Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.09.2011 01:12 - БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ 1 част
Автор: hadzapi Категория: Лични дневници   
Прочетен: 929 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 19.09.2011 01:14


автор: Фархат Габдул–Хамитович Нурутдинов

превод: Ради Панайотов


(Статията на Фархат Нурутдинов “Българите и световната цивилизация” е приложение към книгата на Бахши Иман “Джагфар Тарихъ” – свод древнобългарски летописи, издадени в гр. Оренбург през 1993 г. Тази статия е написана през 1979 г. въз основа на откъси от изгубената в началото на 80-те години на ХХ век книга на Мохаммед-Гали “Хон китабъ”.)


Благодарение на някои историци-фантасти у читателя се е изградила представа за българите като народ-домосед, тихо и кротко живял в глухия горски район при сливането на могъщите реки Волга и Кама. Но това мнение представлява дълбока заблуда, нямаща нищо общо с истинската история.

В действителност, държавата на българите в продължение на хилядолетия е обхващала огромна територия от Дунав до Енисей, а размахът на българските разселвания, походи, експедиции и търговски пътувания е бил още по-широк: от Париж и Рим до Хуанхъ и Америка, и от Исландия и Северния Ледовит океан до Египет и Индия. За това свидетелстват най-древните български хроники, съхранили се в летописния свод “Джагфар тарихъ” (1680 г.) на Бахши Иман, а също така италиански, френски, немски, китайски, испански, скандинавски, гръцки, месопотамски, индийски, средноазиатски, египетски, персийски, арабски и други източници. Същото подсказва и едно от прозвищата на легендарния прадед на българите – Хишдек (Иштяк), означаващо “човек, често сменящ местоживелището си, пътешестващ много”.

Най-пълно за древните българи, за обичаите и митовете им, е разказал в своята книга “Хон китабъ” великият български поет Мохаммед – Гали (извадки от неговия труд са стигнали до нас в летописа на Гази – Баби Худжи) и затова по-нататък ще се опираме на неговите данни.

Според Кул Гали още преди 35 хиляди години огузо-тюркските и сакланските (североиранските) прадеди на българите са населявали Волго-Уралието, което те наричали Ара (Арья) или Ура (от това название са произлезли думите Туран, Урал, арья, иран – ирон, бойните викове “ура”, “уран” и др.). Себе си те наричали жители на Ур – арья (арийци). Крайния Север на Ур предците на българите наричали тун къръ – “замръзнала степ” (от тук – “тундра”), северните лесо-степни области наричали чулман, горските области – урман, южната лесо-степ – себер (от тук – названието Сибир и българският род Себер), степните области – кър, а южните, пустинните – кубе, кум.

Отначало, през Ледниковата епоха, арийците живеели в пещерите на Уралските планини (както показаха изследванията на Казанския учен Фирдаус-ханум Салихова) и се сражавали с “потомците на злите духове” – убирите (човекоподобни маймуни). Когато ледникът започнал да отстъпва, хората населили и равнините на Волго-Урал. Но благодарната памет за гостолюбието на Уралските планини, които още от самото начало наричали Арал (Урал), завинаги се е съхранила в сърцата на българите и е прераснала в преклонение пред планините.

Спомен за Ледниковия период българите са съхранили и в мита за добрия дух (диу, див) – алпа (алъпа) Мардукан–Карга (карга на български означава и “грак”, и “гарван”). Веднъж, разказва тази легенда, злите духове – йореги (джинове), начело с господаря на Подземния свят – Албасти (Тама или Тиме-Тархан), решили да погубят хората и издигнали висока стена, закриваща Слънцето. На Земята се възцарили мрак и студ, тя започнала да замръзва и всичко живо на нея – да гине. Тогава добрият алп Мардукан–Карга, заедно със синовете си Сак и Сок, започнал да руши “стената на джиновете”, но след известно време лъчите на близкото Слънце започнали да го обгарят. Тогава той изпратил момчетата в къщи за мед, който можел да ги защитава от изгарянето. Но Сак и Сок се изплашили от опасността и се скрили в нощта. Четиридесет дни ги чакал Карга, а след това сам разбил стената. И пламнал от огъня на Слънцето, но светлината и топлината се върнали върху Земята и я съживили. Жената на Карга – Чак-Чак, проклела децата за измяната към баща им, а Всевишният завинаги ги оставил в света на мрата. Сак и Сок се разкаяли и искат да измолят прошка от майка си, летяща заедно със Слънцето, но не могат да прекрачат границата на мрака и да я догонят. А душата на алп Мардукан, по волята на Твореца от онези времена насам живее в един от гарваните (враните), които всяка година през пролетта долитат във Волго-Урал . . .

Преди повече от 15 хилядолетия се е образувал съюзът на седемте арийски (огузо-тюркски и саклански) племена, който нарекли идел, “седем – иде, племена – ел”. Главното занятие на арийците-иделци отначало бил ловът на мамонти (аслан), космати носорози (аждаха), на елени с големи рога (ямал), китове и тюлени (байгул), моржове (суаждаха), зубри (атбуга), пещерни мечки (абада, наричани понякога и убър, убри). Затова прадедите на българите дълбоко уважавали опитния нощен ловец – вълка. Отначало иделците наричали вълка маг (мак, мек, мог), но след опитомяването на кучето, започнали да го наричат магол, “маг – цар (ол ~ ал)”, а кучето – емек или оймек – “домашен (е ~ ой) вълк (мек)”. Постепенно вълкът започнал да се счита за добър див – алп, прадед и пазител (тотем) на иделците. Алпът Вълк бил дух на Луната, на лова, дарител на слава, успех, победа (барин, барън) и власт (трун), поради което иделците му дали не малко имена: Магал, Булг – “Черния, Тъмния” (тъй като Вълкът бил нощен ловец), Барин, Барън (тоест даряващ барън – победа), Син (Чин, Тин), Синби, Синдиу, Айчин (Афшин) – “Лунен Чин”, Хон (Хин), Кур (Гур), Бури (Буре), Айбури – “Лунен Бури”, Мамил (Мамли) – “Хранител” . . .

По-късно, когато българската общност опознала южните райони, където господствали “ловци” от семейството на котките, българите придали на алпа Вълк способността да се превръща и в лъв (барс, леопард), и започнали да наричат своя добър дух Баръс (барс, леопард). Любопитно е, че при това северните българи отначало наричали живия лъв улуг мак – “голям вълк”, и едва значително по-късно дали на лъва названието арслан (първоначално тази дума у българите означавала “чудовище, дракон”).

С огненоокия си поглед алп Бури можел да изгори или да превърне в камък, да изплаши или да умъртви лъжците и прелюбодейците.

Между впрочем, алпът Вълк пазел българите. Българската легенда, разказана от Гали, гласи, че веднъж убирите напълно изтребили иделския род богатири – елбирите, които били главните защитници на всички останали по-слаби иделски родове. Единствения оцелял елбир – младия син на вожда на иделците – победителите–людоеди решили да изядат и го хвърлили в газан (казан, котел). Но алпът Бури не допуснал гибелта на момчето. Той дал сила на смъртно ранената му майка и тя със сетно движение бутнала котела със сина си в реката. Реката, по волята на духа на речната вода Су-Анасъ отнесла котела в голямо и непроходимо блато. Тук Су-Анасъ се превърнала в лебед (гъска, патица) и повикала на помощ своя мъж – алпа Бури. Вълкът не успял сам да се добере до котела с детето и затова подгонил в блатото един елен (лос) и му заповядал да докара младенеца. Еленът донесъл момчето, а една вълчица, по волята на Бури, откърмила принца, когото започнали да наричат и Газан, и Магули, Магулъ – “Син на Маг, на Вълка”, и Бурджан – “Вълча Душа”, и Чингиз (Тингиз, Магис) – “Подобен на Вълка”. . .

Газан станал могъщ богатир и възобновил иделския род на елбирите, когото вече започнали да наричат и Бурджан, и Наубури – (“неври”) – “нови вълци”. Тъй като от този род произхождали царете на българите, носещи особени царски шапки дуло, то него го наричали и Дуло (отначало шапката дуло – с полусферична форма и кожена обшивка – била жреческа, но след като станала български царски венец, жреците започнали да носят висока, конусовидна шапка тудуло – “висока дуло”.

Благодарение на алпа Вълк българите първи на Земята овладели майсторството на печенето на глината и леенето на металите. За това българският мит разказва следното. Когато българският юнак Боян – Аудан с другарите си убил в една дълбока пещера злия див Тама (Тиме)– Тархан, удряйки с палицата (боздугана) си (ташбаш) по най-слабото място железнотелесния йорег – глинените му колене, то огромното тяло на този йорег затулило изхода от Подземния свят. Тогава алпът Бури изгорил и разтопил с огнения си поглед туловището на злия див. Така Вълкът научил българите да пекат глината и да леят метали. В памет на това те започнали да наричат бронза (и изобщо всички метали) айбар ~ абар ~ ибер (от “Айбури”), медта – бакър (от “Бу-Кара” – “Господин Вълк”), а желязото – тимер (от “Тиме”). Пещта за изпичане на кирпич и съдове от глина нарекли курпес – “вълча (кур), пещ (пес)”. А от наименованието на тази пещ произлязла и думата “кирпич”.

В знак на почит и принадлежност към рода на алпа Вълк иделците давали на децата си името Чингиз (Тангиз), правели му изображения – Могун, носели “вълчи шапки” – бурек и изобразявали вълча глава на знамето си, заради което това знаме наричали булгар (балкар) – “черна или вълча (булг ~ балк) глава (ар)”. Когато иделците, придвижвайки се от Урал на запад, достигнали до една голяма река, то и на нея дали названието Булга, което по-късно започнали да осмислят само като “Черна, Тъмна”. От Булга произлязло съвременното название на тази река – Волга (както от арийското булг произлязло руското волк).

Но отначало българите наричали цялата Волго-Камска речна система Ра (Ранга, Раха) или Ас-Туркан. Българите си спомняли за това име до XIII век. Така в ХII век един български град по долното течение на река Волга получил названието Ас-Туркан (по-късно името на този град било преосмислено на “Ас-Тархан” и приело формата “Астрахан”). А в 1203 г. самият Гали споменал в поемата си “Къса-и Юсуф” старинното българско име Раил, означаващо “Волго-Камска земя” и “Волгокамец”. В най-древни времена “Ра” е означавало “Първозданен Океан на Вселената” и “Дух на Първозданния Океан на Вселената”.

След кучето българите опитомили и други животни и станали отлични скотовъдци и занаятчии. Част от разорените през трудни години скотовъдци преминавали към земеделие и живот в селищата и градовете, но цветът на иделците оставал верен на получергарското животновъдство. Скотовъдните станове по Волго-Уралието чергарували само през лятото, а към зимата целият народ отново се събирал в родово-племенните центрове – градчетата.

Преди 15 хиляди години арийците–иделци подчинили на своята власт цялата територия на Ара-Ура (започнали да я наричат също Велик или Стар Туран) и образували на неговата територия първата държава на Земята – Идел (други фонетични форми на това название са Атил, Итил, Тел, Тил, Дил и др.), начело с цар от рода на Аудан-Газан на име Джам (Шам, Сам).

След превръщането на думата “идел” в название на държавата, самоназванието (етнонимът) на иделците станал име на тяхното знаме – булгар, което се обяснявало като “черноглави или вълчи хора” (други фонетични варианти на самоназванието “булгар” са бул, бал, болгар, бояр, балкар, малкар, локър, буляр, боляр, биляр, бухар, бегер, бояр, биер и др. Както виждаме, Идел от самото начало бил държава на българите, по-късно, през VII от н. е., получил и второ название на господстващия народ – Булгар, и затова ние сме в правото си да считаме Идел за начало на българската държавност и да наричаме Иделската държава също Древнобългарско царство.

Царство Идел понякога назовавали с имената на управляващите в него български династии – Ман (Мун, Мен, Май), Хишдек (Иштяк), Куман (Кубан), Сармат (Чирмиш), но територията на държавата неизменно се е казвала Идел. Само в I век от н. е. българската династия Алан направила опит да преименува Идел на “Алан”. За времето на царуване на тази династия (I – средата на II в. от н. е.) названието Идел успяло да стане име на Волго-Камската речна система. Оттогава към името на всяка река се добавяло и общото название на тази система. Река Кама – от извора до устието на р. Бела – започнали да  наричат Чулман (със значение “Северна”) Идел, Булга “Черна” – Кара “Западна, Черна” Идел, реките Бела и Кама – от устието на Бела до Волга (а понякога и Волга – от устието на Кама до Българско море) – наричали Аг (“Източна, Светла, Сребърна”) Идел (до това време българите наричали Агидел Кама – също “Светла”), Вятка – Ботка, “Ледена” Идел (от българското Ботка е произлязло руското название на река Вятка, а още едно българско название на Вятка – Нукрат – е по-късно и е било прието от IХ – Х век), Сура – Сура Идел, Ока – Ака Идел (от българското ака – “пълноводна река с бързо течение” произлиза руското название на река Ока), Черемшан – Була Идел.

Названието “булгар” завинаги се закрепило към потомците на “седмородците”, поради което започнали да обясняват този етноним по-просто: “черни или вълчи хора” (“бургари”). Даже в ХII век главният корпус на българската войска се е казвал курсъбай – “вълчи”, а черниговско–киевският княз и поет Владимир Святославович в поемата си “Слово о полку Игореве” (ХIII в.) е сравнил българските войни с вълци:

                   Сами препускат в полето,

                   Като сиви вълци,

                   Завоювайки за себе си чест,

                   а за княза – слава.

 
Но култът към Вълка – Синдиу, колкото и външно незабележим, е бил само една малка част от богатата българска култура. Важно място в тази култура са заемали митовете, чиито герои били духове (диви, дивове). Добрите диви българите наричали алпи, а злите – йореги (по-късно – и джинове). Най-любимите алпове на българите били духът на Слънцето Ут (наричали го също Ур, Май, Бир, Мар, Нар, Утен, и той се явявал във вид на кон и петел), женският дух на Първозданния Океан на Вселената – Ра, духът на любовта Туран (тя била дъщеря на Ра, а я наричали също Ана – “Прамайка” или Ана Корсак, “Червото на Прамайката”, и тя се явявала в облика на змия и жерав), духът на речната вода Су Анасъ (тя се явявала в образа на лебед, гъска, патица), духът на мълнията, гърмотевичната буря и дъжда, синът на алпа Ута – Кубар (наричали го още Бабай и Биняче), духът на светлината Мардукан (Нардуган) – “Роденият (дукан, туган) от Слънцето (Мар, Нар), той бил син на алпа Ура и Туран, а се явявал в образа на дракон със змийска опашка – Атряч или Барадж, като фантастичната птица Сенмурв – Симбир и гарвана (враната) Карга, поради което го наричали още Бирули, Атряч, Барадж, Симбир и Карга; духът на женската красота, семейното щастие и домашното огнище Чак-Чак или Девет (заедно със своя мъж Мардукан тя понякога се занимавала с пастирство, поради което я наричали и Сабан – “Овчар”; нейн знак била свастиката – сарман или сурбан, заради което се е казвала също Сарман или Сурбан); духът на урожая, плодородието и изобилието на земни блага Самар (Чумар) или Гюлджимеш – “Цвят (гюл), Плод (джимеш)”, който бил роден брат на Мардукан (Самар и Мардукан били родни братя близнаци, но Самар можел да приема също образа на юноша с плитки – символ на житните класове и мъжката сила, на дракона Елбеген, на бика и други домашни копитни животни, поради което се казвал още Тюрк или Улкер – “Великия бик”, Алабуга – “Петнистия бик”; духът на растенията, жената на Самар – Ашна или Гюлджихан – “Цветен (гюл) Венец (джихан)”; духът на юначеството, синът на Самар и Ашна, първият вожд и законодател на елбирите – Боян, наричан още Аудан, Огуз, Таргиз, Енкей – “Биче”); духът-риба Аби или Байгул (тя била дъщеря на алпа Бури и Су Анасъ и по каприз на майка й се родила неспособна за любов, но Туран, по молба на Аби, й дала част от своето чувствено змийско тяло и тя могла да залюби Боян и да роди син – юнака Иджик или Хишдек).

Освен добрите диви – алпите, в българската митология присъствали и зли диви – йореги или джинове: царят на Подземния свят Тама (Тиме)-Тархан (оттук е и заклинанието против зли духове: тиме – “не закачай”); духът на сушата, на всякакви бедствия и на смъртта – Шурале (понякога се явявал във вид на огромно изсъхнало дърво с медни листа и страшна паст – хралупа, за което го наричали също Кувъш – “Хралупопастия”); духът на блудството и разврата – Аждаха . . .

И “добър”, и “суров” дух бил духът на песнта Джир-Каган (буквално – “Царят на песните”), който притежавал необичайно силен глас и бил наричан също Сандургач (“Славей”).

Алпът-бик Тичкан (“Мишка”) отначало била дух на женската свобода, но след това (след приемането на исляма от българите) станал джин на женското блудство и разврата . . .

Кул Гали разказва интересен български мит за Самар-Тюрк, когото изобразявали и като прекрасен юноша – богатир със седем плитки и цвете в ръка. Косата и житните класове българите наричали с думата соб (други фонетични форми – чуб, тоб), означаващо също и “прекрасна козина, кожа”. В началото българите наричали белката собол. По-късно, когато започнали да наричат белката тиен, а първоначалното значение на думата “собол” се позабравило, това название преминало върху самура (от българското собол – руското “соболь”). И понеже най-добрите самури били доставяни на българите от една сибирска река, то нея също нарекли Собол – “Соболина” (оттук – нейното съвременно название Тобол) . . .

Веднъж злият дух Шурале унищожил дърветата около главния водоизточник и Земята била обхваната от суша. Отначало Туран се опитала с мир да уговори Кувъш да освободи източника срещу нещо в замяна, но напразно, защото Шурале искал невъзможното – трона на царя на духовете Ут (Ур). Тогава Ур помолил Кубар да накаже нахалника. Кубар ударил с мълния по Шурале, но само избил един от медните му кучешки зъби. На Кувъш веднага му израстнал нов зъб, а избитият паднал на земята и се превърнал в чудовищен бик еднорог с медни хълбоци. Еднорогът се нахвърлил върху най-близкия град на елбирите с намерение да го смаже. Тогава се намесил синът на Самар – Аудан. Той преградил пътя на чудовището, но то го подхвърлило към небето и решило да наниже богатира на своя рог. А докато Енкей падал, еднорогът стъпкал вълчата шапка на Аудан и с това силно разсърдил алпа Бури. Синдиу се превърнал в невидим и извил рога на чудовището към земята. Аудан се приземил благополучно и насякъл еднорога на части с меча си, след което накачил тези части на свещеното дърво. Научавайки за станалото, Самар възседнал коня си и запрепускал за бой с Шурале. На Гюлджимеш (името му се е осмисляло като “Цъфтящо-Плодоносещ”) му се удало да посече и насече на части Кувъш. Частите на злия див по-късно отново се превърнали в Шурале – не по-малко зловредни, но по-дребни и страхливи. И ето Самар пил по случай това радостно събитие от освободения извор на живота, но той бил отровен от Шурале; и Гюлджимеш заспал. След него пила от извора Туран и също заспала. Аудан изчакал да долетят гарваните и се обърнал към алпа Гарга с молба за помощ. Гарванът, заедно с жена си Чак-Чак, отнесли юнака в чудесната долина Басан, където той набрал жива трева – просо. От просото Аудан направил питие на живота (“жива вода”) – бузу, с него оживил извора и пробудил от вечния им сън Туран и Самар. Но силата на просото стига на Гюлджимеш само до есента, когато Самар отново заспива. Затова всяка година на есен алпът Гарга и Чак-Чак носят на Самар жива трева и го будят . . .

Живели през суровата ледникова епоха, българите станали не само първите металурзи, но и най-добрите на света майстори кожари и производители на всевъзможни кожени изделия и обувки. Българите също първи започнали да правят сгъваемия стол, когото нарекли курбас (по името на килима, с който го покривали) и го направили трон на своите вождове и царе.

Показател за високото равнище на културата на българите е изобретяването от тях на кирпича (курпес) и парите, чиято роля в началото изпълнявали кожите на ловни животни – най-често катерици и самсари (белки). Кожите като парични знаци били наричани  от българите бил (билге), “знак” и кун – “белег, отметка” (от тук – българската дума кун – “буква” и куниг – “книга”, а от българската куниг имаме руската дума “книга”). Връзка кожи представлявала парична единица и се е наричала туун. Думата туун по-късно приело формата тиен и станало новобългарското название на катеричката. От думата туун произхожда и друга българска дума: джоген – “усукана връв, която се привръзва или прикрепва към нещо или свързва нещо”. Тъй като “джоген”-а привръзвали към удила (мундщука, желязната част от юздата, която конят захапва; бел. прев.) и освен това с “джоген” с прикрепена към него пломба (печат) скрепвали връзките с кожите–парични знаци и свитъците на царските грамоти, то думата “джоген” получила значението “юзда” и “свидетелство”. От българската “джоген” е произлязла и руската дума “закон” (тъй като царските укази–закони били излагани в грамоти, скрепени с “джоген”), затова и досега сред руснаците битува поговорка (непонятна за славянските изследователи): “Държа народа за юздата”, т.е. в рамките на закона.

В много древни времена българите изобретили приспособление за качване, за стабилно седене и повдигане на ездача върху коня – ерме (от българската “ерме” – “повдигам се”). От българското “ерме” е произлязло и руското название на това приспособление – “стремя”.

Българите са изобретили и шашката (думата “шашка” е произлязла от българското сас – “остър”), и сабята (думата “сабя” е произлязла от българското название на това оръжие – саблъ – “рушаща”), топа – туфянг (българското “туфянг” първоначално е означавало и “приспособление за мятане на камъни”), пушката – мълтък (българската дума “мълтък” първоначално е означавала “огнена стрела”).

От своите предци, укриващи се през време на суровия ледников период в планинските пещери на Урал, българите възприели почитта към планините и пещерите. Едно от тези пещерни жилища се е съхранило – това е знаменитата башкортска пещера Шулгенташ или Каповая (от българското кепе – “пещера”), по стените на която предците на българите преди 35 000 години са изрисували първите човешки картини – изображения на мамонти, кон и носорог. Тогава предците на българите започнали да смятат, че Бог ( старобългарските названия на Бога са Ерсу, Тангра, Ас) се появявал по планинските върхове и че на тях Всевишният (Ас) е създал добрите духове – “диви” или “алпи” (от древнобългарското алп – “висок”). Освен това предците на българите смятали, че след смъртта на човека душата му трябвало бързо да се яви пред Божия съд и затова погребвани телата на починалите в планински пещери – по-близо до Бога. Когато иделците се спуснали от Урал във Волго–Камските равнини, то за поклонение пред Бога и духовете, и за погребване на своите вождове започнали да строят подобия на планините – пирамиди с пещери-гробници и храмове вътре в тях. Тези пирамиди с пещери получили названието кепе – “пещера”. Освен това големите пирамиди от пръст в чест на техните вождове българите нарекли с титлите на вождовете: балкан и курган – “вълчи (балк, кур), цар (кан, ган)”, големите каменни пирамиди нарекли – ег кепе – “голяма пещера или пирамида”, или теме (семе), малките пирамиди наричали май юлъ (от тук – “мавзолей”). Понякога българите правели стъпаловидни пирамиди, при което тези кепе най-често били с три до седем “стъпала” – балкони (тъй като седем рода са образували българския народ, числото 7 станало за него свещено). Обикновените българи, нямайки възможност да съберат хора за строителството на пирамиди, погребвали близките си така: в земята изкопавали правоъгълна яма, а в страничната й стена – пещера, след което в тази пещера поставяли тялото на починалия; и “кепе”-то в земята затваряли с дъски или камъни. Както се вижда, и тук е бил спазван главният принцип на българските погребения – тялото на починалия се е затваряло в пещера и не е било засипвано с пръст.

Върху пирамидите, в техните пещери, около тях и по тях поставяли скулптурни изображения на покойни управници, родоначалници и герои – балбал или на духове – синташ и др.

Свои обичаи, митове и достижения българите разнесли по целия свят, тъй като широко, в епичен мащаб, се разселили по цялата земя. Около 12 000 години пр.н.е., след идването на карите (фино-угри) от изток в Идел, сред българското общество избухнала гражданска война. Враждуващите групировки били оглавени от родните братя Алмъш и Хазан. В края на краищата Хазан отстъпил трона и заедно със своите привърженици и част от подвластните му кари бил принуден да напусне Идел или стария Туран.

Едни от хората му, заедно с карите, се отправили на изток – в Цантрална Азия, където населили Алтай, Уйгурия, Монголия, Северен Китай и се прехвърлили дори в Америка. Съседите им често наричали българите по името на тачения от тях Дух на Вълка – Синдиу (Синби) или Хон – синди (инди), сянбийци, хуни (от “Хон”) и т. н. Затова великите държави, създадени на изток от българите, са известни като хунски, сянбийски (в Северен Китай, Монголия и Алтай) и т. н. В Алтай българите започнали да леят желязо. В Северен Китай основали не малко градове, продължили да създават пещерни пирамидални храмове в планините, мавзолеи и стъпаловидни пирамиди – пагоди, въвели обичая да се носи коса (в Манджурия), разпространили мита за Вълка – спасител на българския принц, дали име на р. Хуанхъ (от българското Кубан-су – “Жълта река”), на пустинята Гоби (от българското куба или кума – “жълт, песъчлив”, “пустиня”). В Монголия българите дали име на тази страна (“Монгол” – от българското Магол), разпространили мита за спасения от Вълка български принц Чингиз и др. Манджурците, киргизите, уйгурите, фино-угрите и другите народи оценили майсторството на българските занаятчии и започнали да наричат най-хубаво обработените кожи и обувките булгар (булгари). В Америка потомците на българите майя (от българските названия на духа на Слънцето Май и рода Май), ацтеки (от названието на българския род Иштяк) и инки (от названието на българския род Еней) също построили много градове, големи пирамиди, разпространили българския мит за Карга, донесъл на Земята топлина, и много български думи (индианската цилан – от българската джилан – “змей”, индианската Куба – от българската куба ~ кума и т.н.) . . .

Другата част от българите на Хазан се придвижила на юг. В Казахстан и Средна Азия от основната маса на българите се отделили масагетите и кушаните, които българите наричали също сак и сок. След това от българите се отделила още една част, която под названието на своя тотем – Синдиу (Хиндиу) отишла в Индия и завоювала тази страна. В Индия българите синдийци дали названието на своя тотем на цялата страна (“Индия” – от Синдиу, Хиндиу) и на всичките й жители (от синдиу – названието “индийци”), на няколко реки – на Ганг (от бълг. анг – “пълноводна река”), на Инд (от синдиу) и др, основали не малко градове, разпространили мита за българския принц Газан – Магули, спасен от Вълка (от българското Магули произлязло индийското “Маугли”), започнали добив и производство на метали, направили популярен българския символ на земната радост и щастието – “свастиката” . . .  Интересно е, че и по-късно, през XVI – ХIХ век, индийската държава е носило българско название “Империя на Великите Моголи” (от българското название на духа на Вълка – Магол). Още една група българи, останала в Средна Азия, основала града Бухара (форма на етнонима “булгар”), Самара (съвременния Самарканд) и други.

Но част от българите, водена от легендарния дух Самар в образа на огромен бик – Тюрк, се придвижила през Средна Азия на Запад, където подчинила целия Близък Изток (територията на Балканите, Мала Азия, Северен Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Палестина, Задкавказието, Западен Иран) и образувала там в памет на духа Самар държавата Самар (Шумер, Шумерстан). Значителна част от българите била съсредоточена в Ирак, когото българите нарекли Сувар – “Междуречие” (оттук – гръцкото название на Ирак е “Месопотамия” – “Междуречие”). Първата столица на Самар бил южносуварският град Ат-Атлан, по името на който някои източници наричали цялата българска близкоизточна държава Атлантида. Българите дали свои названия и на всички други области на Самар: на Финикия (от българското бейнек – “кораб от свързани тръстикови снопи”), на Балканския полуостров (от българското балкан – “планини, подобни на могили, хълмове”), на остров Крит (от българското креш – “борчески”), на Мала Азия (тези области българите с обич наричали Яна Идел – “Нов Идел”, от което се получило “Анатолия”, “Анадол”); на областите на Задкавказието (Иберия – от българското абар ~ ибер – “метал”; Армения – от българското арман – “земя по склона на планина”; Албания – “Високопланинска” – от алъп – “висок”; Елбрус – “Богатирски (елбир) връх (ас)”; Месхетия – от българското мосха – “крава”; Ереван – от българското ер евен – “войнишка вишка”, “застава”; Муганска степ – от българското Могун; Кавказ – от българското Куб Каш – “Бяла планина” и др.), на Палестина (от българското Бал-и Стан – “Област на българите”, на Египет (от българското Ег кепе (“Голяма Каменна Пирамида”); по-късно – българското название на Египет – “Мамил”) и на други.

В Самар, както и навсякъде другаде, българите издигнали много пирамиди (в Египет, Турция, Ирак и в други области), основали металургично производство, създали голям брой градове: Ъстамбул – “Мраморен Пролив или Град”, Могун и Евен (от българското евен ~ овин – “ловна примка, капан, клюса”, “бедна къщурка, колиба, хижа”) на Балканите (по-късно тях започнали да ги наричат съответно Стамбул, Микена и Атина); Атряч в Мала Азия (с европейско произношение Троя); Ерсу Булем (съвременния Йерусалим в Палестина) – “Град (булем) на Бога (Ерсу)”; Джир Каган (по-късния Йерихон в Палестина) – “Дух на песента”; Унук или Урук в Сувар (унук или урук на български значи “род”); Киш в Сувар (от българското киш или кеш – “участък, парцел земя”); Ур (на български значи “поселище, квартал”); Бай Авлан в Сувар (по-късният Вавилон) – “Велика (Прекрасна) Ливада”. Някои градове са съхранили отзвуци от българските митове, свързани с техните названия. Например, Джир Каган (Йерихон). Мохаммед Гали пише, че хората от един български град се опитали да се усъмнят в силата на гласа на алпа Джир-Каган и тогава алпът Сандугач със силата на своя глас съборил стените на цитаделата. От тогава и нарекли този град “Джир Каган”. В руските билини Джир каган е навлязъл като Соловей–разбойник, чието пеене (“свирене, свистене, пищене”) рушало всичко наоколо . . .

Не малко реки в Близкия Изток запазили българските си названия: Йордан (от българското ирдан – “влажна низина”, Булгар-чай (в Муганската степ), Ефрат (от българското кобуртка – “брод през река”) и др.

През 3182 г. пр. н.е. значителна част от Сувар била залята от водите на невиждан по сила потоп, който след това нарекли Всемирен Потоп. Тогава загинал главният, българският център на държавата Самар – градът Ат-Алан със значителна част от българското население на Сувар. Според преданието част от българите се спасили на върха на една от шумерските планини, която българите започнали да наричат Урарат – “Връх, обкръжен от вода” или Урарату – “Планина, обкръжена от вода” (от тук и европейското название на тази планина – Арарат и наименованието на държавата Урарту). Потопът подкопал могъществото на българите – Древния Шумер.

През 3000 г. пр. н.е. българите загубили Северен Египет, завзет от етиопски афразийци (българите наричали Африка – Етиопия, а афразийците – кара оба – “род, област на черните, т.е. на чернокожите хора”, от което се образувала думата хараб – “араб”). Но египетските афразийци възприели от българите обичая да строят пирамиди, названието “копти” (от българското оба – “племе, народ, област”), думата “фараон” (от българското барън – “царска слава”), имената на духовете – Ра, Амон (от българското куман – “жълт”), наименованието на Синайския полуостров (от Син – “Вълк”), високите български шапки (те станали корона на фараона), българския мит за спасението на принца Магис (наистина, българският котел се превърнал у афразийците в кошница, а името Магис – в “Моисей”) . . .

Малко по-късно в Мала Азия от Северен Кавказ нахлули кимерийците или хетите (до нас е дошло насмешливото българско прозвище на кимерийците – камърлар, буквално – “хора от тесто”). По сведенията на Кул Гали те били предци на редица немски племена от Скандинавия и Германия, съхранили техните названия: готи, кимври и т.н. Възползвайки се от безпомощността на българската династия след Потопа и напора на афразийците от юг към Шумерстан, кимерийците овладели почти целия Яна Идел (Мала Азия), с изключение на областта около град Атряч, наричана Рум (от българското рум ~ рям – “хълм, покрит с ниска растителност, храсталак”). Издръжливостта на Атряч – Троя се обяснява с това, че градът бил едновременно и център на цялата българска Мала Азия – Яна Идел. Хетите обаче скоро се помирили с малоазийските българи, възприели тяхната висока култура и им предоставили в държавата си равни с хетите права. Българските отряди станали ударна сила на хетските царе. Даже областите на Хетското царство в Яна Идел запазили българските си названия: Бриг – “Областно опълчение” в Централна Анатолия (Анадол) (от тук – по-късното гръцко “Фригия”), Кепе Даг – “Пирамидалните (Пещерни) Планини” в Централна Анатолия (от тук по-късното гръцко “Кападокия”), Басан – “Голяма Долина” в Източна Анатолия и т.н. В хетската част на Яна Идел се запазили почти всички български градове: Каръш – “Отпор”, наречен така в памет на отпора на гражданите му срещу опитите на кимерийците да превземат града със сила; от Каръш е по-късното му название Карс), Мен-Чокър – “Голяма Клисура, Теснина, Пролом, Дефиле или Вдлъбнатина, Хлътналост, Яма, Кухина” (по-късна форма на това наименование е Манцикерт) и др.

Все пак загубата на независимостта изострила националното чувство у яна-иделските българи и затова не е никак случайно, че именно в техните среди възникнал обичаят да се наричат тюрки, а своята земя – Турция, в памет на славното придобиване от българите на Самарската държава благодарение на духа Самар – Тюрк. За пръв път второто българско наименование на Яна Идел – Турция (във формата Турукку) се среща в хетските източници две хилядолетия пр. н.е.

Към това трябва да добивам и това, че мнозинството българи в Яна Идел – Турция още от самото начало са били огузоезични българи,  затова огузкият език станал главен език на тюркската етническа група българи в Мала Азия. Тези българи – тюрки станали основа на тюркската (турската) нация, образуването на която някои несведущи хора отнасят към по-късните времена. Затова езиците на тюркското население в Яна Идел (Анатолия, Турция) и на тюрко-българите от Волго-Урал (Булгар) не са просто близки, а представляват фактически един и същи по произход огузо-български език – “тюрки”, който само във Волго-Урал наричат “български тюрки”, а в Турция – “анатолийски тюрки”. След 1917 г. болшевишкото ръководство на Русия закри българските училища и българите бяха лишени от възможността да изучават своя литературен език “тюрки”. Но това углавно вмешателство на болшевиките в етническото им развитие, това насилствено отнемане от българите на техния роден “тюрки” не можа да скрие факта за изначалната огузоезичност и кръвната родственост между българите от Волго-Урал и турците в Турция (потомци на яна-иделските българи от Древношумерската епоха).

Завоюването на почти цялата Мала Азия от хетите още повече отслабило Шумерстан и разрушило връзката на балканските, критските и атрячските (троянските) българи с Шумерстан. Възползвайки се от това, дорийските (древногръцките) племена, в съюз с причерноморските кимерийци през второто хилядолетие в. пр. н.е., завоювали Балканите и остров Крит. След това, в 1200 г. пр. н.е., дорийците (на български тирляр) и наетите от тях причерноморски кимерийци нападнали българския Атряч – Троя. След 10-годишна война Атряч бил разгромен, но част от атрячите доплавала на българските кораби бейнеки до Апенинския полуостров . . .

Но самите дорийци се оказали покорени от българската култура. Така гърците възприели от българите традицията да живеят на родове, общини в градове-държави (или с развито самоуправление и автономия), много митове (митът за Икар, например, е гръцка преработка на мита за Мардукан – Карга), названия на техните градове, някои обичаи (българската борба – спартанската борба, българските възпоменателни състезания за спускане на траурния флаг “алама” – гръцките Олимпийски игри и т.н.), редица думи (гръцката “акро” – от българската югаръ – “висок” и др.), географски наименования (названието на Егейско море – от българското название на това море – Ек дингез – “Море със силни течения”), названието на гръцките планини “Тайгос” – от българското Тайга – “Планина, покрита с високи, непроходими гори”) . . .  Интересно е, че и превземането на Атряч древногръцкият поет Омир е изобразил във вида на българския празник нардуган. Участниците в нардугана правели снежен град и се разделяли на две групи, едната от които защитавала града, а другата го щурмувала с огромно чучело кон. Точно така, с помощта на конско чучело в поемата на Омир “Илиада” гърците завладели град Атряч (Троя)! Възможно е самият Омир да е бил по произход атрячки кимериец (за това говори и фактът, че името му напомня българското название на кимерийците – камър) и затова е построил своята поема “по сценария” на любимия български празник . . .

Даже гръцкото название на Гърция – Елада – произхожда от древнобългарското елам – “страна”.

Онези атрячи, които отплавали към Апенините, населили редица райони на полуострова и създали своя апенинска държава под предишното българско название Идел. От названието Идел (по думите на Гали даже на царя на българите – Атила, жителите на Апенините “говорили за своето идване тук от бреговете на Идел, за да не воюва с тях”) възникнало името на съвременната държава Италия. Самите атрячи били наричани от съседите им етруски (изопачено “атряч”), а те наричали своите съседи алтънбашци – “златоглави” (от българското алтънбаш произхожда древното название на италианците – латиняни). По думите на Гали българите са основали в Идел – Италия известните градове Сере или Цера (от старобългарското сере – буквално “тронен килим”, в преносен смисъл – “столица”), Болоня (от българското болън – “заливна ливада”, “ливада, заливана от пролетните води”), Венеция (от българското Биняче – “Дух или господар на Водата”), Рим (от българското рям ~ рум или от названието на областта Рум, чийто център бил град Атряч – Троя), Генуа (от названието на българския род Еней), Равена (от българското авен ~ овин) и още един голям град (без да отбелязваме другите по-малки), са дали са име на италианските области Лигурия (“лигур” – от “локър” – форма на етнонима “булгар”) и Тоскана (от старобългарското “тюш ~ туз” – “блато със силни изпарения”), на моретата – Лигурийско и Тиренско (от българското “тирен” – “дълбоко”) и т.н. Атрячко–етруските царе са седели на тронни столове – курбаси, етруските занаятчии основали в Италия металургично производство, етруските скулптори са ни оставили великолепни балбали – ваяния на скулести и кривогледи италиански българи–огузи, етруските жреци са носели български жречески шапки тудуло. Етруските се прекланяли пред щастливото число седем (седемте хълма на Рим), пред българските духове Туран, Адонис (от  Утен) и на Тигез (една от формите на името Таргиз), и предавали от поколение на поколение българския мит за спасението на момчето от Вълка (под формата на легенда за основаването на Рим), а на Рим – от крясъците на гъските. От българския език в италианския са навлезли думите “тиран” и “трон” (от български “трун” – “царска власт”, капитолий (от българското “кепе дуло” – “храм на хълма”) . . . На основата на българо-етруската цивилизация възникнали римската и италианската цивилизации . . .

След загубата на Северен Египет българите загубили и Палестина (но върху част от нейната територия се е закрепил българският символ – “знакът на Тангра” – шестолъчната звезда). В самия Сувар, от който е останало само името Самар – Шумер, местното афразийско население бързо възприело българската култура, получило българско гражданство и вече след Потопа започнало да доминира числено в страната. През 2316 г. пр.н.е. афразийският слуга на един от българските владетели – Саргон, с помощта на афразийското мнозинство, завзел властта над Сувар. Започнала историята на Късния (афразийския) Шумер. Все пак афразийско-шумерските царе продължавали да гледат на българите и на местните афразийци като на единен шумерски народ, грижливо съхранявали (до персийското завоюване през VI в. пр.н.е.) писмените източници, свидетелстващи за основаването на Шумерската държава от “черноглавия народ” (т.е. от българите), българо-шумерския език и българо-шумерската култура. Например, афразийците продължавали да строят българските триетажни и седеметажни пирамиди (зиккурати). В афразийския вариант българският мит за победата на Гюлджимеш над Шурале, Гюлджимеш само се преименува в “Гилгамеш”, Енкей (Боян) – в “Енкиду”, Шурале (Кувъш) – в чудовищното дърво “Хувава”. Мардукан навлязъл в афразийските варианти на българските митове под името “Мардука” (от него е и еврейското име Мордехай), Тама-Тархан – с името “Тиамат” и т.н. Българският епитет за Бога – Йогби, Йохби (Велик, Величествен, Съвършен) станал у афразийците название на Бога във формата “Яхве”. В края на декември всяка година афразийците продължавали да празнуват българския празник в чест на сина на Мар – мардукан (нардуган), чийто главен момент бил щурмът на снежно градче, карнавалът около украсено дърво (по клоните му провесвали жертвоприношения и разноцветни ленти) и пирът със задължителното изяждане на жертвена гъска. Една от афразийските секти, основала християнството, превърнала българския празник на “родения от Мар”, в чест на алпа Мардукан, в “Рождество Христово”. Остава да добавим, че на “своето” рождество християните също ядат гъска, веселят се около украсена елха и прославят майката на Христа – Мария . . .

Абстрахирайки се от това, че никой никога не е гонил българите от Шумер, част от тях след преврата на Саргон все пак последвала своите оскърбени вождове в Яна Идел и вдигнала своите хетски сродници-тюрки на борба за отвоюване на Сувар от афразийците. Хетското благородничество, побългарило се до толкова, че царете носели български имена (като например царят на хетите Мурсилис, името на когото произлязло от българския израз Мар джълът – “сгрят от Мар – Слънцето”), охотно поддържало своите огузо-тюркски съграждани и започнало война срещу афразийците за отвоюване на българските земи от афразийските династии. Около 1600 година пр.н.е. хетско-българска войска предприела съкрушително нахлуване в Сувар, а на границата между ХIV и ХIII в. пр.н.е. – в Египет. Но не успяла да удържи отвоюваните български близкоизточни земи.

Но в Причерноморието кимерийците и българите не успели да заживеят съвместно. В VII в. пр.н.е. знаменитият български цар на Волго-Уралска Идел – Буртас Сармат (афразийските шумери-асирийци го наричали Партатуа), женен за дъщерята на асирийския цар на Шумер Асархадон (680 – 669 г. пр.н.е.), се намесил в разпрата между двете най-силни сакски групировки в Казахстан – кипчаките (от българското кипчак произлиза европейското название на кипчако-масагетите – “скити”) и масгутите (масагетите) на страната на кипчаките с намерение с тяхна помощ да завладее Южен Казахстан (Северен Казахстан вече влизал в Древнобългарската държава). Скитите-кипчаки обаче претърпели пълно поражение и помолили Буртас да ги засели далеч от масгутите. Отзивчивият Буртас помолил причерноморските кимерийци да дадат на българската Идел – за заселване на скитите – половината от Кара–Саклан (Причерноморската степ). Кимерийците необмислено и прибързано отказали, и тогава скитите на сина на Буртас – Маджи, с поддръжката на българския отряд, се втурнали в Кара–Саклан. Кимерийците били напълно разбити и побягнали през Кавказ към своите малоазийски сродници – хетите, а Украйна влязла в състава на древнобългарската държава Идел.

Асархадон отдавна молел своя уралски зет Буртас (шумерите наричали Идел “Арал”, т.е. Урал) да му помогне да отвоюва българските земи от другите близтоизточни афразийци. За Буртас тъстът му бил от “своите шумери” и затова му изпратил на помощ своя син Маджи със скитите, желаещи да услужат на българите за подареното им Причерноморие. Задкавказката държава Мидия се опитала да попречи на похода на българите, но Маджи, успял вече да получи за разгрома на кимерийците почетното прозвище Камир–Батир, Батър, Батар (“Победител на кимерийците”), в 653 г. пр.н.е. разбил напълно мидийската войска и се съединил с шумерските братя. По това време част от земите на яна-иделските (анатолийските) българи били завзети от афразийската държава Урарту, а обидите на Асархадон към съседите му станали особено нетърпими и скито-българите на Маджи започнали да громят наред всички близтоизточни неприятели – своите и асархадоновите. Библията достатъчно ясно предава ужаса, който обхванал афразийски свят след нахлуването на българската войска на Маджи: “Ето, идва народ от северната страна . . . държи лък и късо копие, жесток е той, няма да се смилят! Гласът им реве като море, препускат на коне, строени като един човек . . . Само като чуем вест за тях, ръцете ни се отпускат, тъга и горест ни обхваща . . . вражеският меч носи ужас от всички страни.”

Тюрко-българите от Турция и Задкавказието се присъединили с възторг към волго-уралските си съплеменници. Скито-българската конница на Маджи разгромила напълно Урарту и Палестина, и настъпила към Египет. Египетският фараон едва смогнал да умилостиви Маджи с дарове. Не по-малко от 28 години българите отново господствали над Близкия Изток. Но поради безотговорността на скитските вождове в 625 г. пр.н.е. Мидия разгромила главните сили на скитите и Маджи отвел своята войска обратно във волго-уралска Идел. Заедно със северните българи заминала и част от българите на Шумер – Сувар. Връщайки се у дома и ставайки български цар, Маджи разделил централните земи на Идел на три големи области: Булгар (междуречието на реките Волга и Бела), Буртас (десните брегове на река Волга) и Сувар (долното Поволжие и Волжко-Яикското междуречие). Очевидно в Сувар са били заселени българските преселници от Шумер. А техните сродници, останали в Турция, изпитали властта на персийските, гръцките, римските и византийските завоеватели.

В III в. пр.н.е. аристокрацията на причерноморските скити отказала да се подчинява на Древнобългарската държава. В отговор българската войска разорила скитските земите и същевременно се опитала да присъедини към Идел и Турция. Във II в. пр.н.е. българските войски нахлули в Армения, но поредна династическа разпра им попречила да развият успеха си . . .  След това българските владетели от I и II хунска династия (II – IV в. сл. н.е.) предприели още няколко опита да завладеят Турция, но всеки път вътрешни разпри сривали военните походи . . .

В началото на VI в. сл. н. е. иделският цар Булгар (II хунска династия) отново се опитал да присъедини българската Турция към Древнобългарската държава. В 516 г. суваро-българското опълчение настъпило през Дербент и разгромявавайки оказалата се на пътя му Армения, изтласкало византийците от Кападокия (Централна Турция), Галатия (областта около Анкара) и Понт (Северна Турция). Този успех бил постигнат благодарение на поддръжката на турските българи. Но тогава се възвисил средноазиатският Тюркски (Новотурански) каганат, образуван отчасти от турските българи, преселени от персийските владетели от Турция в средноазиатските райони. Новотуранските владетели кагани заставили Идел да им плаща данък, а в 522 г. сключили съюз с Византия. Под натиска на новотуранците българската войска наново отстъпила Турция на Византия. В 527 г. Булгар умира и на власт дошла неговата жена – суварката Бояр-Къз (Боарикс), основала нова древнобългарска династия – Суварската, и жестоко наказала участниците в похода срещу Византия. Но за масата от българския народ по-важна била съдбата на своите сродници в Турция. Затова в 559 г. българите направили още един опит да проникнат в Турция през Армения. Но тук в степите се появили аварите и новият поход бил прекъснат.

В края на VI в. на власт в Древнобългарската държава дошла династията Булгар и Идел най-после – и завинаги – получава името на господстващия в нея североогузки български народ – булгар (България). В началото на VII в. българите владеят територията от Дунав до Енисей. Наистина, в края на VII в. България отстъпва част от своите долноволжки и причерноморски земи на II Новотурански (Хазарски) каганат, но охотно взема участие във всички походи на хазарите към Задкавтазието, с цел да се доберат до своите турски братя. В 737 г. българите започват да приемат исляма и недоволни от това, хазарските кагани – под натиска на Византия – развалили съюза си с Българската държава. Тогава българските владетели присъединили в годините 960 – 970 територията на Хазарския каганат към Българската държава и възобновили опитите си да стигнат до Турция през Кавказ. Българският историк от XII в. Якуб Ибн Нугман отбелязал, че българският емир Талиб, веднага след ликвидирането на Хазария, решил да опита да се добере до Турция през Средна Азия. В края на Х в. един от най-богатите огузо-български феодали – Селджук II – с отряд български войни направил набег на Хорасан. Неочаквано този поход се оказал успешен и южните огузи – туркмените, признават Селджук II за свой вожд, а неговите потомци – Селджукидите, овладяват в Х до средата на ХI в. Средна Азия, Иран, Афганистан и Сувар (Ирак), и създават още една огузка империя. В 1071 г. византийската армия до българския град Мен-Чокър (Манцикерт) преградила пътя на войската на Селджукидите, движеща се към него в Турция. В разгорялата се битка селджукските войски отначало били отблъснати и дори мислели за отстъпление. Но тогава младият български принц емир Адам, помолил селджукския султан Алип (Алп)–Арслан да придвижи напред своя български отряд, който наполовина бил съставен от конниците на волго-донските огузи на хан Дугар. Когато българите се вдигнали в атака, намиращите се във византийската армия турски българи видели родните червени български знамена с полумесец на дръжките и незабавно преминали на страната на Адам. След това трогателно обединение между братя съплеменници византийците се стъписали и отстъпили, а селджукската армия с цялата си мощ поддържала настъплението на българския полк. Врагът бил разгромен напълно и голяма част от Турция накрая отново преминала под властта на своите родни огузо-български владетели в лицето на селджукските султани.

За тази поддръжка огузо-селджуките помогнали на Адам в 1076 г. да отвоюва българския трон от съперника си.





Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hadzapi
Категория: Лични дневници
Прочетен: 822529
Постинги: 1038
Коментари: 506
Гласове: 874
Календар
«  Ноември, 2014  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
Блогрол
1. Битката за ресурси - как и защо бе съсипан Дамаск
2. АБК готви нова атака над „Моята библиотека“
3. Епохални открития, направени случайно
4. Грешките и капаните на съвременния сатанизъм - религия, сатанизъм, митология, шаманство, християнство, езотерика, култове, философия, лява и дясна страна, среден път
5. Улуру, чакры земли, тора шаста, гластенбери, озеро титикака, гора кайлас, гора синай, энергия, мобильный центр активации эпохи, эзотерика,
6. Космос, астрономия, НАСА, открытие, фотоснимки, Учёные, белый город, обитель бога, телескоп хабл,
7. мир, Учёные, свят, суперкомпьютер, теория хаоса, исследование мировой экономики, транснациональные корпорации, владение мировых доходов,
8. празници, маски, сравнение, значение, традиции, история, кукери, будизъм, езикознание, кукерство, зороастризъм, колобърство, песоглавци
9. хроники, история, древност, летописи, балхара, древнобългарските държави, волско-камска българия, исторически извори
10. Китайската стена - не са я строили китайците, а друг?
11. Най-страшните места на Русия