... Това, което довежда до качествено нови моменти в действията на софиянци, както впрочем и навсякъде в българските земи, е Великденската акция на 3 април 1860 г. в цариградския български храм.
Оповестеното от Иларион Макариополски непризнаване властта на цариградския патриарх и обявяването на българската църковна йерархия за самостоятелна се оказва акт с огромно влияние. Че постъпката на цариградските българи се приема като пример за следване от народа, показва и реакцията на софиянци.
"Нашите българи в Цариград махнали името на патриарха. Така ще направим и ние тука в София; и вие така направете. Не се бойте!" - съобщава с ентусиазъм Сава Филаретов на братя хаджи Гюрови в Самоков.
А Тодор поп Илиев, един от дейните участници в софийските събития през 1861 г., в своите летописни бележки отбелязва: "... Ние българите, като видохме делата на богопротивното гръчко духовенство, като исфърлихме името на патрикът им, совсем се отрекохме от тия наши зломишленници."
Забележителното е в това, че софийските дейци успяват да склонят гръцкия владика Гедеон да изпълни народното желание, като признае българската църква - случай, подобен на този с Пловдивския владика Паисий.
Разбира се, това негово действие не минава безнаказано. Твърде скоро цариградския патриарх го отзовава и лишава от Софийската катедра. Но решителната стъпка Софиянци вече са направили и връщане назад няма. От този момент насетне управлението на църковно-училищния живот и на всички други сфери, ръководени дотогава от патриаршеския владика, минава в ръцете на Софийската българска община. Чувствайки се господар на положението в епархията, Софийската общинска управа съдейства за по-скорошно и окончателно решаване на българо-гръцкия църковно-национален спор.
"Владиката отдавна е в Цариград - четем в дописката на Сава Филаретов по "Дунавски лебед". - Нашата община постоянства, (щото нашата българска йерархия и потвърди по-скоро..." Че действително софийското гражданство постоянства и е решено да не допусне компромиси, показва и случката през лятото на 1860 г.
Вероятно по поръчение на Патриаршията Самоковският владика Паисий посещава София и се опитва да върне размирниците в "правия път". Ефектът е обратен на очакванията му. Възбудено мнозинство изпълва двора на митрополията и гръцкият духовник е принуден бързо-бързо да напусне града.
Скоро обаче новоустановеното положение бива отново нарушено. На 31 май 1861 г. пристига известие, че Цариградската патрияршия назначава за митрополит на София Доротей, бивш врачански епископ. Той е българин от Копривщица и Патриаршията очевидно е разчитала, че българският му произход ще удовлетвори софиянци.
Тази надежда обаче остава напразна, защото Софийските българи се борят не за еднороден владика, а за самостоятелна българска църковна йерархия.
"Негово преосвещенство е българин и го познаваме от Враца - четем в една дописка. - Но от кого се изпраща! Ето що он не разумел."
Отхвърлили веднъж властта на цариградския патриарх, жителите на София са решени да не допуснат възстановяване на старото положение и затова отказват да приемат патриаршеския владика.
По този повод през следващите месеци се развиват събития, които ще останат като една от на
й-ярките антипатриаршески демонстрации в историята на всенародната борба. Веднага след като вестта за пристигането на Доротей се разнесла в града, голяма група българи, сред която особено активни били еснафите, се събират в училището и решават да заключат митрополитската резиденция. Това действие на населението се натъква на недоброжелателното отношение на Софийския управител Хасан Таксин паша. Той се опитва да застави някои от първенците да внушат на съгражданите си, че трябва да приемат Доротей, тъй като е изпратен с "царско разрешение.
Но петимата софиянци (представителя в междлиса, коджабашията и трима еснафлии) се солидаризират с мнозинството, поради което биват задържани. Междувременно многочислена група българи денонощно охранява митрополитския дом. Те не отстъпват нито пред заплахите на Таксин паша, че със сила ще ги разгони, нито се поддават на внушенията на неколцина от по-първите граждани.
Като се убедил, че Софиянци няма да отстъпят доброволно, на 15 юни пашата нарежда на заптиетата да разгонят охраняващите митрополията. С насилие въоръжените представители на властта отключват сградата и настаняват там Доротей Софийски.
33 от най-буйните българи са откарани в софийски затвор, където впоследствие биват принудени да признаят Доротей като "царски човек", но отново отказват да го приемат като духовен глава на софийското население. Претърпели временен неуспех, софийските българи не дават признаци за отстъпление. Те продъжават да държат църквите заключени и да не допускат натрапения митрополит да служи в тях. Отказват да му пращат църковните данъци и напълно го изолират. На 19 август те подават молба до пашата, в която пространно се мотивира народното желание да се освободят от властта на Патриаршията и конкретното искане Доротей да бъде отстранен. Прошението е подписано от 220 души.
Подобна по съдържание молба се отправя и до великия везир Али паша. Същевременно софиянци държат в течение на събитията дейците в Цариград и търсят тяхната поддръжка. А чрез изпращаните до вестниците и специално до "Дунавски лебед" обширни дописки правят своите действия известни на цялата българска общественост.
Но края на 1861 г. напрежението отново рязко се изостря - този път по повод унижението, на което митрополитът подхвърля поп Тошо. В града се устройват няколко внушителни демонстрации. Новият турски управител Ахмед Ресим ефенди е отрупан с протести срещу Доротей. Еснафите решават да затворят дюкяните, докато митрополитът не напусне града.
Чаршията опустява. Този своеобразен бойкот изиграва своята роля. Правителството, известено от Ахмед Ресим ефенди за смутовете в София, разпорежда Доротей да бъде отзован.
Така Софийските жители налагат своята воля и до решаването на българо-гръцкия църковен спор в града им повече не стъпва патриаршески владика. Заради тяхната упоритост и готовността им да понесат жертви в името на народните правдини редакторът на "Дунавски лебед" Георги Сава Раковски възторжено ги поздравява и приканва останалите български селища да последват примера на София.
Доротей, продължаващ да бъде титуляр на Софийската митрополитска катедра и през следващите години прави няколко опита да се завърне в епархията. Така, например в края на 1865 г. той изпраща човек, който да му спечели привърженици и да подготви неговото връщане. Вижда се, че неколцина от софийските граждани са се поддали на подобно внушение и даже съставили махзар до Цариград.
Но общината бързо реагира и предотвратява тази несъответстваща на желанието на населението акция. "Много пъти сме казвали, че нито Доротей, нито друг ще приемем, додето не се реши църковния ни въпрос."
Междувременно, докато траят разприте с митрополит Доротей, дейците на Софийското движение следят хода на събитията в Цариград. Още през пролетта на 1861 г. те откликват на инициативата на цариградската българска община да организират общобългарско представителство в столицата и упълномощават д-р Стоян Чомаков да представлява интересите на Софийската епархия.
Чрез систематичните контакти със своя представител и с други видни деятели по църковния въпрос в Цариград Софийската общественост реагира на всички по-съществени проблеми, които възникват в хода на борбата. При това подчертано застъпва позицията за решително и безкомпромисно действие.
Когато през лятото на 1861 г. стават известни т.нар. 8 точки, т.е. програмата, изложена от българските представители в Цариград пред правителството, Софиянци официално протестират срещу тази постъпка, обвинявайки авторите на програмата, че не следват народното желание. Причината за подобно недоволство е фактът, че в "8 точки" от тактическо съображение се избягвала думата "Българска независима йерархия". Впрочем през1862 г. жителите на София отново изразяват чрез специално прошение, адресирано до султана, привъзраността си към идеята за пълно възстановяване на църковната независимост.
На тази идея населението остава вярно до окончателното решаване на българо-гръцката разпра. С дълбока радост то приема всеки успех на българското движение, изразява своята солидарност с онези негови водачи, които се борят за пълно и без отстъпки признаване на извоюваната фактически църковна независимост. По повод известието за освобождаване от заточение на Иларион Макариополски и Авксентий Велешки в църквата "Св. Архангел" е устроен тържествен молебен.
С още по-голяма радост и удовлетворение бива посрещнато известието за султанския ферман от 27 февруари 1870 г., чрез който се учредява самостоятелната българска църква под името Екзархия.  

От книгата "София през вековете. 1 том. Древност, средновековие, Възраждане", издателство на Бан, 1989 г.