Оцелелите руини на крепостта са образували "Окото на Саурон"

Булфото

Евгени Димитров

Забележителната гледка на средновековната крепост Аневско кале е примамка за всеки турист. Даже и от малките и размазани снимки, които може да се видят в интернет.

Твърдината е известна на историческата гилдия, но за съжаление липсва в популярните материали, а най-вече - в туристическите брошури.

На пръв поглед стигането до нея е лесно. Тя се извисява на измамно достъпна близост над последните къщи от вилната част на сопотското село Анево. Пътечката обещава лесно качване, но след минаването на малка река, потънала в китни цветове, човек може здраво да се поизпоти. Крепостта е разположена на стръмна скала, до която няма никакъв друг достъп освен едночасово катерене сред трънливи храсти, захващане в корени и камъни, които задъхват градския човек.

Иначе никой любител на българските старини няма как да обърка пътя - следвайте най-високото, и крепостта ще ви посрещне.

Преживяването на върха обаче си заслужава цялото усилие. Защото толкова добре запазени крепостни стени няма много по нашите земи. Погледнати фронтално отдолу, руините напомнят на "Окото на Саурон" от филмовата сага "Властелинът на пръстените". И развихрят фантазията на феновете на мистериите.

А загадките около предназначението на калето наистина са много. Трудната му достъпност, дори и в мирно време, закономерно поражда съмнения у историците относно възможността да приютява спешно населението за защита. Защото ако трябва да се качат бързо горе, призовани от сигнала за тревога, по-възрастните и болни хора биха измрели още по пътеката. Възможно е обаче то да е било наблюдателница, тъй като височината му осигурява птичи поглед над всяко движение в много голям периметър.

В една книга на Божидар Димитров и Антони Ханджийски пише, че малко по-надолу са открити основи на голямо съоръжение с правоъгълна форма и запазени стени до метър и половина. Това би могло да е и резервоар за вода, въпреки че не личат следи от влагоустойчива замазка по вътрешните му стени. Но разположението все пак дава възможност за догадки, че е бил нещо като водонапорна кула.

Според оскъдните данни деспот Войсил, по-малък брат на цар Смилец, владеел крепостта преди него, а след смъртта му емигрирал във Византия. Когато във Византия пламнала гражданската война "на двамата Андрониковци", Войсил преминал от лагера на Андроник II в този на неговия внук Андроник III Палеолог.

Внукът имал свои планове за България, в които Войсил играел важна роля. През 1323 г. Войсил бил вече обявен от византийците за "деспот на Мизия". Доколкото ситуацията в Търново и страната се отличавала с вътрешни борби и установяването на властта на Михаил III Асен Шишман, Войсил без особени трудности навлязъл в територията на царството. Той овладял земите между Сливен и Копсис, където е и Аневското кале.

Войсил се ангажирал и с византийските атаки срещу Пловдив. Но докато стягал войските си, за да помогне на императора, някой пуснал сред ромеите новината, че Войсил е мъртъв. Андроник се отказал от щурма на Пловдив без негова подкрепа и оттеглил войските си. По-късно се оказало, че Войсил наистина се е отровил с гъби и даже изпаднал в кома, но бил върнат от оня свят с помощта на силни противоотрови.
Все пак екипът на експедиция "Преоткрий България" реши да не експериментира. И не опита от гъбите, които бяха избуяли около крепостта. Независимо от уверенията на местните водачи, че са ядливи.



Оттук са управлявали деспотите на Копсис
Проф. Христо Матанов

Ако непредубеденият читател погледне възстановка на акропола на крепостта, той сигурно ще си помисли, че това е европейски замък. Всичко в него напомня на хилядите такива постройки във Франция, Италия, Германия, Полша и другаде. Доминиращо разположение, мощна крепостна кула, усещане за непристъпност по отношение на околния свят. Само по-вещите в характера на средновековната архитектура биха видели в запазените стени каналите и дупките от дървени скари (т.нар. "сантрачи) и би заключил, че това е разпространен способ за изравняване на крепостния градеж във Втората българска държава. Всъщност това е една от добре запазените крепости у нас, намираща се само на два километра от съвременния Сопот, в която изследователите разпознават средновековния български град Копсис. Той изживява своя разцвет през втората половина на ХIII и първите десетилетия на ХIV в., когато играе ролята на регионална столица на българските боляри, братята Смилец, Радослав и Войсил.

Тези аристократи, които несъмнено доизграждат старата крепост, оценявайки стратегическото й положение по поречието на река Стряма, излизат на историческата сцена в бурните и трагични за българската държава последни десетилетия на ХIII век. След детронирането на цар Георги I Тертер през 1292 г. до търновския престол успява да се добере с помощта на татарите Смилец (1292-1298 г.). Като български цар той не се запомня с нещо особено, освен че се жени за представителка на византийската династия Палеолози и че неговата дъщеря Теодора, съпруга на сръбския крал Стефан Дечански, е майка на най-бележития сръбски владетел Стефан Душан. През 1298 г., при неизвестни обстоятелства бившият владетел на Аневското кале пада от власт. Неговата византйска съпруга предлага ръката си на сръбския крал Стефан Милутин, което предложение той, слава Богу, отхвърля.

Иначе е съществувала възможността България да стане част от държавата на сръбските Неманичи.
След 1298 г. братята на мъртвия цар продължават да се изявяват на историческата сцена. Радослав има претенции към търновския престол, но губи борбата и е ослепен. Войсил бяга във Византия, издига се много във военната йерархия и се споменава като виден военачалник чак до 40-те години на ХIV в. Крепостта е присъединена към земите на търновските царе при управлението на Михаил III Шишман (1323-1330 г.) и е изоставена след покоряването на българските земи от османските турци.

 

От вестник "Стандарт" - http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-07-07&article=373485

Уникална красота е погледнато отгоре, наистина добре запазена крепост. ИИзкачването не е час..... поне, поне час и половина е ( спортист съм). Заслужава си всяка секунда обаче.

Иска ми се и на мен да отида до там, обаче няма с кого, който да издържа на ходене. :)

Някой ден може все пак да стане. :)