– Сбърка, че дойде. Ще

ти бъде тежко. Ще изглеждам мъртъв, но няма да е вярно...

...Аз мълчах.

– Разбираш ли? Много е далече. Не мога да взема това тяло. Много е тежко.

...Аз мълчах.

– Но то ще е като стара изоставена черупка. В старите черупки няма нищо тъжно...

...Аз мълчах.

Малкият принц, Антоан дьо Сент-Екзюпери

Това е една от най-важните части на книгата. За много хора тази глава можеше да е написана и на суахили ¹

и пак щеше да има същия ефект. Защото за тях концепцията да се отъждествяват с бог е абсолютно извънземна и ненормална, да не говорим, че за някои е смъртен грях и богохулство. И все пак има малка група „хора на ръба“, за които в момента най-логичният, естествен път, e признаването на собствената си божественост.

Сравнявайки го с божественост, по принцип изкривява, ограничава и драматично редуцира многоизмерната уникалност и многопластовост на това, което е един Висш aспект. Тоталът от характери, емоции, сила и енергия, която той/тя/то Е. Затова гледам да избягвам тази порочна дума бог, но все пак се налага заради профанацията на обществото.

Множеството, освен че не желае, е и напълно неспособно да се самоизследва и познае, да прогледне истинската си същност, не просто Джон Смит, а онова уникално, блестящо и несравнимо (с нищо земно) по красота, сила и способности същество. Блестяща гигантска енергия, изтъкана от интелигентна, фина материя, пулсираща с взривяващите звуци и цветове на Космоса и еманираща мъдрост и вечен живот. Същество с грандиозен, немислим интелект и мощ, от чието цяло Джони е една капка. И точно както капката в океана не може да бъде само капка, а едновременно е и океан, така и Джони не може да бъде само Джони, а Е Своят Висш Аз. Който от своя страна също е капка от/и друг океан. И затова за обикновения човек е толкова трудно да приеме, че това ослепително, многопластово, ултраинтелигентно и могъщо енергийно същество Е самият той. Трудно е да се асоциираш с нещо толкова грандиозно, което дори не знаеш, дали съществува. Защото парадигмата, в която живеем, нарочно е устроена така, че да няма готови отговори. Няма книги, от които да прочетеш кой си и паметта ни за истинските „Нас“ е блокирана.

Не бива да се комплексираме и да се чувстваме неадекватни заради това, защото сме инструктирани (от висшия си аспект) просто да заспим още с „влизането“ си в земната виртуална игра. Ние сме се съгласили да забравим напълно своята истинска идентичност и всичко, което сме знаели до тогава и да се пре-програмираме в инвалидните матрици на мислене и поведение, царуващи на земята. И понеже повечето от нас влизат като бебета, това не е чак толкова трудно. Всяка институция и местна култура подпомагат процеса по загуба на паметта и колкото повече години минават, толкова по-лесно става. Всеки най-малък спомен или просветление в детството биват много лесно игнорирани, поради така нареченото „прекалено активно детско въображение“.

Понеже въображението заплашва дисфункционалността на този свят, то бива потискано от възрастните, веднага щом детето стане податливо на „възпитание“. Това, което родителите не успеят да смачкат и изтръгнат от „прекалено“ артистичните си деца, образователната,

1 Суахили (или Кишуахили) е говоримият език на някои етнически групи, обитаващи части от бреговете на Индийския океан, от Сомалия до Мозамбик; той е също така местният език на голяма част от източна Африка и Конго

здравната система и обществото като цяло идеално свършват, тъй като това е тяхната специалност.

Накратко, ние трябва да минаваме за „местни“ и възможността да се преструваме на такива не съществува. Пълната нефункционалност трябва да бъде постигната, преди нашата работа да започне. Ние трябва да бъдем смачкани и нашият дух напълно потиснат, за да можем да инициираме процеса по събуждането. Когато започне този процес на припомняне, иронията и хуморът все още не са толкова очевидни. Цялата процедура включва събуждане/изтрезняване и осъзнаване на нашата истинска идентичност, последвано от забравяне/игнориране на онова, което сме научили до този момент, за да си спомним какво всъщност сме знаели преди да се инкарнираме тук. Хуморът се състои в това, че трябва да захвърлим тази толкова скъпа ни персонификация и това „знание“, които с труд и упорство сме събирали с течение на години в този си живот. След като сме били дълбоко заспали, от нас се очаква да се събудим също толкова дълбоко... Това е моментът, в който да разглобим и захвърлим шаблоните на фалшивата си идентичност, да забравим всичко, което сме научили в този живот и да се хванем здраво за онова, което винаги дълбоко сме знаели. И така започва грандиозният, великолепен процес на трансформация. И този процес е сега и тук.

Много хора се питат, защо като Висш интелект бихме си избрали такъв мъчителен маршрут, за да достигнем желаната дестинация. Причината да се чудим е именно тази, че сме били твърде дълго на Земята и естествено сме абсорбирали типичния ѝ, нефункционален начин на мислене. Просто дръжте перспективата, че тази планета не е модел за рационално мислене и това, което тук минава за ‘нормално’, сигурно „смразява кръвта“ дори на Универсалния Ум.

Необходимостта да се абсорбира и усвои до гениалност идиотизма на тази планета е с цел, да може „легитимно“ да се разградят нейните шаблони. Всеки друг метод би означавал инвазия или насилие. А ние не насилваме. Ние просто придобиваме легалното право да променяме. Никой няма право да влиза в нечий свят и да застрашава неговия привиден хаос, без да е живял в тези условия. Затова се раждаме тук и моментално заспиваме, за да опознаем лично този тип съществуване и така да можем успешно да разградим шаблоните му.

Правилата на играта наречена „Живот в 3D“, налагат сам да се „събудиш“ в съня, в който си потънал и да намериш отговорите. Само това би могло да те изкара от конвейера и дори смъртта не може да преодолее невежеството. Но въпросът не се състои просто в това да избягаме от тук, а да позволим на повече знание и Светлина да проникнат в нас. Ако си мислите, че когато умрете, непременно ще узнаете кои сте, то зад ъгъла ви чака сериозна изненада. Много от нас ще се лашкат из астралните пластове, там, където тяхната вяра или съмнения ги захвърлят. Във виртуалния ад, който сами са сътворили. Събуждането става само с много стотици и хиляди животи в човешки тела и психическия и емоционален опит, който те ни осигуряват. Неминуемо се минава през много експериментиране и дълго лутане в двете полярности, докато най-сетне лампичката светне. Тази книга не е отговор на въпроса „кой сте?“, а е инструмент за онези, които търсят отговор на този въпрос, за да могат сами да открият пътя, който води до тях.

Повечето хора са дълбоко упоени и вярват, че са просто торба с кокали. Те не могат да допуснат, че са фантастично и блестящо енергийно създание, част от Универсалното Цяло. Удивителното обаче е, че може да допуснат същата сила, мощ и интелект у външно същество, някой си бог. Защо? Защо човек автоматично изключва възможността сам той да е божествен и защо също така автоматично е готов да отдаде силата и енергията си на външно божество? Много просто. Защото е програмиран и манипулиран в течение на милениуми, което постепенно е прераснало до само-програмиране в определени шаблони на вяра и убеденост, които го държат илюзорно разделен от Цялото. Все пак, нали това е целта – да усвоим типичното, дисфункционално мислене, доминиращо на тази планета...

Затова милиарди човеци падат възнак в преклонение пред всемогъща сила, която е някъде, вън от тях, в съмнителна локация. Сила, която никога не са виждали, за която само са чували, чели, но въпреки това дълбоко почитат, пред която се прекланят и от която най-вече се страхуват. Това е техният свят, тяхното ежедневие. Те вярват в Бог, огромно, всемогъщо, отделно същество, там, някъде „горе“ и неговата безмерна сила ги плаши и успокоява едновременно. Защото за тях Бог е най-великият им шанс и потенциално – най-големият им съдник.Те живеят според божите канони, опитвайки се да спечелят Бог на своя страна. Привидно, разбира се, защото повечето живеят точно както трябва, а именно както им идва отвътре и според природата и съзнанието си. Но си въобразяват, че ако външно демонстрират приличие (спомнѝ си главата за морала) и никой не вижда мислите им, това е богоугодно и те са праведни. Ако удовлетворяват прищявките на Бог, имат шанс да бъдат богопомазани и евентуално един ден да се сдобият с райски адрес... завинаги. Те внимават да не ядосат Бог, защото изглежда, според техните представи (разбирай – религиите), той е лесно раздразним, параноичен и отмъстителен невротик, който бързо сменя настроенията си като менструална жена. Те не искат да изпитат гнева на този Бог и затова влизат в храмове, падат на колене, кръстят се, молят се, принасят му дарове, богоговеят и същевременно се преструват, че живеят богоугодно. Сякаш можеш да скриеш мислите си от Бог, ако той съществува!? Наивници... Мислите се виждат, проумейте го! Вече обяснихме в главите за материята и съзнанието, че всичко е материя, енергия и съзнание едновременно. Ако вече са се появили в главата ви, още преди това мислите автоматично се появяват в друга, по-фина плътност. Затова намеренията са важни, а не показността. Не е важно какво поведение демонстрираш, а какви мисли раждаш. Не какво правиш, а защо го правиш.

Съществува и бремето на така наречената „Духовна Значимост“, като „Месия-комплексът“ например. Това е капан, в който е по-добре да не попадаме. Проблемът на Духовната Значимост е това, че е суб-продукт на Духовната Амбиция и като такъв, наша духовна амбиция би трябвало да бъде да го отбягваме. Действия породени от духовна амбиция са лишени от духовност. Те могат да свършат само в отклоняване от мисията ни и от там – разделянето ни от Универсалното Съзнание. Духовната амбиция само може да омаловажи и редуцира онова, което вече сме. Ако си дух, а искаш да бъдеш духовен, това не е ли като да си златен, а да искаш да бъдеш позлатен?...

Това не значи да избягваме всичко, което би имало духовни последствия. Но оплитайки се в мрежите на собствената си „важност“, може само да ни доведе до идентификация, която е далеч по-малко, отколкото всъщност сме. Ние имаме една единствена важна мисия тук, да въплътим духа, който есенциално представляваме. Ако се отклоним от това си предназначение и се загубим във „величието“ на нашата персона, ще загубим следите на своята истинска същност. Запомнете, ние сме тук, за да станем плътно изражение на нечий Дух. Нищо, което бихме направили или казали, не е приемлив заместител на това кои сме наистина!

Или накратко, съобщението е: колкото и както и да се преструваш на духовен, няма никаква полза за духа ти. Защото нищо не остава скрито в духовната сфера. Санитизирай мислите си и не си хаби енергията в духовни амбиции, защото те не те правят по-духовен, отколкото вече си.

Спомням си епидемията от идиотски демонстрации на религиозност в началото на 90-те години у нас, в зората на „демокрацията“, когато мутренската култура беше в апогея си и низшите и животински инкарнации се изтрепваха помежду си като пилци. После си устройваха грандиозни театрални погребения, непременно в черкви, понеже са много „религиозни“ и спазват божите закони. Тежки траурни процесии от обръснати стада „мен ин блек“ с дизайнерски цайси и гигантски свещи в ръка (че колкото по-голяма ми е свещта...), подсмърчащи след скъп ковчег в златен обков. Баси вица! Концентриран мини-космос на гротескната картина на вероизповедниците по света. Лицемерие, лицемерие, лицемерие! Така е

с милиони и милиарди хора. И ако това е свободният им избор, кои сме ние, че да им пречим да изразяват свободата си?

През цялото това време, тих и търпелив като вол, у човека спи единственият, който го е грижа за него – истинският Бог – истинският Аз... Най-близкото нещо до Бог, което всеки индивид има шанса да познае. Той е неосъдителен, толерантен и по интелект и сила не отстъпва на онзи от илюзиите на хората. Той притежава изумителна сила и способности, нечувани и невъобразими за ограничените схващания на обикновения човек и все пак ще обитава търпеливо у всеки от нас, в очакване сами да го открием. Той е ненатрапчив, мъдър и с невероятно чувство за хумор. Явно – и неизлечим оптимист.

Еони той ще се набутва в множество тела и ще се подлага на невероятни изпитания, с една едничка цел, един ден Джони да се събуди и си спомни, че е тръгнал за някъде. Като малкото момченце, което майка му е пратила до близката фурна за хляб с 50 стотинки в шепата и то се е отплеснало да играе футбол с приятелите си. Това сме ние хората. Заплеси в космическата ни Одисея... Тези животи са само една малка спирка и когато малкото момченце се събуди, ще поеме отново дългия път, за който е предназначено. За него няма друга алтернатива, освен да се събуди. Все някога... Принципно никой не се развива много с подсказване, но самата дума събуждане вади очите, нали? Колко повече да ви се подсказва? Сглобявайте пъзела!

Този идиотски бънджи скок, който Аз прави многократно, е една лудост, концепция немислима и невъзможна за дешифриране от съзнания, които не са развити на същото или по-високо ниво. Той приема предизвикателствата и се хвърля, образно казано, „надолу с главата“ в бездната, за да открие, че се е набутал в нещо тясно, неудобно, ревящо, безпомощно... затвор от плът и кръв. Травмата е неописуема... Всичко, което е могъл да прави досега, е вече невъзможно. Цялата свобода и сила, които е притежавал, брутално са му отнети. Напълно дебилизиран, той е оставен на благоволението на някакви странни, досадни същества, които го пипат, правят гротескни физиономии и мучат срещу него с идиотски звуци (Той намира това за отблъскващо... не могат ли да комуникират с телепатия?... Искам да бъда оставен намира!...), завират му някакви бълвочи през малък отвор... хммм, не е чак толкова лошо, при това май съм гладен... гладен? Какво пък беше това?... Откъде знам, че съм гладен?... Май и друг път съм бил гладен... Ииииюууу... и каква е тая лепкава каша, дето излиза през другия ми отвор, пфуаааа, каква смрад! Къде съм, защо съм тук, какво става с мен? Какво е това отвратително, нелепо, неудобно нещо, в което съм напъхан? Не мога да правя нищо, дори не мога да се движа... Затворен съм. Къде съм? Помооощ! Искам да се върна... не искам да оставам тук... Никой не ме чува, по дяволите, ще трябва да се приспособявам... Защо всъщност дойдох? Съвсем забравих... откъде дойдох... Идвал ли съм изобщо от някъде? Кой съм?... Какви са тези цветни дрънкулки, дрънчат интересно, занимателни са, когато няма какво да правиш... Странно, започват да ме омотават с някакви пластове материя, един връз друг, задушно е... Къде ме водят? Навън... Навън небето е синьо и някак студено... Возят ме в нещо. Приятно е, унасям се... Над мен пожълтелите листа бавно танцуват предсмъртния си валс, люшкани от вятъра насам-натам. Поезия! През арката от дървета се промъкват последните есенни лъчи и стоплят съществото ми... Почвам да си припомням. Светлината... Светлината... Напомня ми за дома. Там е светло и топло. Искам да се върна... Изглежда съм роден през есента... Роден? Есен? Мисля, че разбирам... Какво става с мен? Нищо не разбирам, уааааа, уаааа...

Амнезията, конфузията, страданието на това невероятно същество, току що населило едно бебешко тяло, е неописуема и винаги извиква у мен смесени емоции... Аз съм способен да се слея с него и да изпитам неговата драма... вече съм го правил толкова пъти... Струва ли си? Да, определено...

...Постепенно израстъците ми се удължават. Имам си четири, а понякога и пет... Разглеждам си ги с интерес... Успоредно с това паметта ми загрубява и се уплътнява, мъглявите спомени за дома са вече заключени зад тежки железни врати... Съществото ми кристализира. Не помня нищо, не знам кой съм. Впоследствие научавам, че се казвам Джони...

- Кажи сега, маминото, Джо-ни!

 

- Зо-ни...

Оф, не мога дори да говоря същия език като тези същества... Знам, че се казвам Джони, елементарно е... Защо тогава не мога да го кажа? Дразнещо е! Времето минава много бавно... времето минава. Ха, има време!... Как не бях забелязал! Колко интересно, там, където бях преди... където съм... все още съм, нали!? Там нямаше такова време или поне не „минаваше“... а имаше ли въобще „там“?...

Днес е първият ми учебен ден... аз съм малкият Джони, първолакът, разбира се, че съм. Нещо все пак човърка дълбоко в паметта ми. Е, няма значение, защото тук има много приятелчета и искат да си играем.Толкова е весело. Ще оставя това, което ме тормози за по-нататък... Всъщност, понякога времето тече много бързо... Това момиче е интересно, тя също ме гледа, явно ме харесва. Усещам как кръвта ми пулсира... изчервявам се, усещам и други неща, които няма да кажа... Странни, хубави неща, но не знам защо ме е срам да говоря за тях... Всички ли са като мен? Всички ли изпитват такива неща? А родителите ми? Не са ми казвали нищо за това. Ще трябва да се оправям сам...

...Оффф, спри тоя влудяващ брътвеж, нали ти дадох пари за тока, какво искаш пак? Децата, децата... стига с тия деца! Уморен съм... нали толкова ги искаше преди, а сега изведнъж се оказва, че и двамата сме ги искали. Не изглеждаше точно така, когато ми каза, че си бременна и ме гледаше с нещастния кравешки поглед (мълчание... въздишка), и после телепатичното: „Ще се ожениш ли за мен, или трябва да го махна... (всъщност нямам никакво намерение да го махам, а да те изнудвам с него и да ти вменявам вина, ако трябва да съм честна... но не съм.)“ ...О, да, махни го, каква чудесна идея!... Но защо от устата ми излиза друго, а не това, което искам да кажа... Защо не се раждаме с презервативи? Щеше да е много по-лесно... Да, да, ще се направя на пич и ще се оженя за теб, макар това да е последното нещо, което искам в момента. На 25 съм, по дяволите, искам да бъда свободен, не искам да се обвързвам! Не съм готов за деца... Аз самият съм дете. Стига с тия драми и шантажи... Това трябва да е съзнателно решение на двама зрели хора. Да, на двама. Уморен съм... не исках това... не харесвам този Джон Смит... Всъщност не мисля, че аз съм той. Има нещо дълбоко в мен, блед спомен за друг-мен-там, който загубих много отдавна... Зарових го в себе си – най-дълбокият гроб... Погребах истинския си Аз... Ще трябва да го намеря... Той е единствената ми надежда... Искам да изляза на чист въздух... да помисля. Чувам зад гърба си крякането: Къде съм тръгнал по това време... и бла, бла, бла... трябвало да пържа картофите във фритюрника... Не чувам другото, заглушавам го... Къде съм бил тръгнал?!? Където искам, ето къде... навън... където те няма теб... Красиво е, бяло, тихо... Снегът е натрупал бая тази нощ... Стъпките ми хрупат в тишината. Белотата блести на уличната светлина като диамантен покров... Вдишвам дълбоко... О, благодатна тишина... Тишината ме разбира, винаги солидарно мълчи с мен... Загребвам малко сняг в шепата си и правя топка, хвърлям я... усмихвам се... Има фасети от живота на Джони, които все пак харесвам... Като този момент – да усещам снега, да дишам зимата... Утре сигурно отново ще се видя с нея... Объркан съм... Когато съм с нея забравям всичко друго... Кожата ѝ мирише на... нея. Ръцете ми обгръщат талията ѝ, притискам я към себе си. Косата ѝ пада върху лицето ми, полъх на цитрусов парфюм... искам да потъна в очите ѝ, искам да потъна в нея... завинаги. Да забравя... Не искам да се връщам в панелната кутия с остъклен балкон и фритюрник... Не! Объркан съм... Обичам я... но не мога да бъда с нея... Трябва да се връщам, да пържа картофи във фритюрника, закъснях... Загасям цигарата, тъпча я гневно, сякаш тъпча страха си, тъпча този страхливец – това жалко същество, което ме спира да бъда себе си... ненавиждам го! Какво става с мен? Защо животът ми е толкова объркан...? Усещам се толкова сам... уморен... Кой съм аз...?с милиони и милиарди хора. И ако това е свобод
ният им избор, кои сме ние, че да им пречим да изразяват свободата си?