Устните му опариха нейните. Тъмна страст я понесе на някъде и завътря в сладостна забрава.

Някъде далече чуваше думите му: "Обичам те".

"Кажи ми, че ме мразиш!" безгласно го молеше тя.

Знаеше, че това е само е само страст и после много ще боли.

Обичаше ли го наистина, би ли понеса всичко за и от него.

Би ли понесла БЕЗ него.

Когато бавно кацна отново на земята, тя прошепна странното си желание:

- Кажи ми, че ме мразиш!

- Не мога, обичам те! - беше отговорът му.

Не след дълго, преминавайки забързана за някъде, тя съзря силуети.

"Влюбени"- помисли си и се усмихна. Знаеше какво е да обожаваш някого, заради начина по който те кара да се чувстваш. И поспря, загледа се в двойката прикрита, но и виждаща се през клоните.

И замръзна.

Нейният любим целуваше друга. Целуваше я така нежно и страстно, така влюбено и отдадено, както не бе целувал нея.

Затвори очи. "Мога да го понеса" - си заповтаря. "Обичам те и нищо не може да промени любовта ми към теб".

Но когато после го срещна с невидими следи по усните, все още я болеше.

Онази смразяваща, пронизваща болка.

- Какво има?- попита нежно той, посягайки да я погали.

- Нищо. Обичам те! - с почти насълзени очи отвърна тя.

Знаеше, че не беше лъжец, не беше плейбой, мъж, на който не може да се разчита. Знаеше все пак, че е мъж и всяка жена може да го изкуши.

Тя всичко знаеше, беше допускала, че гледа с желание други жени, че им се възхищана и мечтае за тях. Дори че ги люби с наслада.

Не искаше да го ограничава с нищо и от нищо да не е лишен - "Та той е нейният любим...". Трябва да има всичко на света. Знаеше, че тя не може да изпълни света му и не искаше това. Макар той да бе изпълнил целият й свят.

Все пак когато я докосна, тя откликна. Излъчваше особена топлина и уют. Понесе изгарящите му устни, целували друга и, забрави.

Изпитваше радост, че понесе случилото се. Все пак не е било страст, наистина го обича.

Един ден, се случи внезапно да отиде при него. Когато отвори вратата видя... Един мъж и една жена понесени в любовен танц.

Жена обикновена, красива от чувствата които изпитваше я погледна учудено, после него - нейният любим.

Сякаш стоеше вечно там на вратата. После се усети, че тича. Хора, улици, коли, дървета пробявгваха край нея.

Заваля. Студените игли на дъжда усещаше далечни, сякаш преразказани.

Събуди се в бяла стая. Не помнеше нищо. Само едно "Обичам те!" После бавно изплува образът, на мъжът, който обича до лудост.

После чу гласът му и срещна погледа му.

- Прости ми!

Тя му се усмихна. Беше му простила.

- Обичам те! - прошепна толкова тихо, че незнаеше дали той е чул. Но явно беше.

- Как може да ме обичаш, след това, което ти причиних??.. Аз не мога да си го простя...

- Прости си... - прошепна тя - Обичам те!

Чувстваше се свободна, че може да го обича въпреки всичко. Какво друго можеше да я накара да спре да го обича?

Дните отминаваха, спокойни, щастливи, преминала изпитанието, можеше да понесе ласките му.

Докато поредната врата не се изпречи пред нея и любовта й...

Познатият и топъл, нежен, невероятен глас, изричаше думите, които бе чувала толкова пъти.

- Обичам те!

- И аз те обичам! - нежен женски глас отвърна, сияещ от щастие.

Понесе да види страста към към друга жена. Но сега той обичаше друга.

Тя вече нямаше какво да му даде. Имаше само любовта си.

Тръгна си бавно, отнасайки бездъната празнина, която се отвори в душата й.

Толкова голяма беше любовта й, че се бе превърнала самата в любов.

Но това беше за миг.

Когато го срещна прошепна с безкрайна радост:

- Благодаря ти!

- За какво ми благодариш?

- Че изпита любовта ми...

- Не издържам повече, не те обичам... Мразя те! - отегчен отвърна и си тръгна той.

Тя се усмихна. Вече можеше да го обича вечно.


Ерато

да се продължи да се обича... Колко сила се изисква за това нещо и Обич, Обич...

:)