превод от книгата на Олаф Степлдон - "Создатель звезд"

От корицата на книгата -

" Какво е това нещо човекът? Какво е разумът и каква е неговата цел? Какво е духът? В какво се състои смисълът на съществуването и има ли то смисъл? Що за сила е създала нашият свят, другите светове, галактиките, космосът? Сила на Доброто или сила на Злото? Какво е било в началото и какво ни чака занапред?
Своята версия на отговорите на тези и други извечни въпроси известният философ Олаф Степлдон е облякъл в оригинална форма на философско-фантастично повествование. Той ни кани на среща със СЪЗДАТЕЛЯ НА ЗВЕЗДИТЕ."


Глава 13 - "НАЧАЛОТО И КРАЯТ" ("Моментът на истината и след него")


В момента на истината за космоса, АЗ, космическият разум, се оказах пред източника и целта на всички смъртни същества.

Разбира се, в този момент аз не възприемах безсмъртният дух - Създателят на Звездите в категориите на чувственото възприятие. Ако се говори за чувственото възприятие, о, тук нищо не се промени: аз както преди усещах само гъстонаселените празни сфери на умиращите звездни светове. Но, благодарение на това, което в тази книга се нарича телепатия, аз бях способен на духовно възприятие. Аз почувствах непосредственото присъствие на Създателя на Звездите. Аз вече споменавах, че малко преди това мен ме завладя непреодолимо усещане на скрито присъствие на някакво същество, различно от мен, различно от моето космическо тяло и осъзнаващ разум, различно от моите живи съставни части, различно от множеството отдали цялата си топлина звезди. Но сега окото на мисълта видя, как покровът се заколеба и стана полупрозрачен. Източникът и целта на всичко - Създателят на Звездите - застана пред мен в смътната форма на същество, действително различно от моето осъзнато "аз", и в същото време, намиращо се дълбоко вътре в мене. В същност това беше моето "аз", само че безкрайно по-голямо, отколкото моето "аз".

На мен ми се стори, че видях Създателят на Звездите в два аспекта: като особена, творяща форма на духа, дала живот на мен, космоса, нещо, внушаващо най-голям ужас, нещо по-величествено от творчеството, тоест, установеното един път и завинаги съвършенство на абсолютния дух.

Безкрайно жалки и банални думи. Но в самото усещане нямаше нищо жалко.

Виждайки този безкрай, тоест нещо, което не може да се обхване, Аз, космическият разум, цветът на всички звезди и планети, - изпаднах в такъв ужас, в който изпада дивакът при блясъккът на мълнията и тътенът на гръмотевицата. И когато аз паднах ничком пред Създателя на Звездите, моят разум го погълна пълноводие от образи. Отново пред мен изникна неизброима тълпа измислени божества от всички времена, народи и светове - символи на величие и нежност, на безжалостна сила, сляпо творчество и всевиждаща мъдрост. И въпреки че тези образи не бяха нищо друго от фантазиите на сътворените разуми, на мен ми се стори, че всеки от тях, взети заедно, действително се явяват въплъщение на образа, оставен от Създателя на Звездите на сътворените от него същества.

Когато аз съзерцавах тази армия от божества, издигаща се към мен от различни светове, сякаш облачен дим, - в разумът ми проникна нов образ на безсмъртния дух. Този образ беше породен от моето космическо въображение, и в същото време нещо повече, отколкото бях самият аз. В паметта на автара на тази книга, човека, останаха само остатъци от това видение, което така го потресе и развълнува, когато той беше космически разум. И все пак аз съм длъжен да се стремя да хвана това усещане в много нездрава мрежа от думи.

На мен ми се стори, че аз извърших пътешествие във времето в обратна посока до самият момент на сътворението. Аз наблюдавах раждането на космоса.

Духът беше потънал в печални размисли. Бидейки безкраен и вечен, той сам се е ограничил в крайното и временно битие и сега размишляваше за миналото, което не му харесваше. Той не беше удовлетворен от някакво творение в миналото, неизвестно за мен; и беше неудовлетворен също и от сегашната си временна природа. Тази неудовлетвореност подтикна духа към ново творение.

И ето, в съответствие с възникналата в моя космически разум фантазия, абсолютния дух, ограничаващ себе си в името на творчеството, изтръгна от себе си атом на своя безкраен потенциал.

Този микрокосмос носи в себе си зародиша на пространството, времето и всички видове космически същества.

Вътре в този точков космос многобройните, но неизброими, центрове на физическа енергия, които човекът смътно си представя като електрони, протони и прочее, отначало съвпадаха един с друг. И те пребиваваха в състояние на покой. В състояние на покой се намираше събраната в една точка материя на десетки милиони галактики.

След това Създателят на Звездите каза:"Да бъде светлина". И стана светлина.

Представляващите единно цяло центрове на енергия излъчваха ослепителна светлина. Космосът се взриви, реализирайки своя потенциал в пространството и времето. Центровете от енергия се разлетяха на различни страни, сякаш парчета от разкъсана бомба. Но всеки център запази паметта за единния дух на цялото и желанието да се върне към него; и всеки център беше отражение на същността на всички останали центрове; разхвърляни във времето и пространството.

Преставайки да бъде точков, космосът се превърна в обем невъобразимо плътна материя и силно излъчване, и постоянно се разширяваше. Той беше спящ и безкрайно разединен духом.


Но да се каже, че космосът се разширява, все едно да се каже - неговите краища се съкращават. Центровете на абсолютна енергия, поначало съвпадащи с точковия космос, сега сами генерираха космическо пространство, отделяйки се един от друг. Разширяването на космоса, като цяло, не беше нишо друго от свиване на неговите физически съставни части и неговите светлинни вълни.

Въпреки, че размерите на космоса винаги са били крайни, той нямаше нито граници, нито център на малките си светлинни вълни. Както при разширяващата се сфера отсъстват граници и център, така и при разширяващия се обем на космоса отсъстваха граници и център. но ако центърът на сферична повърхност се явява точка, разположена извън тази повърхност - в "трето измерение", то и центърът на обема на космоса ще се намира извън него - в "четвърто измерение".

Плътното взривяващо се огнено кълбо наедря до размерите на планета, след това до размерите на звезда, след това до размерите на галактика, а после и до размерите на десетки милиони галактики. И по размера на своето нарастване то ставаше по-тънко, по-малко ослепително, по-малко безспокойно.

След това космическият облак се разруши в резултат на противоречие между неговата тенденция към разширяване и притеглянето на съставляващите го части. То се разтури на множество милиони облачета, превърнали се в рояк огромни мъглявини.

За известно време мъглявините се разполагаха толкова близо езна до друга, като облаци на буреносно небе. Но пролуките между тях се разширяваха, докато не станаха толкова обособени, както цветята на храста, както пчелите в летящия рояк, както птиците в мигриращото ято, както корабите в морето. Те се отдалечаваха една от друга с все по нарастваща скорост; едновременно с това всяко облаче се свиваше, превръщайки се отначало в топче пух, след това във въртяща се леща, а след това в добре познатото ни въртене на звездните потоци.

А космосът все се разширяваше, и най-отдалечените една от друга галактики се разлетяваха на различни посоки с такава скорост, че пълзящата със скорост на костенурка космическа светлина, вече не можеше да преодолее разстоянието между тях.


Но аз във въображението си ги виждах всичките. Имах усещането, че всичсо е осветено с някаква друга, вътрешна, свръхкосмическа и свръхскоростна светлина, чийто източник се намира извън пределите на космоса.

Отново, но вече в новата, хладна, всепроникваща светлина, пред мен преминаваха животите на всичките звезди, светове, галактически съобщества и маят собствен живот плътно до самият момент, когато аз застанах пред безкрайността, която хората наричат Бог и си я представят в образ, съответстащ на техните човешки желания.

Сега Аз самият се опитвах да си представя този безкраен дух - Създателят на Звездите, в образ, роден от моята космична, но все пак смъртна природа. Защото сега ми се струваше, че аз неочаквано съм излезнал извън пределите на триизмерното виждане, свойствено на всички създания и видях физическият облик на Създателя на Звездите. Аз видях, наистина зад пределите на космическото пространство, сияещ източник от свръхкосмическа светлина. Той представляваше непоносимо ярка точка, звезда, слънце, по-мощно, от всички слънца взети заедно. Стори ми се , че тази лъчезарна звезда е центърът на четириизмерна сфера, чиято огъната повърхност се явяваше триизмерният космос. Тази звръхзвезда, която беше Създателят на Звездите, беше видяна от мен, сътвореното от нея космическо създание само за един кратък миг, преди нейното сияние да ми изгори "очите". И в този момент аз разбрах, че действително съм видял истинският източник на цялата космическа светлина, живот и разум, а също и още много друго, за което Аз нямах никаква представа.

Но този образ, този символ, постигнат от моя космически разум в резултат на стрес, предизвикан от непостижимо усещане, - се разруши и трансформира вече в самия процес на постижение, толкова неадекватен беше той спрямо самото усещане. Когато ми се върна "зрението", аз разбрах, че тази звезда, която беше Създателят на Звездите е постоянният център на цялото битие. Аз я възприех като гледаща към мен, нейното творение, от висотата на нейното безсмъртие. Когато видях Създателя на Звездите, Аз разтворих жалките крила на своя дух и полетях към него, за да се изгоря, ослепя и да рухна долу. На мен ми се стори, че в момента на видението ми всички надежди на всички смъртни духовни същества, заедно с безсмъртния дух станаха силата на моите криле. Стори ми се, че Звездата, моят Създател, трябва да се наклони насреща ми, да ме вдигне и ме прегърне с лъчите си. Защото ми се стори, че Аз, духът на толкова светове, цветът на толкова епохи, бях Космическа Църква, достойна най-накрая да стана Божия невеста. Но вместо това аз бях изгорен, ослепен и низвергнат с ужасна светлина.

Но не само физически нетърпимо ярката светлина ме съкруши в момента на истината на моя живот. В този момент аз се досетих, в какво настроение се намира безсмъртният дух, създал космоса, постоянно поддържащ неговата жизнена дейност и следящ за развитието му, изпълнено с мъчения. Ето това откритие ме и съкруши.

Защото аз се натъкнах не на доброжелателство, нежност и любов, а със съвършенно друг дух. И Аз веднага разбрах, че Създателят на Звездите ме е създал не за това, да му бъда "невеста", негово любимо чадо, а със съвсем други намерения.

Стори ми се, че той ме гледа от висотата на своята божественост с нека и да е страстно, но с надменното внимание на художник, оценяващ завършеното си произведение. Художник, спокойно наслаждаващ се на своето произведение, но забелязал най-накрая, непоправимите недостатъци на изначалната концепция, и вече жадуващ за ново творение.

Той ме изследваше със спокойствието на майстор, отхвърляйки всичките ми недостатъци и обогатявайки ме с тези малки немногобройни прекраски черти, коита Аз бях придобил в хода на изпълнените с борба епохи.

Извън себе си от ярост, аз изпратих проклятие на моя безжалостен творец. Аз извиках, че неговото творение се е оказало по-благородно от твореца си; че творението му е обичало и жадувало любов, даже от звездата, която беше Създателят на Звездите. Но творецът, Създателят на Звездите, не обичаше и нямаше нужда от любов.

Но едва Аз, ослепял и страдащ, извиках това проклятие, се вцепених от ужас. Защото ми стана ясно, че добродетелта на твореца е различна от добродетелността на творението. Защото, ако творецът обикне творението си, той ще обикне само някаква малка част от себе си. Но творението, възхвалявайки твореца, възхвалява недостъпната за него безкрайност. Аз разбрах, че добродетелността на творението са любовта и поклонението, а добродетелите на твореца са способността към творение и безсмъртие - недостижимата и непостижима цел на всички покланящи му се творения.

И отново, но сега вече възхитено и засрамено, Аз се обърнах към своя създател. Аз казах: "На мен ми е повече от достатъчно да бъда творение на толкова страшен и толкова очарователен дух, чиито възможности са безгранични, чиято природа е недостъпна за разбирането даже на разумния космос. На мен ми е достатъчно да бъда сътворен и за някакъв миг да въплътя безсмъртният, безспокоен и творящ дух. на мен ми е повече от достатъчно да бъда използван в качеството си на груб набросък към някакво съвършено творение".

И тук върху мен се спусна странно спокойствие и странна радост.

Поглеждайки в бъдещето си, аз видях своя упадък и своята гибел, но това не ме хвърли в отчаяние, а само предизвика спокоен интерес. Аз видях, как обитателите на звездните светове все повече и повече изтощаваха източниците на съществуване на своите немощни цивилизации. Те разложиха на атоми толкова вътрешна материя на звезди, че световете им бяха готови да се разпаднат. И някои небесни тела действително се пропукаха, което доведе до гибелта на расите, обитаващи кухите им вътрешности. Повечето цивилизации не чакаха критическият момент и търпеливо разпределиха своите небесни тела на късчета, възстановявайки ги в по-малък размер. Една след друга, звездите се превърнаха в небесни тела, големи колкото планета. Размерите на някои от тях не превишаваха големината на луна. Населението им се намали в милиони пъти. То съхраняваше във вътрешността на тези кухи зърна само общият скелет на цивилизацията и водеше все по-оскъдно съществуване.


Поглеждайки в бъдещите епохи от момента на истината за космоса, Аз видях същества, които както преди напрягаха всичките си сили, за да съхранят основите на древната си култура; както преди водеха активен личен живот, постоянно намирайки в него нещо ново; както преди поддържаха телепатично общуване между световете; както преди с помощта на телепатията, деляха всичко хубаво, което имаха; както преди поддържаха истинско космическо съобщество с неговия единен космически разум. Аз видях самия себе си, с все по-голям труд запазващ яснота на съзнанието, борещ се със сънливостта и старостта. Не, за да придобия както преди неизмеримо величествено състояние, или да поднеса още един нищожен дар пред трона на Създателя на Звездите, а просто от жажда за нови усещания и вярност към духа.

Но аз нямах силите да спра разпада. Една след друга цивилизациите бяха принудени да съкращават числеността на населението си до ниво, на което вече беше невъзможно да се запази колективното мислене на расата. Цивилизацията, като дегенериращ мозъчен център, вече не можеше да изпълнява ролята си в общокосмичното възприятие.

Гледайки в бъдещето от момента на истината за космоса, Аз видях, как Аз самият, космическият разум, неотклонно се приближавам към смъртта. Но и в моята последна епоха, когато угасваха всичките ми сили, когато моето разлагащо се тяло лежеше като тежък товар върху раменете на моята пресъхнала смелост, смътният спомен за отминалата яснота на мислене, както преди ме утешаваше. Защото Аз смътно разбирах, че даже в своята последна, най-немощна епоха, Аз се намирам под внимателния, макар и равнодушен поглед на Създателя на Звездите.

Както преди, вглеждайки се в бъдещето от висотата на своята абсолютна зрелост, Аз видях смъртта си - окончателното разкъсване на телепатичните връзки, от които зависеше моето съществуване. След това няколко оцелели свята живяха в абсолютна изолация и при тези варварски условия, които ние, земяните, наричаме цивилизация. След това се разцепиха основите на материалната цивилизация - разлатане на материята на атоми и фотосинтез. Понакога ставаше случаен взрив на още останали неголеми запаси от материя, и светът се превръщаше в бързо раздуваща се, а след това изчезваща в невероятна тъмнина сфера. Понякога цивилизацията мъчително умираше от глад и студ. А след това в космоса остана само мрак и бели облачета прах, които някога бяха галактики. Изминаха безбрийни количества епохи. Постепенно всяко облаче от прашинки се свиваше по силата на гравитационното въздействие на една към друга негови части; накрая, въпреки че работата не мина без стълкновение между блуждаещите зрънца, материята на всяко облаче се концентрира в една плътна топка. Налягането на външната среда нагорещи центърът на всяка топка до бяло, а понякога и до кипене. Но постепенно последните сили на космоса напуснаха изстиващите отломки, и във вечно "разширяващия се" космос останаха само камъни и слабички потоци от излъчване, разпространяващи се във всички посоки толкова бавно, че те вече не можеха да преодолеят разстоянията между самотните късчета камък.

При това, тъй като всичките тези каменни сфери, някога бивши галактики, не оказваха една на друга никакво физическо въздействие, и на тях нямаше разум, който можеше да поддържа между тях телепатични контакти, - всяка такава сфера представляваше сама за себе си отделна вселена. А тъй като всяка пустинна вселена не претърпява никакви промени, то и времето в тях също спря.

Тъй като това беше самият този "вечен покой", Аз отново обърнах своя уморен поглед към момента на истината, който беше моето настоящо, а, навярно и моето неотдавнашно минало. И, напрягайки цялата си сила на своя зрял разум, Аз се опитах по-ясно да си представя, какво съм видял в това свое неотдавнашно минало. Защото в момента, в който Аз видях ослепителната звезда, която беше Създателя на Звездите, Аз, за някаква част от секундата, забелязах в самия център на това величествено същество откриваща се странна перспектива: сякаш във вечните дълбини на свръхкосмическото минало и свръхкосмическото бъдеще след един космос следваше друг, и така в безкрая до безкрай.


МИТЪТ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО



Пътник, заблудил се в мъглата, пешком преодоляващ планинска местност, опипом си пробива път от скала към скала, и измъквайки се от кълбетата мъгла, може неочаквано да се окаже в самият край на пропаст. Под краката си той вижда равнини и хълмове, реки и лабиринти на градове, море и острови. Над главата си вижда слънцето. Така и Аз, в момента на истината на своя космически живот, се измъкнах от мъглата на своята смъртна природа и видяф друг космос, а след него - още един, а след това - още един, и така до безкрая. И Аз видях всичко това при светлината, която озарява не само всичко истинно, но и му дава живот. И мъглата се сгъсти отново.

Едва ли аз мога да опиша това странно видение, непостижимо не само за който и да е смъртен разум, но и за разум с космически мащаби. В сегашното време, аз, жалката човешка личност съм безкрайно далече от това видение. Даже космическият разум беше потресен от видяното. И ако аз нищо не кажех за момента, увенчал моите приключения, то аз бих престъпил срещу самият дух на своето предприемане. И въпреки че човешкият език и даже човишката мисъл по силата на своята природа са неспособни да предадат метафизична истина, аз трябва да се изхитря да направя това, даже и с помощта само на едните метафори.

Аз мога да направя само едно. Прилагайки всичките си жалки човешки сили, аз мога да напиша нещо за този странен и потресаващ ефект, който имаше върху космическото ми въображение ослепилата ме светлина. Сега отчаяно се опитвам да си спомня какво представляваше. Защото ослепилото ме видение предизвика в разума ми фантастично отражение на самото себе си, ехо, символ, мит, безумна мечта, - жалко, примитивно, не съответстващо на действителността, -, и все пак, според мнението ми, имащо определено значение. Аз съм длъжен да разкажа този жалък мит, тази непретенциозна притча в този й вид, в който тя се е запазила в моят обикновен човешки разум. Повече аз нищо не мога да направя. Даже и това не мога да го направя така, както то заслужава. Много пъти във въображението си аз ссъставях описание на своя сън, а след това го отхвърлях като не отговарящо на действителността. В предчувствие на пълен провал аз в общи черти ще опиша само най-понятните му образи.

Един от аспектите на видението ми се яви във въображението ми в най-зашеметяващ и неадекватен вид. Стори ми се, че моментът на истината на моят живот, като космически разум, в същност включва във себе си самата вечност, и че в пределите на тази вечност има можество крайни, различни един от друг епизоди. Защото, въпреки че във вечността присъстват всички времена, а безсмъртният дух, бидейки съвършен, трябва да включва всички достижения на всички възможни творения, - това не би могло да бъде, ако безсмъртният и абсолютен дух не замисли и не осъществи цяла дълга серия от творения, създавайки смъртни, крайни създания. Вечният, безсмъртен дух създава време вътре във вечността и помества в неговсичките си творения.

Във фантазията ми Създателят на Звездите, вечният и абсолютен дух, безкрайно съзерцава своите творения. Но, бидейки също така и смъртен и творчески аспект на абсолютния дух, той дава живот на едно след друго свои творения във времева последователност, съответсваща на собственият му път и ръст. На всяко свое творение, на всеки космос, той даваше време, свойствено само за него, за да може цялата последователност от събития, протичащи в него, да може да се разглежда от Създателя на Звездите не само вътре в космическото време, но и извън него, - от времето, съответсващо на неговият собствен живот и време, в което съществуват всичси космически епохи.

Странната фантазия или мит, овладели моят разум, предполагаха, че смъртният и творчески аспект на Създателя на Звездите е бил, всъщност, развиващ се, пробуждащ си дух. Но при това той трябва да е съвършени непостижим за човека. Моят разум, неимоверно натоварен от свръхчовешкото видение, не можеше по друг начин да обясни сам на себе си загадката на творението.

В моята фантазия аз бях убеден, че Създателят на Звездите като вечно същество е - съвършен и абсолютен. Но в самото начало на времето, съответстващо на неговия творчески аспект, той е бил божество-дете, нетърпеливо, поривисто, могъщо, но не всемогъщо. В негово разпореждане били всичките съзидаващи сили. Той можел да създава всевъзможни вселени, различни една от друга в физическо и умствено отношение. Но в действията си е бил ограничен от логиката. Тоест, той е можел да определи най-удивителни закони в природата, но не е можел, например, да направи така, че две по две да стане пет. Освен това, в началната фаза на съществуването му е пречела незрелостта. Той е пребивавал в детско невежество. Въпреки че безсъзнателният източник на неговия разум, осъзнато търсещ и творящ, не е бил нищо друго, освен неговата вечна същност, - съзнанието му поначало е било напълно подчинено на сляпата жажда за творение.

В началото веднага се е заел да изпитва своите възможности. Той отделил от себе си с определена цел, част от безсъзнателната си субстанция, за да стане тя оръдие на неговото изкуство. Така той си направил множество играчки - различни видове космоси.

Но безсъзнателната творяща субстанция на Създателя на Звездите не била нищо друго, а вечен дух, - вечен и съвършен аспект на Създателя на Звездите. По такъв начин даже в периода на неговата незрелост, коггато той извличал от дълбините си грубата субстанция на космоса, тя се оказала не безформена, а наситена с определени потенциални възможности: логичеси, физически, биологически, психологически. Понякога тези възможности влизали в противоречие с осъзнатата цел на Създателя на Звездите. Той не винаги е можел да им намери предназначение, не говорейки за това, да ги реализира напълно. На мен ми се стори, че на плановете му често им пречи самата структура на създадената от него система, но тя също предполагаше появата на все повече и повече плодотворни концепции. Моята фантазия ме уверяваше, че Създателят на Звездите постоянно се учи от своето творение, и може би, надраствайки го, се стреми към осъществяването на още по-грандиозни планове. Отново и отново, забравяйки за завършения космос, той съдзава ново творение.

Когато фантазията завладя разума ми, то поначало аз нееднократно изпитвах съмнения относно целта, която преследваше Създателят на Звездите, занимавайки се с творение. Аз просто не можех да повярвам, че отначало той изобщо не е имал ясна цел. И все пак беше именно така: той постепенно беше стигнал до нейното разбиране. В мен остана такова впечатление, че често той е творил напосоки. но с настъпването на периода на зрелост той е поискал да твори с пълна сила, напълно да реализира потенциала на своето оръдие, създавайки все по-хармонично разнообразие от все по-сложни произведения. И на мен ми се стори, че според това, как целта му става по-ясна, у него се появяваше желание да създаде такива вселени, всяка от които би съдържала някакво уникално достижение в областта на познанието и неговите изражения. Защото достиженията на творенията в областта на възприятието и волеизявлението бяха явно тези инструменти, с помощта на които самият Създател на Звездите, стъпвайки по вселените като по стъпала, ще се доближи до по-ясно съзнание.

И така, създавайки последователно творенията си, Създателят на Звездите се развиваше от младенческа към зряла божественост.

По такъв начин, той в края на краищата, стана /от гледна точка на вечното същество, какъвто той е бил и в самото начало/ основата и венецът на всички неща.

Моята фантазия, с типичният ирационализъм, свойствен на всички фантазии, ми представи вечният дух, като същество, което едновременно се явява причина, и следствие на неизброимите множества смъртни същества.
И по някакъв съвършенно непостижим начин, всичко смъртно, бидейки, в същност, плод на въображението на абсолютния дух, се явяваше необходим фактор за съществуването на същият този дух. Няма ли смъртен, няма да го има и вечния дух. Но аз не мога да кажа, какво представляваха в действителност тези объркани взаимоотношения: някаква важна истина или обикновена игра на въображението.


превод: делфин-хадзапи