2137 г. пр. Хр. - 668 г. сл. Хр.
ПРОЛОГ

Из мъглата на вековете

Древните българи



"Българите - това е народът, който имаше всичко,
което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит за
тях; те никога не се съмняваха в победата си; това е
народът, на който се учудваше светът."

Магнус Феликс Енодий 1, 486 г.


Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история.

Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните, а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ - и за съжаление, тази цел е вече почти постигната; от друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка; а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като на-род, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме...

Тъй или иначе, като изключим Древна Гърция, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете.

Магнус Феликс Енодий 1 (473-521) - роден във Франция, близък приятел на остготския крал Теодорих, в негова чест написал „Похвално слово за крал Теодорих".

Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на X век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година.

Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.

Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

- Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от неудържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги - българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят - така българите стигнали до пустинята Такламакан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите - на юг. Ха наздраве!

Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра - така се казва върхът и досега - Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си - Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хин-дукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали втора държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат Ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: руснаците ви викат балгари, англичаните - балгейъриън, французите - бюльгар, немците - булгарен, арабите - бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали пол-гар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците - балхар, индийците - балгхар, персийците - болгар...).

Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете - вика унгарецът, допивайки първата ракия, -живели известно време край планината Мадара, после прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава, наричали на-Рода балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име ~~ Балкис,

това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.

По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина - Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове - Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н... Ха наздраве!

Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.

Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!", после станал: „Не умирай, където си роден!", но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столицата на Балхара, „перлата на Азия", тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра2 е написал свещената си „Зенд-Авеста".

Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като отпива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес II, съблаз-нен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос

Заратустра (Зороастър) - персийски пророк, създател на зороастризма - дуалистично учение за вечно враждуващите бог на доброто Ахурамазда и бог на злото Анхра-Майню (Ариман).

И докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ха-наан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика унгарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано

През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало - вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?"; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех", паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата - и единствената - жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хин-дукуш - Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини -и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.

Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арта-шир I.

Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава.

Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със старата Балхара много векове.
Споменът за нея е запазен в индийските веди - в „Адхар-ва~веда", написана на санскрит през X век преди Христа.

Нещо повече - индийски царе до X век след Христа, продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Урбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара - името на древната държава се превърнало в титла, както името на Цезар.

Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.

Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си - Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дин-гезе (Българско море), така се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани - както и вие наричате най-голямата си планина в днешна България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град - Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.

Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.

Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа - стигат до Азовско и Черно море
и там митичният цар Авитохол, както свидетелства  "Именникът на българските ханове", основава през 165 годила след Христа деветата българска държава, призната - нещо нечувано - дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор3: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!

Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.
Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата - или народът, който е основал всичките тези български държави?

Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Ати-ла, „бичът Божий", но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година - през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.

Това за образованието не го казвам случайно, вика унгарецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар - Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет -Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.
Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.

За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето,

Патриарх Никифор I - бил патриарх в Константинопол от 806 до 815 г., а живял до 829 г.; написал „Кратка история" - за събитията от 602 до 769 г. и „Кратка хроника " - от сътворението на света до 829 г.


Прабългарите не само знаели това - издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.

Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестое-не, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два - по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон - с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон - с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон - с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец - в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден.

Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:

- Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, основал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Ду лоба - „Страната на Дуло", другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат - Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?", повикал петимата си синове - Баян, Кот-раг, Аспарух, Кубер и Алцек - и им рекъл:

- Синове мои, свършват земните ми дни.

- Олеле, тате, недей! - проплакал най-малкият, Алцек. - Какво ще правим без тебе?

- Сега ще ви кажа - рекъл Кубрат. - Баяне, я вземи оня наръч пръчки.

- Баян отишъл и взел наръча пръчки, който лежал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.

- Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж - казал му Кубрат.

Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си - не се чупят. Ударил втори път - пак не се чупят. Трети път ударил с все сила - същото.

- Не мога - рекъл, - тате.

- Нека опитат и другите - казал Кубрат.

Опитали един по един и другите четирима синове на Куб-Рат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.

- Дайте ги сега на мен - рекъл Кубрат.

Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките еДна по една и с лекота ги чупел - една по една.

- Еее, така и баба знае! - извикали в един глас синовете му - Една по една всеки може.

- Точно така - казал Кубрат. - И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи, ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви побе-ди. Разбрахте ли?

- Тъй верно, разбрахме! - отвърнали в един глас петимата му синове.

- Какво разбрахте?

- Съединението прави силата.

Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и издъхнал.

Тези хубави думи „Съединението прави силата" вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазвате този завет като кубратовите синове.

Защото още не бил изстинал трупът на стария хан - и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.

- По старшинство на мен се пада - казал Батбаян.

- Тая няма да я бъде, ти да ни командваш - рекли четиримата му горди братя.

На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.

Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.

- Аз оставам тук, на бащината си земя - казал Батбаян.

- Аз поемам на север - казал Котраг.

- Аз на юг - казал Аспарух.

- Тогава аз тръгвам на запад - казал Кубер.

- Аз идвам с тебе, бате - казал Алцек.

И поели в четирите посоки на света.

Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата братя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само споменът.

Котраг повел ордата си на север - все по Волга, все по Волга, препускали, препускали... и като стигнали там, където река Кама се влива във великата река, Котраг спрял и се огледал - на изток се синеел облакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели бездънни гори и поля.

Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:

- Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България.

Това била десетата България. Наричат я Волжка България, а заради богатството й в ония времена я наричали Сребърна България.

През X век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руският цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците...

Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато, след половинвековни отчаяни битки, била завладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине - не мине век, вдигали бунтове - и срещу татарите, и срещу руснаците, затова през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир,
но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България.

4 За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ" („Историята на Джагфар ") древни български хроники, записани през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжска България много вековепреди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките „Хон китабъ" („Книга за хуните") на Кул Гали се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала паралелно или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град, че египетските фараони също били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплували океана или преминали по ледовете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които считахме за турски, се оказаха прабългарски)... Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение. (Б.а.)



Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превземе Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабългарите на Кубер.

По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България - вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя...

Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Моите Булгаро...

Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държава, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си: Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдъгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган...

Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария...

А кой основа вашата - дванадесетата българска държава през 681 година? - провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. - България, дето стана най-голямата държава в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й!

Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?

Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките - анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история.

Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина.


Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българин наистина е имало, един автор разказва за една, друг - за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем...

И тъй ден след ден, век след век - „Било ли е, не е ли било?" - и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви - в мъглата на нашата памет.

Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението.

Кое е по-добро?

Както обикновените читатели, така и специалистите историци са недоумявали какъв е смисълът на големите числа в първата част на „Именника на българските ханове". В нея се говори, че петима князе са владели 515 години, от които първият, Авитохол - 300, а вторият, Ирник -150 години. Досегашните тълкувания най-често се задоволяват да приемат тези кръгли, „нелогични" числа като обозначаващи някакви епохи или цикли. Най-новите разкрития за богатите космологични познания на древните българи хвърлиха светлина върху скрития, закодиран смисъл на тази част от именника. Оказва се, че тя съдържа много важна, досега неподозирана информация, идваща от древността като тайно знание, което е било достъпно само за малцина „избрани".

Тайната информация, предавана в зашифрован вид, днес е известна под названията „космическа година", „велика слънчева година" или „великото завръщане". Всъщност става дума за прецесионното движение на точката на пролетното равноденствие, което се дължи на пълния кръг, описван от северния полюс върху небесната сфера за период от 25 776 години. Това число е резултат от най-прецизните съвременни изчисления на въпросния пре-цесионен цикъл. А според „Именника на българските ханове", както ще покажем по-долу, за същия прецесионен цикъл се получават 25 750 години. Всичко това е закодирано в едно-единствено изречение: „СИИ 5 КЬНЯЗЪ ДРЪЖАШЕ КНЯЖЕНИЕ ОБ ОНОУ СТРАНОУ ДУНАЯ 515 ЛЕТ ОСТРИЖЕНАМИ ГЛАВАМИ"

Тази закодирана информация не е единствената от такъв вид, но затова пък е учудващо прецизна и в това отношение превъзхожда всички други, запазили се до днес, от най-развитите цивилизации на древността: Дравидската, Шумерската, Мидийско-персийската, Египетската. По-късно това считано за „върховно" познание преминава и у древните елини, които пък го предават на старите римляни.

Известни автори от римската епоха като Цицерон и Овидий са записали предания, които говорят за „великата тайна" на ХермесТрисмегист. Според модерните тълкувания „великата тайна" представлява точно „великото завръщане", т. е. прецесионният цикъл на точката на равноденствие. Според достигналите до нас предания числената стойност на този цикъл бил открит от Хермес и предаден първо на старите египтяни, а след това и на други цивилизации на древността. Хермес бил от балканските бръги. След убийството на „стоокия" Аргос той избягал в Египет. Там получил прозвището Тот и понеже дал на египтяните писмото и ги научил на числа, астрономия и магия, те го възприели като божество и му дали прозвището „Три пъти великият" или „Много великият". Великата тайна наХермес-Тот е достигнала до нас чрез египетския мит за Озирис, в който се съдържат „прецесионните числа" 12,30 и 72. От тези числа за времето, през което точката на пролетното равноденствие преминава 30° от небесната сфера, т. е. остава в една зодия, се получават 2160 години (30+72).

За всички 12 зодии, т. е. за „великата космическа година" имаме: 2160x12 = 25 920 години. Същите стойности на прецесията са закодирани и в древната индийска „Ригведа", в която се споменава за „12-спицово колело, в което са поставени 720 синове на Агни". В еврейската „Кабала" също се споменава за „прецесионното число" 72. И китайските тайни общества „Триади" са запознати със „прецесионните числа" 72 и 36. Това, което е интересно за нас, е, че съществува и български апокрифен текст (запазен в девет различни преписа), известен като „Слово о Сивиле", съдържащ въпросните „прецесионни числа". В него се срещат числата 6 („шесте херувима"), 12 („дванадесет мъже") и 72 („седемдесет и два народа"). „Слово о Сивиле не бива да се приема просто като превод от някакъв гръцки или латински първоизточник, Иначе как ще си обясним твърде важната историческа и есхато-логична роля на „българския род", отредена му в този апокриф?

Резултатите, получени от вавилонски и други древни астрономи, и онези, които са получени с най-съвременни изчисления, се разминават съответно: с 12 години за минаване на точката на равноденствието през една зодия и съсс 144 години за пълен прецесионен цикъл. Гъркът Хипарх, който доскоро неоправдано се смяташе за първооткривател на „преце-сията на равноденствията", за „великата година" е намерил 28 800 години, а за една „преце-сионна зодия" 2400 години. При тези стойности разликите са още по-големи: 252 и 3024 години. Както вече казахме българския „Именник" дава съответно: 2146 и 25 750 години.Тук вече разликите със съвременно изчислените стойности са минимални: 2 и 26 години. Наистина удивителен резултат! Излиза, че по отношение на математическите и астрономическите знания българите са превъзхождали другите древни цивилизации. Най-малкото са ползвали достиженията на друга, неизвестна нам досега високоразвита култура.

По-горе цитираното изречение от „Именника" ползва един специфичен код, където „прецесионни числа" са 5 и 515 (петима князе държат княжението си 515 години). Ако умножим двете числа, получаваме 2575. Липсва ни една десетка, която умножена с предишното число, ще даде числото на „прецесията на равноденствията", т. е. числото на „великото завръщане". Тази десетка не е пропусната от съставителя на древния „Именник", а е предадена чрез значението на едно прозвище. Според византийските летописци основателят на отсамдунавска България Аспарух е имал във войската си оногури (оногундурои). А в цитираното изречение от „Именника" се споменават някакви „остригани глави", над които владеят „петимата князе", т. е. предшествениците на Аспарух. „Остриганите глави" са всъщност другото име на оногурите. Буквално преведено, това име означава „десетте рода" или „десетте огнища". Значи в прозвището „остриганите глави" е закодирана точно „липсващата" ДЕСЕТКА! Сега вече имаме: 515x5x10= 25 750 години за пълния прецесионен цикъл и 25 750:12 = 2146 години за една зодия.

Просто и респектиращо точно!

Поставя се логичният въпрос: Как древните българи са стигнали до този толкова прецизен резултат, който с право днес ни удивлява? И защо са закодирали „Великата тайна" точно с тези числа, които се различават от всички досега известни древни кодове? Може би едно „археоастрономическо" откритие на българския археолог Стефан Чохаджиев и анализът, направен му от Веселина и Димитър Колеви, ни насочват към отговора на този въпрос. Имаме предвид археологическата находка от Слатино, Дупнишко, датирана към 4800 г. пр. н. е., върху която е изобразена част от звездното небе. Но понеже се виждат циркумполярните съзвездия, тогавашното местоположение на северния полюс ни кара да я отнесем към 6500 пр. н. е. Излиза, че нашите предци траките са се интересували от състоянието на звездното небе много преди другите, досега смятани за най-стари цивилизации (Египет, Обейд, Шумер, Харапа...).

Милош СИДОРОВ

От списание "Наука и техника"хипотези, информация,