КАК СТАНАХ ЧИРАК НА ШАМАН В ПЕРУ

 
Разказ на 26-годишната Мила Банкова

Мария Бончева



В прикритието на нощта, сред тропическата растителност шаманът раздава гъста напитка на присъстващите. След няколко

минути всички, дошли да търсят лек, ще попаднат под въздействието на отварата „аяхуаска”. Тя ще поведе участниците към дълбините на съзнанието и отвъд. Помощник на индианеца в Перу е 26-годишната българка Мила Банкова.

Мила Банкова е една от многото млади хора заминали в търсене на по-добро образование и кариера в чужбина. Завършва степен бакалавър по междукултурни отношения в Милано и записва магистратура. Оглеждайки се около себе си обаче,

вижда само студенина и безразличие. Западът й става все по-чужд. Преди да се обърка в ситуацията, тя решава да замине за Перу. Когато пристига в непознатата страна, при нея сама идва „златната рибка”.

Запознава се с италианеца Алесандро, който живее в Перу. Той е организирал малка асоциация, финансирана от негови приятели. Занимава се с благородната мисия да помага на бедни деца от местни племена. Тъй като работи сам, а има нужда от помощ, предлага на Мила да му помага.

Така през 2006 г. започва невероятната история на младата българка в необятните джунгли на Амазония. Още щом пристига в Пуерто Малдонадо, 30-хиляден град в подножието на Андите, Мила разбира, че е намерила мястото си.

„Влюбих се в джунглата и джунглата се влюби в мен”

– с блясък в очите споделя Мила. Местните хора са слън чеви, усмихнати, добронамерени – вероятно заради тропическия климат. Там човек трудно може да изпадне в депресия дори през дъждовния период.

Въпреки това Пуерто Малдонадо не е безопасен. Вихри се контрабанда с петрол, злато и... чесън. В Бразилия има недостиг и ценната суровина се пренася нелегално през границата.

Заедно с италианеца Мила живее в най-бедния квартал с незаконни преселници. Те прииждат от други части на Перу в търсене на по-добри условия, но на практика заменят една мизерия с друга. Мила и Алесандро се опитват да им помогнат. Особено на децата. „Моята война е война с усмивки. Най-лесно е да ви разкажа за трагедията там, но усмивките са по-ценни”, споделя Мила. Тя помага на малките индианчета да развиват въображението си, да са нахранени, намира им преподаватели в училище, грижи се да не спират да се смеят.

Безрезервно отдадена на социална дейност, българката дори не предполага в каква невероятна посока ще я тласне съдбата. По молба на своя приятелка Мила се свързва с местен шаман - Мануел. Двете отиват при него късно вечерта, за да участват в т.нар. сесии или церемонии. На тях шаманите лекуват потърсилите помощ чрез напитка, наречна аяхуаска.

Тя е силно горчива, мътнокафява на цвят. При описанието на специфичния привкус Мила потреперва и обяснява:

„Контактът с шамана не беше търсен от моя страна.”

Въпреки това между тях се получава силна връзка още при тази първа среща. „Много бързо се сближихме, все едно се познавахме отдавна”, спомня си българката с лице на индианка.

Щом започва действието на отварата, Мила “вижда” огромна бяла змия, която се приближава към нея и се намества върху главата й. Въпреки размерите на боата страх не се появява. Обратното – завладява я чувство за сигурност.

Змията обещава да я пази и да й помага.

Виждала е още две животни – паяк и орел. Те също й помагат. Обяснява, че паякът е енергията на жената, която плете живота. А орелът идвал, когато има проблем. „Мога да ги викам винаги, мога да изпадна в такова състояние, без да съм пила, но не е толкова силно.“

После Мила вижда боата и в краката на шамана. Получава усещането, че помага на лечителя да осигури защита на останалите участници.

След края на многочасовото приключение из дебрите на непознатото Мануел предлага на момичето да идва по-често и да му помага. Посещенията се зареждат едно след друго. На сесиите присъстват всякакви хора – малки деца, семейства, 80-годишни старци, с физически и емоционални проблеми. Аяхуаска е медицината на джунглата. Мануел помага на всички безплатно. Който желае, му оставя каквото и колкото прецени. В началото на Мила не й е лесно. „Първите пъти преминаваш през страховете си. Това е добре, защото после не те е страх“, споделя тя. Понякога се повръща, когато човек срещне своята тъмна страна. Чрез физическото изчистване се преминава отвъд мрака и страха. Изхвърлят се токсините от тялото. Дава се свобода на визията.

Мила се научава да контролира виденията, предизвикани от питието.

Вижда болежките и проблемите на другите. Това я уморява много и не иска да ходи толкова често, но шаманът настоява.

Двамата работят заедно в продължение на една година, а един месец момичето прекарва в дома му по негова покана.

Семейството живее скромно в дървена постройка. Мила се сприятелява с дъщеря му.

Мануел й показва лечебни билки, разказва й за аяхуаска. Това е особен сорт лиана. Тя е основната съставка на питието и затова то носи нейното име. В превод аяхуаска означава лиана на смъртта. „Това е, защото тя помага на човек да преодолее страховете си. Превежда ни през тъмнината. Разширява кръгозора ни“, успокоява Мила. В отварата се слагат още листа от чакруна – те дават визията, и кора от дървото шиуауахо, която засилва имунната система. Въпреки че има пълно доверие на своята помощничка, Мануел й разкрива точните съставки чак при последното й посещение, преди да поеме към родината.

Двамата отиват в гората, за да набавят лечебните растения. След часове ходене стигат до изсечен до голо участък.

Така в джунглата си осигуряват земеделска площ. Под труповете на дърветата откриват дълго парче лиана. Вземайки я за отварата, те я спасяват. Самата лиана има дух, духът на бялата боа. Има и специално отношение към всеки един човек – „или те обича, или те хока здраво“. Или изобщо не дава ефект.

Мануел я нарича „докорсита аяхуаска“ – лечителката.

Той умее да призовава духа на бялата боа чрез песни. „Когато го питах какво се пее, ми казваше по дума на месец - повдига вежди Мила. – Напевите му са неразбираеми, защото са смесица от диалекти. Целта е да не станат инструмент в устата на злонамерени хора.“

След като намират всички съставки, двамата се заемат с приготовлението в къщата на шамана. Процедурата отнема часове. Лианата се натрошава и заедно с листата и кората се слага в голям казан с вода. Ври на бавен огън, докато остане около литър гъста течност. От нея са необходими само няколко глътки, за да подейства.

По време на сесиите, щом започнат визиите, шаманът пречиства лошите енергии около хората.

Учи Мила, че болестите произлизат изцяло от мислите. Ако човек не изчисти съзнанието си, болестта се проявява и на физическо ниво. „Когато някой получи по-добра визия, когато види хубавото, започва да се лекува. Пред очите си съм виждала как хората оздравяват“, разпалено разказва Мила и споделя за своя принос в лечителските сесии.

Понякога помощничката получава ясни прозрения, разбира кой от какво страда. Веднъж един огромен като скала мъж се уплашил като малко дете. Започнал да се тресе почти до припадък. Мила „вижда“, че му е необходима вода, но не за да я пие, а просто да я усети. Тя налива вода в съд и потапя ръката на изпадналия в ужас мъж. След края на сесията гигантът благодарил, споделяйки, че момичето му е спасило живота. Той буквално умирал и допирът с водата го върнал към живот. Мила е научила от шамана, че всичко е метафора. Най-често по време на церемония се отключват потиснати в подсъзнанието спомени от миналото – травми, обиди, недоизказани неща. Затова Мила вярва, че всеки е шаман. Всеки може да лекува сам себе си, стига да погледне навътре в себе си.

Ролята на Мила засега е да бъде наблюдател. „Мануел ме научи да съм пазител на енергиите. Но аз лично да водя церемония, не мога. Трябва да се върна да доуча, да направя магистратура“, смее се чиракът.

Сега Мила е в България. Издава книга с легенди и приказки, разказани от децата на джунглата. Все още търси доброжелатели и финанси за проекта, с парите от който ще продължи делото на асоциацията. Мечтата й е да осъществи контакт между българските деца и малките индианчета. Осъзнава колко препятствия може да има при реализацията на тази идея, но вярва, че няма невъзможни неща. „Човек има огромен творчески потенциал - на това ме научи джунглата и аяхуаска“, с широка усмивка завършва разказа си Мила Банкова.

Източник посочен няма