„Гласът на Русия“ разглежда едни от най-интересните теории за произхода и миналото на древните българи в своя материал, озаглавен „По следите на древните българи“

Според известни изследователи, които са стигнали до изводи въз основа на собствени търсения, историята на българите поразява с многообразието на хипотезите и повечето от тях се свеждат до това, че това са най-древните хора на Земята.

През XV в. византийският учен Лаоник Халкокондил твърдял, че „богарите” са Божии синове, синове на Слънцето, Богоизбрани, а всички останали народи от Британия до Сахара и по-нататък до Сибир са техни деца, преки наследници.

Някои учени смятат, че българите са основоположници на културите и цивилизациите. Техният етноним е съществувал преди 25 000 години, от когато седем племена се събрали и заедно създали държавата Идел. Според преданията Идел е третият син на Урал-богатира в епическото едноименно башкирско сказание.

Всеки народ е наричал българите по различен начин, но смисълът е бил един – това са силни хора, които могат да се защитят. Не случайно в Алтай думата „болгар” означава „този, който е оцелял”.

Испанският арабин Абу Хамид ал Гарнати, който посетил Волжка България през 1135 и 1150 г., на свой ред заявил, че „българин” означава „учен човек”.

Българският изследовател Николай Павлов в изследването си „Българският въпрос във Волго-Уралието” пише: „Напоследък това име намира етимологичното си обяснение в древните ирански езици. Подобно на други древни народи с името си древните българи са се самоопределили по отношение на света, Боговете, природата…”.

Проф. Александър Бурмов смята, че „българите”, както и всички народи, са не расова и не биологическа, а историческа категория, възникнала в резултат на многовековно развитие. Изворите за прабългарите трябва да се търсят в сарматската епоха. Към тези начала се присъединяват и смесват множество други елементи, сред които най-многобройни са били Оногурите. С други думи, прави извод ученият, прабългарската народност се е образувала благодарение на асимилацията с много други етноси и окончателното й самоопределяне е придобило тюркски характер”.

Но Паисий, йеромонах в Хилендарския манастир, който по право се смята за патриарх на „българщината”, в работата си „История сляваноболгарская”, написана през 1762 г., твърде емоционално се обръща към българите-отцепници: „Някои не обичат и не знаят своя род… и се срамуват да се нарекат българи. О, неразумни и юродиви!”. Още самото заглавие на труда свидетелства, че Паисий смята българите за органична част от „славянския род”, при това „най-славната”. „От целия славянски род най-славни са били българите, първи те са се нарекли царе, първи са имали свой патриарх, първи са се покръстили…”. Без да посочва конкретен източник Паисий разказва, че някога един народ се е заселили около река Волга (Болга). И с нейното име са започнали да наричат себе си „болгари” или „българи”.

Божидар Димитров в своята работа „Българите – цивилизатори на славянския свят” пише: „Много малко хора знаят, че тъкмо българите са приобщили славянските народи към средновековната европейска християнска цивилизация, станала тъкмо онази основа, върху която впоследствие е била създадена съвременна Европа”. Като достоен ученик на традиционната историческа методология, той се позовава, преди всичко, на старогръцките и римските автори.

Петър Добрев, един от най-плодотворните изследователи на българските корени, в доклада си на научна конференция в Софийския университет – „Произходът и прародината на древните българи в светлината на комплексните данни” избира като встъпление една стара, но вярна истина: „За решаването на един научен проблем са нужни две условия: наличие на адекватна информация и правилен метод”.