смисъл на тази част от именника. Оказва се, че тя съдържа много важна, досега неподозирана информация, идваща от древността като тайно знание, което е било достъпно само за малцина „избрани".

Тайната информация, предавана в зашифрован вид, днес е известна под названията „космическа година", „велика слънчева година" или „великото завръщане". Всъщност става дума за прецесионното движение на точката на пролетното равноденствие, което се дължи на пълния кръг, описван от северния полюс върху небесната сфера за период от 25 776 години.Това число е резултат от най-прецизните съвременни изчисления на въпросния прецесионен цикъл. А според „Именника на българските ханове", както ще покажем по-долу, за същия прецесионен цикъл се получават 25 750 години. Всичко това е закодирано в едно-единствено изречение: „СИИ 5 КЬНЯЗЪ ДРЪЖАШЕ КНЯЖЕНИЕ ОБ ОНОУ СТРАНОУ ДУНАЯ 515 ЛЕТ ОСТРИЖЕНАМИ ГЛАВАМИ".

Тази закодирана информация не е единствената от такъв вид, но затова пък е учудващо прецизна и в това отношение превъзхожда всички други, запазили се до днес, от най-развитите цивилизации на древността: Дравидската, Шумерската, Мидийско-персийската, Египетската. По-късно това считано за „върховно" познание преминава и у древните елини, които пък го предават на старите римляни. Известни автори от римската епоха като Цицерон и Овидий са записали предания, които говорят за „великата тайна" на Хермес Трисмегист. Според модерните тълкувания „великата тайна" представлява точно „великото завръщане", т. е. прецесионният цикъл на точката на равноденствие. Според достигналите до нас предания числената стойност на този цикъл бил открит от Хермес и предаден първо на старите египтяни, а след това и на други цивилизации на древността. Хермес бил от балканските бръги. След убийството на „стоокия" Аргос той избягал в Египет. Там получил прозвището Тот и понеже дал на египтяните писмото и ги научил на числа, астрономия и магия, те го възприели като божество и му дали прозвището „Три пъти великият" или „Много великият". Великата тайна на Хермес-Тот е достигнала до нас чрез египетския мит за Озирис, в който се съдържат „прецесионните числа" 12,30 и 72. От тези числа за времето, през което точката на пролетното равноденствие преминава 30° от небесната сфера, т. е. остава в една зодия, се получават 2160 години (30+72). За всички 12 зодии, т. е. за „великата космическа година" имаме: 2160x12 = 25 920 години.

Същите стойности на прецесията са закодирани и в древната индийска „Ригведа", в която се споменава за „12-спицово колело, в което са поставени 720 синове на Агни". В еврейската „Кабала" също се споменава за „прецесионното число" 72. И китайските тайни общества „Триади" са запознати със „прецесионните числа" 72 и 36. Това, което е интересно за нас, е, че съществува и български апокрифен текст (запазен в девет различни преписа), известен като „Слово о Сивиле", съдържащ въпросните „прецесионни числа". В него се срещат числата 6 („шесте херувима"), 12 („дванадесет мъже") и 72 („седемдесет и два народа"). „Слово о Сивиле не бива да се приема просто като превод от някакъв гръцки или латински първоизточник, Иначе как ще си обясним твърде важната историческа и есхатологична роля на „българския род", отредена му в този апокриф?

Резултатите, получени от вавилонски и други древни астрономи, и онези, които са получени с най-съвременни изчисления, се разминават съответно: с 12 години за минаване на точката на равноденствието през една зодия и със 144 години за пълен прецесионен цикъл. Гъркът Хипарх, който доскоро неоправдано се смяташе за първооткривател на „прецесията на равноденствията", за „великата година" е намерил 28 800 години, а за една „прецесионна зодия" 2400 години. При тези стойности разликите са още по-големи: 252 и 3024 години.

Както вече казахме българския „Именник" дава съответно: 2146 и 25 750 години. Тук вече разликите със съвременно изчислените стойности са минимални: 2 и 26 години. Наистина удивителен резултат! Излиза, че по отношение на математическите и астрономическите знания българите са превъзхождали другите древни цивилизации. Най-малкото са ползвали достиженията на друга, неизвестна нам досега високоразвита култура.
По-горе цитираното изречение от „Именника" ползва един специфичен код, където „прецесионни числа" са 5 и 515 (петима князе държат княжението си 515 години). Ако умножим двете числа, получаваме 2575. Липсва ни една десетка, която умножена с предишното число, ще даде числото на „прецесията на равноденствията", т. е. числото на „великото завръщане".

Тази десетка не е пропусната от съставителя на древния „Именник", а е предадена чрез значението на едно прозвище. Според византийските летописци основателят на отсамдунавска България Аспарух е имал във войската си оногури (оногундурои). А в цитираното изречение от „Именника" се споменават някакви „остригани глави", над които владеят „петимата князе", т. е. предшествениците на Аспарух. „Остриганите глави" са всъщност другото име на оногурите. Буквално преведено, това име означава „десетте рода" или „десетте огнища". Значи в прозвището „остриганите глави" е закодирана точно „липсващата" ДЕСЕТКА! Сега вече имаме: 515x5x10= 25 750 години за пълния прецесионен цикъл и 25 750:12 = 2146 години за една зодия. Просто и респектиращо точно!

Поставя се логичният въпрос: Как древните българи са стигнали до този толкова прецизен резултат, който с право днес ни удивлява? И защо са закодирали „Великата тайна" точно с тези числа, които се различават от всички досега известни древни кодове? Може би едно „археоастрономическо" откритие на българския археолог Стефан Чохаджиев и анализът, направен му от Веселина и Димитър Колеви, ни насочват към отговора на този въпрос. Имаме предвид археологическата находка от Слатино, Дупнишко, датирана към 4800 г. пр. н. е., върху която е изобразена част от звездното небе. Но понеже се виждат циркумполярните съзвездия, тогавашното местоположение на северния полюс ни кара да я отнесем към 6500 пр. н. е. Излиза, че нашите предци траките са се интересували от състоянието на звездното небе много преди другите, досега смятани за най-стари цивилизации (Египет, Обейд, Шумер, Харапа...).


Милош СИДОРОВ


сп. "Наука и техника"