Специалисти и ентусиасти почти ежегодно се отправят от България към Дон и Волга, на Памир и в Тибет, в Минусинската долина в Монголия и в Таримската котловина в Китай, към Алтай и Тиен Шан, по течението на Орхон и Тола в Централна Монголия, към Белуджистан и към Ордос в Централен Китай... Не съм чувал да са се отправили само към Манджурия и Корея, но, вярвам, и това ще стане скоро. За такъв „изследователски туризъм" в търсене на „българските корени" въодушевено ни информират преса и телевизия. Поднасят ни снимки с подробни описания и видеозаписи на чужди места и още по-чужди екзотични племена, отдалечени на три или пет хиляди километра в Средна или Централна Азия. И... ни убеждават, че тези пустини са земите на предците ни, а хората от снимките - потомци на същите тия предци, сиреч - наши еднокръвни братя!!! Всичко това, като че ли с единствената цел да се докаже хипотезата за някогашното нахлуване на българите на Балканите и така да се потвърди СТАРАТА ВИЗАНТИЙСКА ФАЛШИФИКАЦИЯ, че българите са нашественици и нямат права на тези земи, на които въпреки всичко са останали и до днес. Като че ли, предвиждал докъде ще стигнат в главозамайването си следващите поколения български историци, Г. С. Раковски своевременно разобличава скрититемотивии на византийските придворни летописци, и на политиканстващите европейски „учени": „Както старите гърци са ни хвърляли в скитская яма, тии днешни европейски учени ни съпричисляват с фински и черменски и не знам йоще какви племена и качват ни по уралските диви и пусти гори!" Напълно разбираем е този негов гняв. Само не можем да си представим .неговата реакция, ако беше имал възможността да прочете днешните „на-учни достижения", в които съвсем сериозно се разглеждат пустинята Такламакан и безжизнените пространства на Алтай в Централна Монголия, като български праотечества.

От друга страна, само на 280 км западно от София (едно разстояние колкото София - Шумен), се намира внушителен каменен квадар с издълбани големи, отчетливи български знаци, за които в България почти не се знае. Или се знае - погрешно. /Нито един българин досега не е отишъл там. В противен случай - щеше да се знае./

Покойният В. Бешевлиев, публикувал монографии за български епиграфски паметници, споменава бегло за въпросния камък от Шудиково, без да обърне внимание на знаците върху него. Той даже не знае истинското местонахождение на този толкова ценен паметник.

Пише: „За някогашното разширение на българската власт чак до планината (!?) Черна гора в Сърбия (!?) свидетелствува един каменен блок с първобългарски знаци, намерен в Шудиково."

А в действителност не става дума нито за някаква планина „Черна гора", нито за етническата територия на Сърбия, в която уж се намирало Шудиково. Става дума за държавната територия на първата славянска държава на Балканите в по-новата история, която е съществувала тогава (XVIII век), когато не е имало нито Сърбия, нито Гърция, а още по-малко България. Тази държава съществува и днес и е федерална единица на СРЮ и се казва - Черна гора. В тази държава има река Лим (приток на река Дрина) и на нейния бряг, в подножието на планината Тифран, три километра северно от Иванград, се намира Шудиково. Ето в това място е открит, измерван, описван и заснет въпросният прабългарски паметник. За съжаление - не от българи. Надяваме се, че и до днес е там и може би точно той окончателно ще разгадае тайната, що за племе са били тези „прабългари", които са дялали камъни и върху тях, влизайки в диалог с вечността, са изписвали послания към бъдещето. Но, първо, трябва да изчакаме българските изследователи да слязат от високите и сурови Памир и Тян-Шан, да се върнат обратно от далечните Орхон и Енисей и точно тук, под краката ни - в близките Балкани, - да откриват многобройните следи на предците ни и да разгадават посланията им.А дотогава по-млади автори ще повтарят грешката, направена от Бешевлиев.

Даже ще се опитват да „уточняват". Например П. Добрев смята, че „прабългарите" (от времето на Крум ли, на Пресиян ли?) са могли да стигнат най-много до „Източна Сърбия" (тогавашна или сегашна?).

Той пише: „Една оброчна плочка(!?) от Шудиково, Източна Сърбия""(!?)". За сведение на всички: „Плочката" е масивен камък от два тона, а Шудиково не е нито в Източна, нито в Западна Сърбия. Шудиково е оттатък и на тогавашна, и на сегашна Сърбия, в Черна гора, държавата наследница на средновековните области и държави Дукля и Зета!

И така: домораслите изследователи или не са чули (т. е., не са прочели), или са прочели от трета ръка, и по този начин систематично повтарят чужда грешка. А в третия и най-лош вариант българските изследователи, приемайки заблудата на първосгрешилия, се опитват да я „разширят", допринасяйки по този начин за нейното задълбочаване.

Каменният квадар, за който става дума тук, всъщност е открит в развалините на една църква (св. Богородица), която била към Шудиковския манастир. Както е известно, многочислени са примерите, когато върху развалините на един сакрален обект се строи друг от същата или от новата господстваща религия. В случая е напълно ясно, че първо е имало прабългарско капище, а след покръстване(вероятно в края на девети или началото на десети век) на същото място е построена християнска църква. Но в такъв случай върху българските историци, с цялата си тежест, се стоварва въпросът: Кога „прабългарите" са владеели Черна гора, та са имали достатъчно време да издигат храмове според предписанията на нашата предхристиянска религия?

Въпросът оставяме открит с уточнението, че в книгата „Блъгариянството" се опитахме да му дадем отговор. А сега ще приведем някои подробности във връзка с паметника. Освен каменния квадър със старателно издълбани старобългарски идеогра-ми, който има размери: 0,94 м, 0,87 м, и 0,54 м, в същите развалини има още един с подобни размери, но без знаци, както и трети с дължина: 1,22 м, ширина: 0,72 м и дебелина: 0,27 м, също без знаци. Това са единствените три издялани каменни блока от червен варовик и заедно с няколко по-малки начупени парчета се различават от всички други, които са необработени и са от друг вид камък. Произходът на червения варовик е от скалите на близката планина Тифран. Иван Пудич от Сараево, който през 1959 г. е посетил археологическото находище, направил снимки и измервания, и през 1965 публикува статия. В нея пише за въпросните останки, че са: „вероятно от някаква по-стара постройка, светилище, храм, защото е известен фактът, че светилища и храмове от различни религии се сменят на едно и също място.

"За манастира „Шудиково", който бил построен върху основите на древ-нобългарски сакрален обект, се предполага, че през XVI век е бил седалище на будимлянската епископия. До какви изводи е стигнал Пудич, изследвайки знаците върху каменния блок? Ето до какви:

„Знаците от Шудиково не са самотни. Същите знаци, почти до детайли еднакви, са намерени и в България. И не само че отделни знаци са идентични с онези от България, а и техните съчетания (групи), които виждаме на отделните страни, са тъждествени със съчетанията (групите), открити в България. Най-често повтарящият се знак 1У1 в Шудиково, също и в находките в България, се явява като най-чест,"

/Иван Пудич отбелязва, че подобни „Прабългарски надписи" са намерени в Плиска, Преслав и Мадара и стига до извода, че: „Няма никакво съмнение в идентичността на знаците от Шудиково и онези от България." След това той напомня; „Областите около Шудиково през IXвек са били български]]]"

От друга страна, и с право, Дж. Сп. Радойичич обръща внимание, че при наличие на две нови български писма (глаголица и кирилица), IX век е твърде късен период за употреба на предшестващите ги български езически символи. Какъв е .изводът от явилото се противоречие? Пудич не се наема да разреши възникналия парадокс и се задоволява с констатацията: „Каквото и обяснение да се намери за знаците, няма и съмнение, че тези от Шудиково и онези от България са - напълно идентични]]]"

А изводът в тази ситуация може да е само един: Не е вярна хипотезата, че българите чак в края на VII век преминават Дунава, и то в долното му течение, и там (в днешна Добруджа) създават „малка държава", която уж постепенно се е разширявала към югозапад. Според тази погрешна, вредна и антибългарска хипотеза, наложена от авст-роунгарците Шафарик и Иречек, и безкритично възприета от всички български исторически „светила" с изключение на двама-трима независими духове в състава на България „постепенно са влизали" отделни нови области. Така например Средечката област е присъединена от „хан" Крум, областите около Струма и Вардар при „хан" Пресиян, Западна Македония и Албания (княз Борис), а Косово, Рашка (Сърбия) и Зета (Черна гора) чак по времето на христолюбивия цар Симеон.

Сега отново:

Кога Черна гора е била хем езическа, хем българска Един въпрос, който по-скоро е за математици, отколко за историци.

Навремето д-р Ганчо Ценов за своите колеги, българските историци тюркофили, беше казал, че, когато срещнат неудобен документ, който противоречи на антибългарската схема, наложена в Софийския университет и Българската академия на науките, от Шафарик, Иречек и Златарски, те се правят или че въпросният документ не съществува, или направо го прогласяват за фалшификат. Ето по какъв начин българските (?) историци^) са „печелели битките" с фактите - нанасяйки вреди на българската кауза на Балканите.

Така например типичните български думи княз (кбнбт) и колобър (кплпвсб), запазили се в старобългарски паметници, тенденциозно биват замествани с чуждите „хан" и „шаман", които не присъстват в нито един оригинален документ - с цел доказване на тюркофилската теза. Тези тюркофили (български и чуждестранни) са решили на всяка цена да изкарат старите българи нашественици на Балканите - една систематично провеждана фалшификация, която е започнала още от времето на византийските летописци. Те поне са имали мотив: Опазване на Империята.

Питаме: Какви мотиви имат българските историци, които уж, борейки се за „историческата истина", се борят за византийските и австро-унгарските исторически фалшификации? Напразно д-р Ганчо Ценов в първата половина на века, публикувайки книга след книга (на български и на немски), се опитваше да убеди антибългарския бастион в центъра на София - в лицето на Катедрата по история и Историческия отдел в БАН - че българите не са „късни пришелци на Балканите". Уви, нещата не са се много променили и до днес. Българските историци все още не са приели насериозно предупреждението на Ценов, че фалшифицираната теза за късното идване на ,,тюркоезичните" (!?) ,,прабългари "(!?) на Балканит е: „Един възглед, който носеше и носи смърт за българската държава." Към това той добавя, че тезата за „тюркския" произход на българите е: „Една теза, крайната цел на която е погубването на българското племе!"


Милош СИДОРОВ

От списание "Наука и техника"

Докато има двойноспирална българска суровачка и двуделна мартеница България и българите няма да се загубят колкото и да падат и да стават. Двата най-важни конника на Апокалипсиса са Белия и Червения и те идват искат ли го робите или не. Не знам дали ще сме живи, но истините на и за българските виждащи колобри ще излезнат наяве със страшна сила. Амин ....... Много хубава статия и скоро ще дойде времето в което знаците на тези истински свещенни мъже и жени - колобрите ще проговорят по много категоричен и интересен начин. Със здраве.