Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.06 15:19 - Проф. Андрей Фурсов: „Стокхолмският синдром“ на Европа
Автор: hadzapi Категория: Политика   
Прочетен: 393 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

„Харесва ни тази работа – да наричаме нещата с техните си имена“.

Ситуацията със степента на влиянието на исляма, мюсюлманите на социално-политическият живот на Великобритания е такава, че някои представители на горната половина от обществото без особен шум приемат исляма. Освен това започват доста симптоматични разговори за арабските (ислямски!) корени на кралица Елизабет Втора. Списание The Economist от 7-13 април 2018 г. публикува статията „Кралицата е халиф?“. Има смисъл да се спрем подробно върху съдържанието на тази статия. В нея се говори, че неотдавна интернет-форумът „Арабска атеистична мрежа“ излиза със заглавие „Кралица Елизабет трябва да обяви правото си да управлява мюсюлманите“. Основанието ѝ е родството на кралицата с пророка Мохамед, което означава автоматично роднинство между нея и кралете на Мароко и Йордания и с аятоллах Али Хаменей. Тази информация, първоначално появила се в мароканския вестник „Ал Усбуа“ („Седмица“) предизвиква все по-голям интерес в мюсюлманския свят. Според изданието Елизабет е потомък на пророка 43-то поколение. Тя е кръвно свързана с него, а по-точно с дъщеря му Фатима чрез графа на Кеймбридж, живял през XIV век. Още по-рано този факт е потвърден от Али Гомаа, бивш велик мюфтия на Египет и Burke’s Peerage, британски авторитет що се отнася до кралската генеалогия.

Централна фигура в тази схема е мюсюлманската принцеса Заида, която през XI век бяха от нападналите Севиля бербери в двора на Алфонсо VI, християнския крал на Кастилия, приема името Изабела, кръщава се и му ражда син Санчо. Някой от потомците на Санчо по женска линия се омъжва за графа на Кеймбридж. Но някои смятат произхода на Заида за спорен. Според тях тя е дъщеря на емира на Севиля Мутамид бин Абад (XI век). Съгласно една от версиите той е потомък на пророка, съгласно друга само е женен за някоя от този род.

Реакцията от информацията за мюсюлманските корени на Елизабет е различна в арабския свят. Едни смятат това за коварен заговор с цел да се възроди Британската империя с помощта на мюсюлманите, особено шиитите, които се смятат за потомци на пророка. Други, напротив, приветстват тази новина. Абу ул Хамид ал Аруни, авторът на статията в „Ал Усбуа“ пише, че кръвната връзка е мост между двете религии. Някои отиват дори още по-далеч, наричайки кралицата „сейида“ или „шерифа“ – титли за потомците на пророка.

Списание The Economist внася своята лепта в „мюсюлманската линия“ на Уиндзорите, подчертавайки известния интерес на принц Чарлз („Бин Филип“) към Исляма. Един от мюсюлманските довереници на принца казва, че е възможно понякога на Чарлз да са му се искали няколко жени. Принцът е патрон на Оксфордския център за ислямски изследвания, където приветства мюсюлманите с фразата „Ас Салам Алейкум“ („Мир вам“). Казват дори, че на своята възможна коронация Чарлз няма да поиска да се ограничи с атрибутите от една вяра - християнската. Съгласно The Economist има информация, че принцът иска да бъде провъзгласен не като „защитник на християнската вяра“, а просто като „защитник на вярата“. В исляма това се нарича „амир ал муминим“ – „предводител на правоверните“. Впрочем, самият Чарлз – и това е напълно понятно – никога не е изказвал публично подобно желания.

Въпреки това, появата на подобна информация в списание, принадлежащо на няколко от най-богатите семейства във Великобритания, включително на Ротшилдите, е симптоматично. Известно е, че от 70-те години Великобритания се стреми да възстанови разгромената някога с усилията на САЩ и СССР империя, но на различна от преди основа: понякога се говори за невидима глобална финансова империя, чиито анклави са разпръснати по целия свят. През последната трета на ХХ век като средство за възстановяване е избран Китай. Британците влагат в него, което съответства и на интересите на КНР, следваща крачка е разрушението на СССР. Възстановяването на контрола над определени сегменти от арабско-мюсюлманските елити, а чрез тях и над важна част от арабско-мюсюлманския свят става следваща логична крачка. И изведнъж се разбира за „ислямската връзка“ на Елизабет и за позициите на британските власти по отношение на мюсюлманите във Великобритания. Подобна политика на властите, не се ограничава във Великобритания – тя обхваща цялата Западна Европа. Това означава, че в мултикултурализма, в изменянето на расово-етническото, културно-историческо лице на Европа, превръщането ѝ в Постзапад, има далеч не само британски интерес – при цялата му важност и значение в северноатлантическия комплекс от интереси. Достатъчно е да погледнем „континентална Европа“ - Франция, Германия и Швеция, редица други страни, за да се убедим, че на първо място проблемът с мигрантите като чужди е остър както никога и че на второ място властите никак не го решават и в конфликтите „свои-чужди“ най-често заставата на страната на чуждите.

Франция е страната с най-голям брой (както в абсолютно, така и в относителни измерения) мигранти от мюсюлманските страни, плюс африканци. През 70-те, 80-те и 90-те години официалната статистика (независимите изследователи знаят това прекрасно) реалната ситуация с мигрантите не се огласява или просто не се събират данни за расовия, етнически и религиозен състав на населението. В началото на века ситуацията се променя, но, както отбелязва Дъглас Мъри в книгата си „Странната смърт на Европа“, всеки демограф във Франция, който не е крил бъдещите расово-етнически изменения в състава на населението на страната е обвиняван, че подкрепя крайнодесния „Национален фронт“.

Макар и Распай и Дюмон бъркат, когато пишат, че през 2015 г. ислямът ще стане доминираща религия във Франция, ситуацията се развива именно натам. Според данните от 2016 г. 32,2% от учениците се определят като християни и 25,5% като мюсюлмани. По-малко от 50% от немюсюлманите и едва 22% от католиците смятат религията за важна. В това време 83% от учениците мюсюлмани се изказват за исляма като за нещо крайно важно. В Париж днес има толкова мюсюлмани, че заради недостатъчно джамии стотици мюсюлмани се събират за молитва на ул. Мира (rue Myrha) в 18-ти окръг и човек неволно си спомня романа на Елена Чудинова „Парижката джамия Света Богородица“.

Има просто поразителни по своята символика явления в живота на съвременна Франция. Един от департаментите на Франция – Сена-Сен-Дени, или 93-ти департамент. Всъщност това е предградие на Париж. Единствено отгоре, от възвишението Аврон (едно от малкото възвишения в 93-департамент), неговата панорама внушава умиротворение. Всъщност той е „свободна“ (или дори „чувствителна“) градска зона, което означава крайна степен на неблагополучие и опасност за ежедневния живот и това въпреки факта, че подобни зони имат данъчни и социални отстъпки, тоест ако ги наричаме нещата с техните си имена – те са „зони-паразити“. 93-детартамент повече прилича на северноафрикански, отколкото на френски град. Пазарния площад редом с базиликата е всъщност арабски пазар. Дори в частните католически училища в района 70% са мюсюлмани. В Сен Дени са съсредоточени 10% от всички джамии във Франция. Парижаните избягват Сен Дени – единствената причина да идват е стадион „Стад дьо Франс“. Районите на департамента: Франк Муазен, Маладрери, Клиши-су-буа са един от други по-лоши. Те се контролират от местни арабски и африкански банди, към които за помощ се обръщат не само жителите на тази бурна покрайнина, а вече и полицейските служители.

Характерна черна на много арабско-африкански жители на департамента е антисемитизма. Сцената с побоя и унижението на евреина от негри в романа на Жан-Кристоф Гранже „Кайкен“ не е измислена, а взета от живота. И става разбираемо защо например в книгата на Джеймс Кирчик „Краят на Европа – диктатори, демагози и настъпващи тъмни векове“ главата за Франция се нарича „Франция без евреи“ и е посветена на стремително растящия – пропорционално с ръста на числеността на мигрантите антисемитизъм, който Кирчик на примера на Малик Бутих (син на алжирски мигранти и депутат в Националното събрание) нарича „ислямо-нацизъм“. И въпреки високата тежест на евреите във френския политически, делови и интелектуален елит на страната (Едуар Дрюмон още в началото н ХХ век пише за „еврейска Франция), властта всъщност не може да направи нищо – нито с това, нито с мигрантите. Единственото, което им остава на властите са заявленията като това, което през януари 2015 г. прави тогавашният министър-председател Мануел Валс: „Ако 100 хил. французи от испански произход напуснат Франция, то никога не бих казал, че Франция повече не е Франция. Но ако 100 хил. французи от еврейски произход напуснат Франция, Франция повече няма да бъде Франция, а Френската република я чака провал“. Нито повече, нито по-малко. Възможно е думите на Валс да са прозвучали трогателно за евреите, но не за много мигранти, особено за арабите, за които коренните жители на Франция, било то французи, било то евреи са „обекти“, потенциални жертви. През 2016 г. 8000 евреи (в сравнение с 1900 през 2011 г.) напускат Франция, предпочитайки да се приберат в Израел и то след като той далеч не е в най-спокойния регион на света. Ако продължава така, то след 12-13 години, според логиката на Валс, Франция ще престане да бъде Франция.

С 93-ти департамент е свързан един от най-символичните случаи в живота на съвременна Франция. Тук се намира базиликата с праха на Шарл Мартел, който през 732 г. в битката при Поатие нанася поражение на арабите и спира придвижването им на север. Когато една неделна сутрин през 2016 г. свещениците отслужват меса в базиликата с победителя на арабите при Поатие, те, базиликата и прахта на Шарл Мартел са охранявани от въоръжени до зъби войници от френската армия. Истински исторически реванш. Реконкиста наопаки.

Подобна е и ситуацията в други градове на Европа: Марсилия, Брюксел, Амстердам, Ротердам, Стокхолм, Малмьо, в някои градове на Северна Англия.

Центърът и Северът на Европа са особено тъжна, ако не и гнусна, картинка. За ситуацията в Германия ще поговорим после, тук ще се огранича с това, че през 2015 г. по време на кризата германците си спомнят Тило Сарацин и неговата знаменита книга „Самоликвидацията на Германия“ („Deutchland schafft sich ab“). През 2010 г.Сарацин, бивш сенатор и член на изпълнителния комитет на Бундесбанк, публикува книга, предизвикала скандал. Той убедително показва, че мигрантите не само не могат, но преди всичко, не искат да се интегрират в германския живот. Ислямските организации се опитват да го съдят, по удивителен начин някои еврейски организации (що за съюз! Впрочем евреите и еврейските организации доста често защитават мултикултурализма) започват да обвиняват Сарацин в антисемитизъм, но напразно. Собствената му Социалдемократическа партия страхливо се дистанцира от него. При това, докато 47% от германците се изказват недвусмислено, че ислямът е чужд на Германия. Същото се случва и в Австрия, където към 2050 г. мнозинството жители под 15 години ще бъдат мюсюлмани (освен това дори зад океана, в САЩ, според прогнозите, мюсюлманите числено ще изпреварят евреите). Събитията показват правотата на Сарацин.

Крещящ случай на готовност да легнат под мигрантите, плюейки на собствената си култура, демонстрират шведските власти – новата, мигрантска версия на „стокхолмския синдром“. Както отбелязват аналитиците, това, през което ѝ се наложи през 2015 г. да мине Швеция е нечувано дори в нейната толерастична история. Преди кризата в Швеция обикновено пристигат по 10 хил. мигранти годишно. След речта на Меркел убежище в Швеция искат 163 хил. души. Тези хора, най-вече мъже на млада и средна възраст, идват в страната и се разтварят в нея. Шведските власти се опитват да представят влизащите мигранти като лекари, учени, учители, толкова нужни на страната. Всъщност това е лъжа. Идват необразовани хора, които изобщо не искат да работят.

Основната маса пристигнали през 2015 г. се е закрепила в района Розенгард, намиращ се в третия по размер град на Швеция Малмьо. Мигрантите, които са уседнали тук по официални данни са 30% от населението (всъщност – два пъти повече), а шведските власти са създали всички условия за това: тук е най-ниското равнище на данъчно облагане, на мигрантите се дава жилище извънредно, социалното осигуряване също е на високо равнище: но те не искат да се интегрират в шведското общество. Мигрантите не демонстрират никакъв интерес да се интегрират в шведското общество, демонстрират враждебно-презрително отношение и към шведите, и към шведските власти, включително и към полицията.

Дори и през първите 14 години на XXI век на нито едно дете (!) в училищата в Розенгард шведският език не е първи. Мигрантите нямат особено желание да учат езика на местните. Ако нещо не им се харесва, те действат делом, а не словом. Така, ако не ги устройва местоживеенето или самото жилище, те често го подпалват, убедени, че ще им предоставят ново – и в крайна сметка им предоставят! В белите шведки мигрантите виждат „бяло месо“ – плячка за секс. Не случайно през 2014 г. Швеция е на второ място в света (!) след Лесото (!) по брой изнасилвания на човек от населението: 6620 (през 1975 г. те са 421). При това властите и пресата тъпо и страхливо верни на Willkommenskultur (Културата „Добре дошли“), се стараят или да скрият историите с изнасилванията, или да ги представят като единични случаи. Така лятото на 2015 г. по време на стокхолмски музикален фестивал десетина момичета на около 14 години са подложени на сексуално насилие от страна на мигрантите, основно афганистанци. Полицията прави всичко възможно, за да скрие инцидента и това далеч не е единичен случай.

Поведението на мигрантите в Малмьо се характеризира не само с агресивност, но и с антисемитизъм. Още през 2010 г. Центърът „Симон Визентал“ издава листовка, в която призовава туристите-евреи да внимават максимално при посещението на този град. През 2008 г. по време на сблъсъците в Ивицата газа мюсюлманите от Малмьо нападат организирана от евреите демонстрация, скандирайки „Хитлер, Хитлер, Хитлер!“. Джеймс Кирчик показва опасността от формирането на „червено-зелен“ съюз между някои европейски леви парии и ислямските организации. Според него бившият социалдемократически кмет на Малмьо Илмар Реепал е пример за това. Плачевната ситуация не се изчерпва с Малмьо. Например в Сьодертелие огромното количество иракчани е най-голямото в света извън Ирак. Трябва ли да се чудим на данните, приведени от шведския лингвист Микаел Парквал: арабският език е най-популярният език в Швеция, изтласкал намиращият се на второ място фински език. Официалните шведски власти старателно заобикалят този въпрос. Интересно е дали ще се пробудят, ако арабският език изтласка вече и шведския? Ще приветстват ли радостно това събитие?

Благодарение на мигрантите, Сьодертелие е известен с пределното число групови изнасилвания, чиито жертви най-често стават шведски момичета между 12 и 14 години, които нито мъжете, нито полицията не може да защити. И това са потомците на викингите от тъмните векове, войните на крал Густав II Адолф (1594—1632), при който Швеция и нейната армия се наричат „чука на Европа“. В приказната повест на Селма Лагерльоф за пътешествието на Нилс с гъските има епизод, където чуждите (в приказката това са мишките) превземат Глимингенския замък, и Нилс, свирейки на дудуче извежда мишките в морето и те се давят. Днешна Швеция не е замък, и то не Глимингенският, а по-скоро прилича на разграден двор с открити широко порти. И вече никой не може да изгони криминалната част на мигрантите, да не говорим да защити собствениците на двора.

Освен това именно шведите се отличават в опитите да оправдаят мултикултурализма с това, че европейците изобщо и шведите в частност винаги са били „нация на мигранти“, както и в активно принизяване, дори унизяване на собствената си култура пред културите на Азия и Африка, преди всичко мюсюлманските. Например, през 2004 г. министърът на Швеция по въпросите за миграцията Мона Салин, изнасяйки реч (във фередже!) в кюрдска джамия, заявява, че шведите завиждат на кюрдите за тяхната богата култура, каквато шведите нямат. А секретарят на правителството по въпросите на интеграцията Лу Берг на въпрос на журналист, дали си струва да се запази шведската култура, отговаря: „А какво е това шведска култура? Мисля, че така отговорих на въпроса ви“. Спомняме си за Фредерик Рейнфелд, който през 2006 г., встъпвайки в длъжността министър-председател, заявява: „Изконно шведско е единствено варварството, а културата винаги е идвала отвън“. Видимо такива като Рейнфелд, Салин и Берг смятат, че през XXI в. именно необразованите, криминални мигранти носят култура за Швеция и шведите.

Когато се слушат подобни сентенции, става пределно очевидна справедливата теза на Самюел Хънтингтън, формулирана в книгата му „Кои сме ние?“. Мултикултурализмът в същността си е антиевропейска цивилизация. Това е антизападна идеология в своята основа“. Тази идеология е приета от Постзапада, в чийто авангард е Швеция.

Шведите, изглежда, не знаят мяра в тази достигаща до културно-психологически мазохизъм мигрантофилия, но и в другите социално-културни изкривявания като феминизма и това ги кара да влизат в остро противоречие с техния (и общоевропейски) курс за умиротворение на мюсюлманите. На 3 октомври 2014 г. в първия ден на работата си като външен министър на Швеция Маргот Валстрьом, „закостеняла“ феминистка от социалдемократите, заявява, че отсега нататък страната ще провежда феминистка външна политика и заклейми Саудитска Арабия, че угнетява жените. В отговор тя получи рязка реакция от страна на мюсюлманите: Саудитска Арабия отзова своя посланик от Стокхолм, а самата Валстрьом е лишена от правото да изнася речи на заседанията на Арабската лига. Но най-интересен е ударът, нанесен от мюсюлманите на шведите на тяхно поле. Организацията за ислямско сътрудничество, представляваща близо 60 държави, заклеймява Швеция, използвайки мултикултурната „двумисъл“ на Оруел, много напомняща, както отбелязва Джеймс Кирчик, на езика на катедрите по социология на западните университети.

Представителите на организацията обвиняват Валстрьом и Швеция, че не уважават многообразието на културите, разнообразието на социалните норми и богатството на етническите стандарти. С други думи мюсюлманите започват да бият европейците със собствените им оръжия, при това мишена се оказва феминистка – и шведите са принудени да млъкнат. По същият начин, по който замлъква и обръща очи прокламиращият равенство и демокрация Постзапад, когато се сблъска с етнорасовата и по същност расистка йерархия на устремилите се към Европа мигранти. Най-отгоре в йерархията са тунизийците и сирийците, по-долу са афганистанците, още по-долу са идващите от различните региони на Африка, включващи сомалийците и еритрейците. Впрочем това са все хора, способни да платят на нелегалните трафиканти 1500 долара само за последната част от своето пътешествие към Европа.
 




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hadzapi
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1956631
Постинги: 1457
Коментари: 627
Гласове: 1156
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031
Блогрол
1. Битката за ресурси - как и защо бе съсипан Дамаск
2. АБК готви нова атака над „Моята библиотека“
3. Епохални открития, направени случайно
4. Грешките и капаните на съвременния сатанизъм - религия, сатанизъм, митология, шаманство, християнство, езотерика, култове, философия, лява и дясна страна, среден път
5. Улуру, чакры земли, тора шаста, гластенбери, озеро титикака, гора кайлас, гора синай, энергия, мобильный центр активации эпохи, эзотерика,
6. Космос, астрономия, НАСА, открытие, фотоснимки, Учёные, белый город, обитель бога, телескоп хабл,
7. мир, Учёные, свят, суперкомпьютер, теория хаоса, исследование мировой экономики, транснациональные корпорации, владение мировых доходов,
8. празници, маски, сравнение, значение, традиции, история, кукери, будизъм, езикознание, кукерство, зороастризъм, колобърство, песоглавци
9. хроники, история, древност, летописи, балхара, древнобългарските държави, волско-камска българия, исторически извори
10. Китайската стена - не са я строили китайците, а друг?
11. Най-страшните места на Русия