Ще тръгнеш сам, когато си готов,
по онзи път, най-стръмния, към себе си.
Ще видиш пак, по начин странно нов,
събитията, хората и бездните.

По този път не чакай светлини,
а само тесни, мрачни лабиринти.
Едничка, съвестта ще те крепи
и болката от друмища преминати.

Ще срещнеш пак коварния подлец,
на който ще простиш, за да пораснеш
и пак ще сложиш трънния венец
на гордостта, изглеждала прекрасно.

Ще видиш онзи просяк прегладнял,
на който късче хляб дори отказа,
а бликналата в теб горчива жал
за дълго ще гори, като проказа.

Ще зърнеш споделената любов,
която от бездушие погуби,
красавицата с погледа суров,
довела те до трескаво безумие.

Ще се изправиш сам срещу страха -
жестоката човешка неизбежност,
ще разпознаеш с ужас тих греха,
направен не от злост, а от небрежност...

За себе си щом станеш непознат,
ще се завърнеш, без суетна врява,
за да удавиш целия си свят
в една сълза. Която те спасява.

Браво, Вики!!! Умееш да кажеш всичко толкова точно и в рими.:)

както и повечето от стиховете ти, мога да ги чета по сто пъти и да се удивлявам... Как можеш да пишеш така!? Невероятна си!
Аплодисменти!