автор: Никола Виденов


За пръв път думата славяни – в смисъла на етнос, влиза в политическа употреба през 1593 г., като дотогава „slavi” е всъщност -„sclavi" (означаващо роби от латински) и тази дума се използва във византийските извори.
Няма НИТО ЕДИН роден или чужд извор, който да говори за покръстването на два народа - т. нар. “славянски” и български, а се говори само за българи и български народ (за повече подробности виж в интернет “ Колко народа покръства Борис “ от Никола Църцаров). Няма византийски извор, в който при преговори да се сключва договор със “славяно-българска държава”, а винаги се говори за българи и България. Също така няма нито един чужд или наш извор в който да се споменава за ПРАбългари и ханове, а навсякаде се говори за БЪЛГАРИ и владетелят на българите.

Термина СКЛАВИ от византийските извори се е използвал от църковниците-хронисти в смисъл на “роби”, “светлокоси роби”, или “нечестивци”, с който са наричали не-изповядващите официалната християнска вяра - арианите. Според възрожденеца Марин Дринов, както и д-р Ганчо Ценов, славяните са всъщност траки. На подобно мнение застава и изследователя Йордан Табов. Интересен факт е, че антропологическите черти на т. нар. “славяни” и траките е смайващо еднакъв. Изследователите са на мнение, че след покоряването им от Рим, траките започват да бъдат наричани и “склави”, а част от тракийските племена се изтеглят на север и след векове нахлуват обратно на Балканския полуостров, но вече назовавани като “склави” (светлокоси роби) и “нечестивци” от църковниците-хронисти. Българската история от 866 г. когато се налага насилствено официалната верска доктрина на Византия (т. е. през 866 г. Борис провежда препокръстване) та чак до наши дни е била фалшифицирана от гръцките хронисти, българските и руски църковници, и чужди историци в по-ново време в услуга на панславизма.

Славянин от 20 век. Грешката е вярна

Странно защо в учебниците по история няма нито една автентична рисунка на “славяни” или “славянски войни”, така добре описвани иначе от византийците? Изображението на славяните в нашите учебници са “съвременна” () рисунка (виж например учебника по история за 5 клас на изд. “Просвета”.

Историците така и не успяха да открият автентично „славянско” селище а посочените като такива са само от предположения.

Никой поклонник на славянската идея не може да обясни откъде идва “етническият бум” при т. нар. славяни, като през същия период в Европа са засвидетелствани няколко чумни епидемии включително и в местата обитавани от “славяните”.

Славянската идея е възприета от българската интелигенция през началото на XIX век в периода на българското Възраждане под влияние на умелото руско внушение и манипулиране на историческите факти, като начин за разграничаване от гърците и турците. През периода на турското робство както е известно Вселенската патриаршия (доминирана винага от гърци) не признава българите за отделен народ, а ги нарича “румелийски” народ, което се възприема и от Османската империя.

Показателно е, че славянската идея започва като така наречената ИЛИРИЙСКА ИДЕЯ. Същността й има политически адрес и най-кратко има за идея, че с името "илирийци" се наричат всички народи, населявали в античността земите, които през средновековието били „славянски”. Илирийската идея става платформа на всички участвали в плана за „освобождението” на всички балкански християни – т. н. „южни славяни”.

За създател на илирийската идея се сочи хърватина Винко Прибоевич от остров Хвар, със издаденото от него през 1532 г. във Венеция „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни”, което търси идеологическа формула, за да оглави „славянското” множество, изгубило държавната си независимост при падането на българското и сръбското царство. Но ренесансовата илирийска идея е изпълнена по онова време с конкретно политическо съдържание - подготвяната война срещу Османската империя. На 14 април 1595 г. австрийският император провъзгласява, че приема под своя защита християните в Босна и съседните й земи. По това време той още не говори за освобождение на всички „славяни”.

Особено силно въздействие върху представите на съвременниците оказва амбицията на хърватина генерал Охмучевич, родом от Дубровник, пълководец в испанската флота, който съумява да се сдобие с поредица фалшифицирани грамоти и привилегии, като се изкарва потомък на деспот Хрельо (същият, който е погребан в Рилския манастир!). По негова поръчка, се изготвя мистифициран сборник с гербове уж от времето на Душан, в който придобива визуален образ идеята за Илирия, уж осъществена в миналото от Душан, цар от „словенска” кръв, който заповядвал на десет кралства. Гербът на този „блестящ” според Охмучевич император е съставен от гербовете на всички земи които е владял. Този сборник с гербове, отнесен от специалистите към 1595 г., окончателно формира илирийската идея, като идея за възкресяване на Душановата империя, състояща се от десет кралства!

Окончателно „славянската” идея се формира под перото на абатът дон Мавро Орбини от Пиза (родом хърватин от Дубровник). През 1601 г. Мавро Орбини написва по поръчка книгата „Царството на славяните”. Книгата има дълго заглавие: „Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони (роби)” .. и още в заглавието: ... „и преди всичко се гледат успехите на царете, които някога са властвали в Далмация, Хърватско, Босна, Сърбия, Рашка и България”.

На българите е отредено последното място, а Орбини възприема сборника с гербове на генерал Охмучевич за автентичен (?!) и от него възпроизвежда гербовете на „словените” владетели на „южнославянските държави”.

Така в началото на българската история е отпечатан гърбът на българите от епохата на държавната им независимост – медальон с коронован изправен лъв. Малко по-късно сърби, руси и албанци ще присвоят българския двуглав орел като свой царствен герб.

В книгата си Орбини помества и две “осъвременени” според неговата визия рисунки на това как са изглеждали славните славянски войни.

Личната заинтересованост на Орбини е в пристрастието му да изтъкне Дубровник, като водеща „южнославенска” сила, а рода на покровителите си – Бобалевич, като велик и мъжествен род с дълбоко патриотично минало, политическа мощ и слава. Така в началото на книгата си Орбини започва с посвещение към благодетеля и поръчител на книгата: „Посвещение до негова Светлост, почитаемия монсеньор....” и после: „След като написах тази история на славяните по настояване на Ваша Светлост, при всичките улеснения и удобства, които щедро ми предоставихте, за да я доведа докрай, струва ми се, че сега е мой дълг да Ви я посветя преди да я публикувате – понеже е Ваше дело...”. И непредубедения читател ще разбере, че има нещо доста странно и съмнително в тази история, която се възприема и до сега от историческата ни наука като безспорен исторически извор, а шовинистичните залитанията на автора, се определят „като проява на горещия му славянски патриотизъм”, според наши и чужди специалисти историци и т. нар. слависти.

Така Орбини с лека ръка изкарва Скандинавия – люлка на „славяните”, за който народ се сетим, той е „славянски”: славяни са ...скитите, готите, амазонките са сарматки, което ще рече, че и те са „славянки”. Словени са победили Александър Македонски т.е. и той е славянин. Славяните са воювали с всички народи по света (?!), нападали Персия, властвали в Азия и Африка, воювали с Египет, накрая надделели над Римската империя, като завладяли много нейни земи. Или както „духовито” предлага сръбския изследовател Н. Радойчич, тази част от историята на Орбини можем да озаглавим „Словени са всички и навсякъде”.

В книгата са дадени в образци и двете „словенски” азбуки – глаголицата и кирилицата. Но тук се получава нещо странно - той сочи католическия Св. Йероним за създател на „славянското” глаголическо писмо, наречено „буквица”. На него приписва и съставянето на „славянското” богослужение (?) и навсякъде българския принос липсва, а за делото на Кирил и Методи не става и дума.

През 1595 г. Русия още не е Велика сила и не е съпричасна на илирийската идея, а отскоро е завладяла Казан, и е покорила волжките българи, за които Орбини не казва нищо. Ще минат само 100 г. и илирийската идея ще продължи да се развива като панславянска доктрина, лансирана от гръцкото духовенство със сръбско “посредничество” на Петър І Велики. За известно време тя ще има формата на т.нар. гръцка идея при руската императрица Екатерина Велика с идеята, че Русия, като най-голяма „славянска” империя трябва да покровителства всички „славяни”, и да ги освободи от турците, както и да възстанови Византия. Според плана синът на Екатерина Велика, който говорил зле на руски но затова пък на отличен гръцки (защото е възпитаван от гръцки придворни велможи) трябвало да стане император на вече възстановената Византийска империя. Никъде в този план не се споменават българите, камо ли да става и дума за освобождението им.

Руското издание на „Царството на славяните” на Орбини излиза в Петербург през 1722 г. по „повелението” на император Петър І Велики под заглавие: „Книга историография початия имене, славы и разширения народа славянского....” и пр. Твърде показателно е, че книгата не е превод на пълния италиански текст, а е съкратена „адаптация” направена на руски език от.... сърбина граф Сава Владиславович – деен дипломат, най-близък съветник на император Петър I, в балканската му политика. Най-вероятно това ще да е човекът дал идеята на Петър І Черно море да стане “вътрешно руско море”, а Русия да завладее всички “славянски” земи.

Паисий Хилендарски намира екземпляр от руското “адаптирано” издание в библиотеката на сръбската архиепископия в Сремски Карловци по време на краткия си престой там през 1761 г., и широко се ползва от него като сигурен източник (!?). Затова и неговата история е логично да е озаглавена „История славянобългарска”.

Защо обаче официална българска историческа наука и до сега премълчава и не забелязва, че историята на друг католик - францисканския монах Блазиус Клайнер издадена година по-рано от Паисиевата - в 1761 г. е озаглавена „История на България” и в нея липсват тези “славянски” залитания и акценти? В тази книга за славяни се споменава мимоходом точно 11 пъти и то като за съпътстваща и незначителна роля, на хора увлечени от събитията в които водеща роля имат българите.

Също така първото печатно издание на историята на Христаки Павлович, която всъщност е преработка и допълнение на Паисиевата е издадена през 1844 г. и е озаглавена “ЦАРСТВЕНИК или ИСТОРИЯ БОЛГАРСКАЯ” (но не и славяно-болгарская).

В книгата на Орбини поради пристрастие или нещо друго, българите са представяни като разорители, грабители и убиващи жестоко! В такава светлина се описват цар Калоян и победите му над латините, както и на цар Самуил над гърците. В описанието за сърбите и византийците обаче, думите употребени за българите, като „жестоко” и „разорение” са спестени.

В описанията си Орбини стига до абсурди като заявява, че “....българите се възгордели повече от всякога, защото вкусили от радостите и богатствата на латинците(!?) и като завзели някои техни земи, веднага продължили напред..” и още за българите “..този тъй войнствен народ да не е показал вродената си жестокост “ и “.. Тази тяхна страшна жестокост, заедно с другите, изпитал върху себе си и император Балдуин”...



Панславизмът тръгва с основната идея, че руските “славяни” трябва да завладеят първо Османската империя, после Европа и накрая целия свят (!!), което се разбира от Азовския завет и “Начертанието” на Петър І Велики, както и “Начертанието” на Екатерина ІІ Велика.

Това е доктрина възпрепятствала българската държавност, набивала комплекс за малоценност и донесла неизброими страдания и геноцид над българите. Нейни проявления са и до днес македонизмът, политиката на Гърция за гърцизиране на българите в Беломорието и Албания (и до сега), кражбата на българското сирене, кисело мляко, българския фолклор и танци, и обявяването им за “елински,” издаването на помашко-гръцки речник, както и толерирането на татаризма и до сега в Руската федерация. От времето на Петър І Велики чак до края на ХХ век Русия ще глези и толерира Сърбия, Гърция, Влашко (Румъния) за сметка на България и ще води политика на купуване на българската интелигенция с цел славянофилията (русофилията) да бъде еталон в България. За разлика от България на Сърбия ще се отпускат милиони рубли само за да се стимулира сръбско национално освободително движение против Турция, а Сърбия ще стане основния проводник на панславизма (антибългаризма).

За това колко Русия е “безкористна” освободителка говори дълбоко премълчавания факт, че българският народ е принуден да заплати “Освобождението” си.

В брой № 2 на Държавен вестник от 10. 01. 1884 г. е публикуван следният Указ № 1144. “Ний Александър І С Божията милост и народна воля княз на българите Провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер. Войски, съгласно с определението на Берлинский договор”. В пълния тескт се описват размера и сроковете за заплащането, където “безкористната” помощ е определена на 10680250 книжни рубли и 43 копейки, което по онова време се равнява на 32,5 тона злато. Както добре се вижда заплаща се окупацията а не освобождението, както впрочем си пише и в Манифеста на Николай І от 1877 г. за обявяване войната срещу Османската империя, който документ и до сега официозната ни историческа наука не смее да покаже защото от него става ясно, че на България се отрежда ролята на “Задунайская губерния”.

. . .

В неистовото си желание да унищожат българите, гърците в лицето на Йоан Кантакузин докараха турските орди на балканите и това наследство още ни тежи.